Хари Бингам
Наследството на Градли (125)

7

Брайън Макалистър имаше важна среща във Франкфурт, насрочена за ранния следобед. Както обикновено, той се забави в офиса. Таксито, което чакаше да го отведе до Хийтроу, вече бе навъртяло над двайсет лири престой. Отчаяна, секретарката му проверяваше по телефона за места на следващите полети. Дотук нищо необичайно за такива случаи.

Накрая Макалистър приключи с текущите дела и изхвръкна от кабинета си с куфар в ръка. От гардероба до изхода грабна едно тъмносиньо вълнено палто, и затича по стълбите. Скочи в чакащата го кола и потеглиха към летището. Шофьорът не вярваше, че ще стигнат навреме, а Макалистър — че няма да стигнат. Дотук нищо необичайно.

Макалистър прегледа електронната поща, която секретарката му бе принтирала от компютъра в последния момент, и два доклада, в които се предвиждаше незапомнен спад на Токийския борсов индекс. Но за един банкер таксито не е място за четене, а за разговори. Имаше предостатъчно време да чете в самолета. Макалистър бръкна в джоба на палтото, извади телефона и позвъни на секретарката си. През следващия час и нещо, докато го извикат към самолета, тя щеше да му служи като телефонистка. Дотук нищо необичайно.

Когато се свърза, гласът на секретарката звучеше учудено:

— Забравили сте си телефона на бюрото. Да не би шофьорът да ви е услужил със своя? Нищо, поръчала съм ви временен, който ще получите на летището във Франкфурт.

Бе негов ред да се учуди.

— Ама как? Телефонът си беше в джоба на палтото ми!

Макалистър погледна апарата. Отзад имаше залепен етикет, който го идентифицираше като собственост на Матю Градли от лондонския клон на „Мадисън“.

— По дяволите! Задигнал съм палтото на оня младеж Матю Градли. Би ли му казала, че е у мен? Да вземе моето, ако му трябва за довечера.

Макалистър мина на делови въпроси — започна да диктува на секретарката отговори на електронните съобщения, докато движението пред колата се сгъсти и той прекъсна разговора, за да насочи шофьора по обиколен маршрут. После пак бръкна в джоба си, извади телефона и натисна бутона за повторно избиране.

Избраният номер позвъни два пъти, после от другата страна вдигнаха слушалката. Сигналът звучеше някак различие от централата на „Мадисън“, но Макалистър не се заслуша.

— „Суицърлънд Интърнешънъл“, добро утро, Джеймс Билиъл е на телефона. С какво мога да ви помогна?

— Извинете, с кого разговарям?

— С Джеймс Билиъл — отвърна гласът, този път по-бавно и ясно. — А кой се обажда, моля?

— Брайън Макалистър. Страхувам се, че съм набрал грешен номер, Джеймс. Много грешен.

Макалистър прекъсна връзката и претършува джобовете на палтото. Матю Градли носеше със себе си два телефона, и двата „Нокия“, почти еднакъв модел. Този, който бе използвал втория път, нямаше никакъв отличителен знак, нито дори лепенка с телефонния номер.

Шотландецът намръщено забарабани по куфарчето си, дълбоко замислен. Устните му бяха плътно затворени, погледът леден. След малко извади отново служебния телефон на Матю и натисна бутона за повторно избиране. Този път начаса отговори секретарката.

— Свържи ме незабавно с Фиона Шепъртън — нареди той.