Хари Бингам
Наследството на Градли (20)

6

Четвърти терминал на Хийтроу е най-интересният. Названията на презокеански дестинации пробягват по екраните на информационните табла, екзотични като във филм за Джеймс Бонд. Африкански племенни вождове с пищни одежди се блъскат с костюмирани японски бизнесмени. Араби с купища багаж едва-едва се провират между студенти с по една опърпана раница на гърба. Истински Вавилон, хаотичен и възбуждащ.

Сред цялата привидна бъркотия обаче има железни правила на играта. Пътниците икономична класа наляво. Бизнес класа — надясно. А най-вдясно, в своя тих, затворен кът, се ширят пасажерите от първа класа и тези, които летят с конкорд Заобиколени от грижи и лукс като един вид скромна компенсация заради стоте метра, които ще трябва да изминат пеша до ръкава, богаташи и знаменитости ползват отделни чакални и коридори и никога не се смесват с тълпата.

Матю стоеше на опашката за икономичната класа и не му беше особено приятно.

Навремето, когато баща му плащаше сметките, Матю обикновено пътуваше бизнес класа, дори първа, ако после му се слушаха упреци. Днес, стиснал в ръка евтиния билет, той зяпаше безизразно виещата се опашка пред себе си и от време на време си поглеждаше часовника. Оставаха петдесет минути до излитане, а опашката сякаш не помръдваше. Само видът на задните части на привлекателната французойка пред него му помагаше да не застене от мъка. Беше небрежно облечена в джинси и изгладена бяла памучна блузка; но отдалеч се виждаше, че всичко по нея е от престижни марки. Пътуваше само с един голям куфар и преметната през рамото мека кожена чанта. Матю много искаше да видя лицето й, но се боеше да не се разочарова. Отзад изглеждаше съвършена.

Тъкмо тогава опашката се разтресе откъм предния си край, при багажните гишета. Хората, които до момента търпеливо бяха чакали реда си, започнаха да се блъскат. Матю се втурна напред, за да види какво става.

Самолетът, с който трябваше да излетят за Ню Йорк в шест тази вечер, се бе повредил внезапно. Резервният самолет, който бяха пуснали в последния момент, се оказа боинг 767, значително по-малък от повредения джъмбо. Оставащите пътници нямаше да бъдат качени. Можеха да избират — да бъдат настанени в хотел близо до летището на разноски на авиокомпанията или пък да им се осребри пътят до вкъщи. Още на следващата сутрин щяха да им уредят извънреден полет. От Бритиш Еъруейс поднасяха извиненията си за причиненото неудобство. Ако се нуждаеха от помощ, пътниците бяха поканени да се обръщат към наземния персонал.

Матю за малко не припадна. Известният с интензивността си курс на обучение на банка „Мадисън“ започваше в Ню Йорк утре сутрин. Още първия ден президентът на банката щеше да се обърне към студентите с реч, която се отличаваше с краткостта си. „Огледайте колегите около вас — щеше да каже той. — Много е възможно до края на курса някой от тях да отпадне. Може този някой да сте вие. Втора възможност няма да ви се даде, така че покажете на какво сте способни. И запомнете: един ден вашите състуденти може да ви станат колеги или дори приятели. В момента обаче те са само ваши конкуренти“

Ако Матю закъснееше, нямаше да е по негова вина. Брайън Макалистър го бе задържал през уикенда заради някакъв идиотски проект, който трябваше да бъде завършен, и сега се опитваше да хване последния полет. Като стажант бе принуден да пътува евтино — икономия, заради която сега го отрязаха от опашката. Само че банка „Мадисън“ искаше резултати, а не сърцераздирателни истории. Явно на Матю му бе писано да бъде първият стажант, закъснял за курса.

— По дяволите!

Бяха му взели думите от устата. Огледа се — това бе младата французойка от опашката. Лицето й не го разочарова — напротив. Беше овално, обрамчено от дълга, мека коса. Кожата й беше светла, леко румена, с високи скули. Приличаше на мадона без младенеца. Макар видимо раздразнена, гледаше да не дава воля на чувствата си. Съвършена е, помисли си Матю. Съвършена! За момент забрави за полета. Французойката не се бе обърнала към никого конкретно, просто обяви мнението си по въпроса. На Матю обаче му се стори, че трябва да подхване темата.

— Просто да не повярва човек! — За начало не беше много оригинално.

— Ужасно. Утре трябва да бъда в Ню Йорк. Вече два пъти си променям резервацията.

— Аз също. Я да видим, може да ни излезе късметът — предложи Матю, като си запробива път през мелето.

— Не вярвам, освен ако не извадите някой коз, какъвто тия нещастници нямат. Я елате.

Тя се извърна и забърза към сдържано солидния свят на бизнес класата. Матю се поколеба, после я последва. Когато я настигна на багажното гише, по лицето й се търкаляха едри сълзи, а ръцете й нервно мачкаха носна кърпа. Тя хвърли паспорта и билета си на служителката и захлипа:

— Тази вечер трябва да бъдем в Ню Йорк. Трябва!

Изведнъж сякаш силите я напуснаха и преди Матю да разбере какво става, се отпусна в прегръдките му. Господи, помисли си той, каква красавица! Тялото й се притискаше в неговото, търсейки закрила. Той я прегърна. Тя не се възпротиви.

Изведнъж тя се отскубна, с рязък жест изхлузи двата златни пръстена от пръста си и ги запокити на гишето. Единият представляваше единичен сапфир, с бордюр от дребни диаманти, а другият — семпла златна халка.

