Хари Бингам
Наследството на Градли (138)

7

Двете шайби бяха щракнали. Матю пристъпи напред. От първото му влизане в трезора бе минал цял месец. Беше първият ден на второто му седмично, дежурство, през което му се даваше последна възможност да реализира идеята на Билиъл.

Матю завъртя енергично шайбата, към края на хода забави малко, за да не пропусне желания номер, после я завърта на обратно. Някъде в идеално смазаните механизми на вратата прецизният стоманен барабан отброяваше безпогрешно всяко деление. Матю набра последния номер и шайбата застана на мястото си с меко щракване. Камерата над главата му внимателно следеше всяко негово движение, което се записваше на лента някъде по другите етажи на банката. Човекът от охраната сложи ръка върху кръглата дръжка и я подръпна. Чу се познатото свистене, после постепенно затихна. Вратата можеше да бъде отворена.

Около левия глезен на Матю имаше завързани два ластика, а в главата му — подробен план. Неотдавна на косъм се бе разминал със затворническа присъда за борсови измами, като цената на спасението му бе половин милион лири стерлинги. Само един луд би се опитал да ограби най-добре пазения банков трезор в Англия. Луд ли беше Матю? И той не знаеше.

Тримата поеха по маршрута си из залите на трезора. Златото си блестеше по стелажите, кротко и безжизнено както винаги. Офисът си приличаше на офис. Циркулярът върху масата за рязане на хартия беше покрит с брезент, но стаята бе почиствана неотдавна от хартиения прах, а календарът на Ер Франс беше обърнат на текущия месец. Тримата продължиха огледа, а камерите зорко следяха всяко тяхно движение.

Влязоха в залата с еврооблигациите. Там имаше повече следи от живот, отколкото в залата с благородните метали. Златото е вечно. То не изплаща дивиденти и не подлежи на изкупуване. Златото може да си седи в трезора на „Мадисън“ вечно, докато милиони хора го купуват и продават, печелят и губят на хартия. Еврооблигациите са друго нещо. Периодично от тях се режат купони, изплаща се дивидент. В един момент идва падежът им, при което парите се изплащат на приносителя, а хартията се унищожава. После компаниите взимат нови заеми, издават нови количества облигации и трезорът се попълва отново с купища безценна хартия.

Всеки ден залата с еврооблигациите изглежда различно в сравнение с предишния. Някои облигации се изнасят, за да се отрежат купоните, други се унищожават като изплатени, трети се добавят към съществуващите или към нови купчини. Още с влизането си Матю потърси с очи количката. Тя се намираше в средата на една от пътеките, възможно най-далеч от двете камери, които бе забелязал предишния път. Може би имаше и други камери, скрити в полумрака, но за начало положението не беше зле. Нещо повече — този ден количката изглеждаше добре натоварена.

Тримата мъже тръгнаха по пътеките между стелажите, като се опитваха да забележат някаква нередност. Неоновата тръба, която бе подразнила Матю с примигването си предишния месец, все още примигваше с мъртвешка жълтеникава светлина. Това сега нямаше значение. Щом тримата се упътиха обратно към вратата, Матю остави полицая и човека от охраната да минат по последната пътека между стелажите, а самият той сви в предпоследната. Когато стигна до количката, се наведе — връзката на дясната му обувка се бе развързала. Матю я бе разхлабил в тоалетната на идване. Клекна да я завърже. Пищялът на левия му крак беше под ъгъл около четирийсет и пет градуса спрямо пода, а краят на крачола му — на около двайсет сантиметра от количката. Ластиците стягаха плътта. „Стиска ли ти, или не? — сякаш питаха те. — Я да видим дали си истински мъж!“

От мястото, където бе коленичил, се виждаше решетката на вентилационната шахта. Все още беше разхлабена както предишния месец.

— Ей! — извика той спътниците си. — Тая решетка там защо не е плътно затворена?

Те погледнаха към него през стелажа. Матю посочи с пръст. Човекът от охраната се наведе.

— Нищо й няма — изръмжа той и се изправи.

Полицаят също се наведе. Огледа решетката, после застана на четири крака и надникна вътре. Човекът от охраната реши, че също трябва да направи по-внимателен оглед. Това си беше обикновен вентилационен отвор, а не тунел, по който може да пропълзи крадец. Ама знае ли човек? Полицаите от специалното звено не обичаха хората от охраната. Смятаха ги за не добре обучени, за недостатъчно квалифицирани професионалисти. Охранителят легна по корем и се пресегна да разклати решетката. За да не остане по-назад, полицаят извади джобно фенерче и също посегна към пръчките.

Гумените ластици прежулваха прасеца на Матю, сякаш скандираха до премаляване зловещия въпрос: „Стиска ли ти, или не?“ Преди главата му да е дала отговора, ръцете му я изпревариха. На средната полица на количката имаше няколко пачки облигации на различни компании. Ръцете му се протегнаха и взеха по една-две облигации от всяка купчина. Не се чу никакво изшумоляване на хартия. През последните две седмици Матю се бе упражнявал по един час всяка нощ. Най-напред на запалена лампа, после в пълна тъмнина. Беше се записвал с микрофон и си бе засичал време. Накрая се усъвършенства дотолкова, че хартията не издаваше звук. Беше и бърз като стрела.

В ръката си сега държеше двайсетина листа хартия, може би трийсет. Полицаят тъкмо се надигаше на колене и лакти от пода. Тази глупава решетка не беше негов проблем. Ония от поддръжката да се занимават с нея. Какво можеш да очакваш от един охранител, освен да вдига аларма! Полицаят се заизправя на крака.

