Хари Бингам
Наследството на Градли (65)

8

Точно в дванайсет на обяд телефонът иззвъня. Беше Фиона Шепъртън.

— Здрасти. Уредила съм всичко. След десет минути идвам да те взема.

Матю бе смаян. Очакваше, че ще излизат за вечеря. Нищо. Ако сега успееше да си пийне здравата, вечерта с претоплената лазаня и стари филми щеше да му се стори по-поносима. Прокара гребена през косата си, помисли си да си пръсне парфюм, но самата мисъл му се стори смешна. В края на краищата излизаше с Великия кастратор, не с някое гадже. След десет минути интеркомът звънна, Матю се качи в асансьора и натисна бутона за партера.

Фиона го чакаше в таксито. Бе изискано облечена с къса лятна рокля в пастелен цвят и с ленено сако. Разкошната й кестенява коса, обикновено стегната на тила, сега преливаше на вълни по раменете. Изглеждаше едва ли не женствена. Матю, който не бе очаквал такова нещо от Кастратора, се хвана как я оглежда с възхищение. Като повечето нюйоркски таксита, и това изглеждаше и миришеше, сякаш се намираха някъде в Третия свят, но към обичайната воня се примесваше лек аромат на цитрусов парфюм. Този факт никак не се връзваше с образа на Фиона Шепъртън, но на Матю му допадна. Шофьорът устремно се вряза в движението с обичайното скърцане на спирачки и размяна на ругатни.

— Носиш ли си паспорта? — запита Фиона.

— Разбира се. Без паспорт не сервират алкохол в тоя град — каза Матю, като се тупна по джоба. С бухналата си руса коса и невинни широко отворени очи изглеждаше млад за възрастта си и бе свикнал да му отказват алкохол в баровете. — Къде отиваме всъщност?

— До заведение, което се нарича „Райският остров“. Ще ти хареса. Стара колосална архитектура, примесена с карибски въздух.

— Поне си подходящо облечена. — Това си бе самата истина, дрехите на Фиона бяха небрежно изискани, докато Матю се бе издокарал в нюйоркската жега с официално сако, изгладен панталон, черни обувки и колосана риза. Дори си носеше вратовръзка в джоба за всеки случай.

Докато си бъбреха, колата излезе от Манхатън и пое към Лонг Айланд. Фиона не носеше брачна халка, не изглеждаше обвързана с мъж и напълно удовлетворяваше всички критерии за външен вид, но Матю почувства известно притеснение. Все още му беше мъчно за Софи, тя не преставаше да му липсва, а и Фиона Шепъртън, въпреки младостта си, далеч го превъзхождаше в йерархията на „Мадисън“. Освен това при спомена за първата им среща Матю инстинктивно стискаше колена. Да й се пусне сега можеше да се окаже фатално за кариерата му, а вероятно и за физическата му цялост.

Таксито следваше табелките за летище Кенеди. Матю предположи, че отиват в Лонг Бийч или някъде отвъд летището. Когато шофьорът сви към терминалите, той се намеси:

— Фиона, този шофьор кара на автопилот. Кажи му къде всъщност отиваме.

Тя поклати глава:

— Добре си кара човекът. — Наведе се и каза на шофьора: — Америкън Еърлайнс, моля. — После се обърна към Матю: — „Райският остров“ е до Кингстън. Правят страхотни коктейли, а има и изглед към океана. Сигурна съм, че ще те хареса.

— Кингстън в Ямайка ли имаш предвид? — попита Матю, но вече знаеше отговора.

Когато влязоха в терминала, Фиона отбеляза, че билетите са само резервирани, а не платени, и учтиво се отдръпна, докато Матю плати на касата. Щяха да пътуват с бизнес класа — много мило. Матю се стресна, когато видя цената, но подписа безмълвно. Бе предложил да черпи, така че сам си беше виновен. Бе спечелил първия рунд в офиса, но за втория се бе оставил противникът да го изненада. Не му оставаше нищо друго, освен да се прави, че не му пука.

— Сигурна ли си, че искаш да се върнем до вечерта? — запита той. — Би било жалко да бием толкова път за едно питие. Нека поне да те почерпя и една вечеря.

Тя се ухили до ушите, сякаш подобно нещо никога не й бе минавало през ума.

— Страхотна идея! Разбира се, че бих желала да пренощуваме… — И изведнъж замлъкна.

— Защо не? Ще наема две стаи, сигурен съм, че знаеш някое прилично местенце.

Лицето й отново се разведри. Разбира се, че знаеше, и дори си бе дала труда за всеки случай да резервира двата най-луксозни апартамента. Естествено, резервациите трябваше да бъдат потвърдени и заплатени. Като разбра цената, Матю изохка наум, но вече се бе хванал, връщане назад нямаше.

— Сигурна ли си, че хотелът е добър? — запита той. — Цените са напълно разумни. А къде ще вечеряме?

След кратък телефонен разговор Матю се прости с още една чувствителна сума долари. Дори и с неговата заплата на банкер този хотел щеше да разклати финансите му за дълго време напред.

— Страхотна идея! — въодушевено я похвали той. — А пък аз се боях, че ще ме заведеш в някоя дупка в Манхатън. Толкова е хубаво човек да се поразведри от време на време.

