Хари Бингам
Наследството на Градли (81)

10

Ноемврийското слънце заливаше парка с мека светлина. Зад гърба му, позлатена от косите лъчи, се издигаше Овъндън Хаус, но Зак нямаше време за подобни гледки. Той стоеше под арката, която водеше към розовата градина, и мислеше.

По арката се извиваше бледолилава пълзяща роза. Повечето от цветовете вече се ронеха, но някои изглеждаха още свежи в нямо предизвикателство към първите зимни слани. Понеже не искаше да се яви с празни ръце, Зак посегна да откъсне един стрък с няколко цвята. Розата не се даде, учудващо жилава въпреки крехкия си вид. Зак също не отстъпи и задърпа с две ръце, докато откърши три стръка едновременно. Този му подвиг не остана без последици за храста. Дългото стебло се откъсна от опората си и провисна като дрипа под арката. Зак го понамести с ръце, като се надяваше, че никой няма да забележи, и тръгна да търси Сара.

Не му се наложи да я търси дълго. Коленичила до градинската беседка, Сара засаждаше розов храст. От двете й страни блестяха яркожълти рози. Слънцето залязваше. Тя вдигна глава.

— Здравей, хубавецо — поздрави го тя.

Зак я целуна и й подаде розите.

— Подарявам ти тези рози.

— Как така ми ги подаряваш? Та те са си мои!

— Моля?

— Това е моята розова градина. Татко ми я подари за шестнайсетия рожден ден. Розата, която държиш в ръцете си, е кръстена на мое име. Роза Сара Хейвъркум.

— Извинявай. Значи тогава не ти ги подарявам, а просто ти ги поднасям. Заповядай, скъпа моя!

Тя пое розите за момент и извика:

— Ох, по дяволите! — Налапа пръсти. — Можеше да се сетиш поне да махнеш бодлите!

Зак отново се извини и започна да чисти дръжките на букета. Стеблата бяха целите в бодли. Колкото повече ги чупеше, толкова повече опадваха цветните листенца. Ноемврийските рози не са много издръжливи. Докато приключи, от пищните цветове не остана почти нищо. Не се получи много романтично, но пък романтичните сцени никога не са били силната страна на Зак Градли.

— Ела да видим бедния розов храст. Не е трябвало да го кършиш. Ноемврийските слани могат да повредят стеблото, ако е нарушена целостта на кората.

Зак покорно тръгна след Сара към местопрестъплението.

— Боже, Зак, какво си направил?

Сара отвори някаква метална вратичка във вътрешността на арката, която Зак не бе забелязал на идване. Между градинските инструменти, които се съхраняваха вътре, имаше два чифта ножици за подрязване на храсти. Сара грабна едните и започна да кастри растението.

— Надявам се, че не съм причинил някакви трайни щети…

— Слава богу, не. Розите покарват отново, след като ги окастриш. В това е магията им. Но не бързай да се възгордяваш. Тази роза си растеше много добре и без твоята намеса.

Сара привърши и изхвърли орязаните клонки до градинската порта, където чистачите щяха да ги съберат за изгаряне. Мирът бе възстановен.

— Извинявай за розата.

— Няма нищо. Не си го слагай на душата, само внимавай занапред.

— Имах да ти казвам нещо. Затова исках да ти донеса рози. Сара, искам да се оженя за теб. Всъщност искам да кажа — би ли се омъжила за мен? — Зак млъкна. Цялата сцена отначало докрай не се получи. Той измъкна проскубания букет от ръцете на Сара, коленичи и започна отначало: — Мила, любима, ненагледна моя Сара, ще ме направиш ли най-щастливия мъж в Англия? Искаш ли да станеш моя съпруга?

Той отново й поднесе букета, от който бяха останали само голи пръчки със старателно почистени тръни.

— О, Зак, мили мой Зак! Искам, разбира се.