Докато траеше това, Матю бе успял да натъпче хартиите в левия си крачол. Първият ластик ги прихвана на височина на средата на прасеца. Хартиите плътно обгръщаха пищяла му като наколенка. Матю се опита да нахлузи и втория ластик, но не успя от един опит и реши да не пробва повече. Вдигна чорапа си върху ластика и се изправи.

Левият му крачол падаше плътно до обувката. На вид не се различаваше по нищо от десния. Полицаят го чакаше, изправен до вратата. Охранителят се обаждаше по вътрешния телефон до пулта за наблюдение, да пратят някого да затегне решетката. Гласът от другия край звучеше отегчено. Матю последва двамата мъже и заедно излязоха от залата за еврооблигации. Когато минаваха през офиса между двете зали, той се извини и отскочи до тоалетните. Затвори вратата и огледа тавана. Не се виждаха камери, но нямаше защо да рискува. Изправи се срещу писоара и започна да пикае. Сутринта бе изпил литър и половина хладка вода, която сега напираше да излезе.

На влизане везните в пода на кабината за разпознаване го бяха премерили. Сега не трябваше да е и с грам по-тежък, отколкото тогава. Хората не стават по-тежки току-така. Ако за половин час си натежал, значи си взел нещо, което не е бивало да пипаш. Е, ако си станал по-лек, в това няма нищо съмнително. Може просто да си се изпикал.

Матю усети как ластикът леко се разхлаби. Помисли си дали да не нахлузи и двата ластика върху облигациите, но после се отказа. В трезора и прилежащите помещения навсякъде имаше камери. Може първия път да не го бяха забелязали, но нямаше защо да предизвиква съдбата. Матю си изми ръцете и излезе от тоалетната.

Полицаят, човекът от охраната и крадецът напуснаха заедно трезора. С всяка крачка облигациите в крачола на Матю се притискаха от ластика и стенеха. Чорапът му се бе разхлабил и Матю усещаше как ластикът, се смъква малко по малко надолу по прасеца. Каза си, че трябва да се спре и го притегне, но вече се бе спирал на два пъти. Веднъж да си върже обувката и втори път, за да отиде до тоалетната. Трети път щеше да бъде прекалено. Ако трябваше да пристяга нещо, да се бе сетил в тоалетната!

Тримата продължиха да крачат. Стигнаха до асансьора, който си беше на мястото, на минус четири. Докато влизаха, Матю неволно прегъна крака си, малко повече и ластикът се смъкна надолу по прасеца. Облигациите се разтвориха. Ластикът все още ги придържаше отдолу, но под коляното се образува издайнически полукръг, който се виждаше през крачола — ясен и категоричен като затворническа присъда.

Матю замръзна от ужас.

Охранителят се обади на пулта за наблюдение и поиска разрешение ду се качват. Интеркомът се включи. От пулта разпознаха гласа и лицето му и освободиха спирачките. Огромният асансьор се задвижи и бавно-бавно се заизкачва нагоре. Камерата държеше на фокус лицето на Матю; сигурно на монитора се виждаше как се поти. Дали някой ден няма да изобретят детектор на страх?

Охранителят и полицаят не му обръщаха внимание. Облегнати на стоманената стена, те си бъбреха приятелски. Началникът на охраната, на почти всяка банка е бивш полицейски служител. Сравнена с тръпката на полицейската служба, охранителната работа е затъпяващо скучна, но заплащането е няколко пъти по-високо. Ако към края на кариерата ти са те подминали за повишение и не можеш да се пенсионираш като капитан, започваш да обръщаш поглед към частния сектор. Парите не са лошо нещо, но сърцето винаги ще те тегли назад, към полицията.

Полицаят съзнаваше всичко това. Все още му беше рано да мисли за пенсия, но редовите полицаи гледат навреме да завързват приятелства с охраните на банките. Не се знай кога ще им потрябват.

Асансьорът се изкачваше бавно, а Матю се бореше със себе си и още не можеше да реши какво да прави. Да се наведе и да стегне ластика пред два чифта очи и под стъкленото око на камерата? Или да рискува да излезе от асансьора както си е — с хартиения полукръг под крачола, сякаш моли да го арестуват?

Накрая по-малката опасност надделя. Матю просто не можеше да излезе от асансьора с панталон, издут от уликите на току-що консумирано престъпление. Той се наведе, повдигна крачола си и нагласи ластика плътно върху облигациите. Ако в този момент полицаят и човекът от охраната се бяха обърнали да го погледнат, той щеше да има достатъчно време да размишлява за безразсъдната си постъпка в някоя килия. Само че те не се обърнаха, а продължиха да си бъбрят като добри приятели и бъдещи колеги.

Асансьорът спря. Охранителят поиска разрешение да отворят вратите. Разрешението се забави. Дали тъкмо в този момент не разполагаха въоръжена охрана в полукръг около асансьора, за да се нахвърлят отгоре му, когато вратите се разтворят? Или пък оня от пулта за наблюдение бе отишъл да пусне една вода, докато мониторът показваше престъплението на Матю.

Интеркомът припука. Невидимата ръка разтвори вратите.

Пред асансьора нямаше никой. Нито пазачи, нито полицаи. Само свобода.

— Хайде, момчета, до довечера — изръмжа Матю и пое с несигурни крачки навън.