— И без това провалихте медения ни месец, поне ни вземете и пръстените! — извика тя.

Единият пръстен падна в скута на вцепенената земна стюардесата другият чак на лентата, която отнасяше багажа. С ефектен плонж стюардесата успя да го грабне, преди да е изчезнал в тунела.

Междувременно Матю се бе опомнил. Докато стюардесата гонеше пръстена, той крадешком прочете името на паспорта. Софи Клемансо. Стюардесата се върна на гишето си, зачервена от напрежение, но вдигнала гордо в ръка и двата пръстена. Притиснал момичето в обятията си, той смутено заекна:

— Моля за прошка. Софи не искаше да ви обиди. Знаем, че не е ваша вината. Просто сме много притеснени.

— На меден месец ли сте тръгнали? — попита стюардесата.

— Точно така. Мистър и мисис Матю Градли. — Французойката стисна ръката му под плота, за да му благодари за информацията.

— Колко жалко, да прекарате първата си брачна нощ в хотел на летището! Никак не е приятно, честно казано.

— Ами, предполагам, че нямаме голям избор. Надявам се Софи да се съвземе до няколко дни, макар да е ужасно суеверна.

Със завидна артистичност Софи им даде да разберат, че няма намерение да се съвземе от шока и след няколко минути ризата на Матю лепнеше от сълзите й.

— Момент, моля. Чакайте да видя какво може да се направи. Не си пожелавам на моя меден месец да ми се случи нещо подобно!

Стюардесата изчезна нанякъде. Матю продължаваше да гали и утешава хлипащата Софи. Не че имаше нещо против. Дори се надяваше стюардесата да се забави. Софи престана да се притиска толкова плътно в него, но не се отдели.

— Добре измислено — прошепна й той.

— Добре изпълнено — отвърна му тя, преди риданията отново да я задавят.

Беше божествена много повече от съвършена. Матю, набеденият съпруг, бе готов наистина да се ожени за нея още там, на място. За съжаление, стюардесата се върна, победоносно усмихната.

— За щастие, останали са две места в първа класа. Бяха запазени, но никой не се е явил. Ще ви настаня там.

След минута те вече крачеха, хванати за ръце, по скоростния коридор на първа класа. Доволни погледнаха назад — петдесетината пътници от икономичната класа още се блъскаха отчаяно на багажните гишета; дочуваха се гневните им крясъци. Матю се обърна към Софи:

— Припомни ми за сватбата. Струва ми се, че съм забавил.

Тя се засмя. Зъбите й бяха безупречни.

— Брей, забрави значи. Тъкмо се канех да се разведа с теб.

— По-добре чакай да се качим. Не ми се иска да им дойде друг акъл. Голямо шоу направи, няма що.

— От малка мога да се разплача по желание. Това ме спасяваше от наказания, когато оплесквах нещо.

След паспортния контрол се разделиха, тя пое към бутика на „Хародс“, той към магазинчето за вестници. Разбра се, седалките им бяха една до друга, а на масичката между тях ги чакаше бутилка шампанско и цветя. Матю, който се бе качил пръв, разказваше на захласнатите стюардеси за щастливия сватбен ден, когато дойде Софи и го отърва.

Оставиха ги на мира, колкото да се наместят в луксозните кресла. Матю протегна крака, но не можа да достигне гърба на предната седалка. Менюто изглеждаше примамливо, а видеотеката — специално за първа класа — обещаваше приятно прекарване на времето. Той хвърли крадешком поглед към Софи. От чантата си бе извадила тъмносин мериносов пуловер и го бе метнала върху раменете си. Двата пръстена бяха на безименния й пръст, но на средния се виждаха светли кръгчета кожа, където явно ги носеше обикновено. Значи не беше омъжена.

На Матю му се прииска да бъде за нея нещо повече от съучастник в дребна измама. Една от стюардесите се приближи към тях.

— Бихте ли ни дали адреса, на който отивате в Ню Йорк? Ще поръчаме лимузина да ви откара от летището, за сметка на авиокомпанията.

Матю се поколеба. Би било джентълменско да предостави на Софи да даде своя адрес. Той щеше да си вземе такси. Вече му ставаше мъчно, че скоро ще се разделят. Бе си поставил за цел да се сближи с нея, докато траеше полетът, и евентуално да се виждат по време на петмесечния му престой в Ню Йорк.

Софи извади картичка с напечатан адрес.

— Пресечката на Парк Авеню и Седемдесет и пета улица, Ъпър Ийст Сайд.

— Това бе точно адресът на Матю. А и картичката, на която бе отпечатан, му изглеждаше позната. „Хъдсън Хаус“ — малък хотел с един-единствен корпоративен клиент. Когато стюардесата се отдалечи, той се наведе към Софи.

— Ти да не би случайно да работиш в „Мадисън“?

Тя се стресна и го изгледа.

— Утре започвам курс на обучение. Затова толкова бързах да хвана самолета.

— Аз също. И по двата пункта.

— Е, приятно ми е.

Здрависаха се като гледаха да не ги види някоя стюардеса. Само преди четирийсет минута сълзите й бяха измокрили ризата му, а преди трийсет и пет Матю вече бе решил, че не иска да се разделят.

Сега изпита едновременно облекчение и лека боязън. Облекчение, защото щеше да я вижда всеки ден в продължение на пет месеца. А боязън, защото очакваше да чуе прословутата реч. Красавицата Софи Клемансо можеше да му стане приятелка и колежка. А ако зависеше от него — и любовница. Но в продължение на пет месеца тя щеше да му бъде главно конкурент.