В Ямайка излязоха от самолета под ослепителното тропическо слънце. Матю бързо усети, че се задушава в градските си дрехи, и още на летището си купи памучни дрехи.

Нямаше голям избор, та се спря на риза с къси ръкави в цвят каки, ярки шорти и нещо като плажни сандали, които намрази от самото начало. В сравнение с него Фиона, която от същия магазин си купи сламена шапка с широка периферия, изглеждаше върхът на елегантността. Те се огледаха в мръсното огледало и се засмяха.

— Съмнявам се дали ще те пуснат в хотела в тоя вид — подразни го тя. — Но ще ти махна от терасата.

— Не съм съгласен. Ако откажат да ме пуснат, ти плащаш цялото пътуване. — Матю разроши косата си, разкопча няколко копчета на ризата и се ухили. Приличаше на турист, попрекалил с местната дрога.

— Вдигам мизата двойно — засмя се Фиона. — Плащаш или си вън от играта!

— Как не! Портфейлът ми и без това е вече на системи.

Продължиха да си бъбрят в таксито, което беше досущ като нюйоркското, само дето шофьорът говореше по-сносен английски.

Под залязващото слънце морето блестеше в розово и златно. Топлият карибски бриз подухваше през прозорците на колата. Матю с омерзение си спомни за нюйоркския задух и смрад. Спътничката му се бе поотпуснала видимо и той също започна да се радва на почивката. Откакто бе научил за завещанието на баща си преди малко повече от година, Матю само работеше. Това пътуване почти го бе разорило, но поне щеше да го поразведри.

„Райският остров“ напълно отговаряше на името си. Дървената постройка бе боядисана в нежно розово, околовръст имаше веранда с резбовани парапети — истинска къщичка на феи сред златистите пясъци. Прошареният оберкелнер почтително отведе Матю и Фиона до две плетени кресла край широко отворения прозорец. Терасата беше надвесена направо над плажа, а отвъд пясъчната ивица се виждаше само блесналото море.

Поръчаха си портокалов сок, защото бяха жадни, и джин с тоник, за да се поотпуснат. Двамата банкери седяха мълчаливо, отпиваха от чашите си и погледите им се рееха към последните платноходки, които пореха спокойната вода към пристана по залез-слънце.

Първото питие премина в приятелско мълчание. Матю поръча още по едно и помоли Фиона да му разкаже за себе си. Тя съзнателно избягваше да говори за личния си живот. Каза му, че родителите й имали свинеферма в Айова, че тя ненавиждала живота в провинцията и от малка мечтаела да работи на Уолстрийт. Била постъпила в „Мадисън“ преди осем години, а предишната година я направили изпълнителен директор — била най-младият служител във фирмата, издигнал се до такъв висок пост.

Матю й разказа за смъртта на баща си и за прекарания стаж, но не спомена нищо за Софи, нито за завещанието. По отношение на Софи се чувстваше все още гузен, а по другия въпрос не искаше да разкрива картите си. Младата му шефка го плашеше и привличаше едновременно. Матю реши да действа предпазливо.

След около час той забеляза, че закъсняват за вечеря. Предложи да потърси такси.

— Да се местим ли? — запита Фиона.

— Не че ми се тръгва, но след половин час ще съм гладен като вълк.

— Можем да вечеряме тук ако искаш. Храната е по-проста, но поне е забавно.

Матю не можеше да си представи по-приятно място за вечеря. Двамата тръгнаха по плажа. На известно разстояние се намираше голямо барбекю. Отстрани под бамбуков навес бяха наредени маси с ленени покривки, отрупани със салати и плодове. Както и в самия бар, повечето посетители бяха местни, а не туристи. Двамата грабнаха по една чиния и се опитаха да си изберат най-апетитните мръвки от барбекюто, но скоро оставиха на готвача да решава вместо тях. С препълнени чинии се отдалечиха в мрака, седнаха направо на пясъка и започнаха да се хранят с пръсти, като гледаха към далечния хоризонт. Над тях изгряха първите звезди, като светулки в топлата нощ.

— Ти си толкова мила — каза Матю. — Защо се държиш като някаква кучка в банката?

— Може би съм си кучка по природа, а сега се правя на мила — отвърна тя.

— Брей! Кучките винаги се хранят с нож и вилица. А ти ядеш с пръсти, също като мен. А защо толкова обичаш да скопяваш служителите си?

— Теб какво те засяга, нали се отърва невредим? — Гласът й внезапно стана сериозен, донякъде напрегнат.

Матю се отказа да я дразни. Искаше да прекара остатъка от пътуването с добрата Фиона, а не с кучката. Отиде за порция миди и като се върна, с ръка загреба половината и я тръсна в нейната чиния. Мирът бе възстановен.

След кафето и плодовете, които бяха възхитителни, дойде време да си тръгват. Матю не знаеше как да плати. Никой от персонала не си бе дал труда да записва какво консумират, а сега никой не бързаше да им вземе парите. Накрая остави някаква сума на бара — излезе му колкото парче пица и сладолед в Ню Йорк. Поне едно нещо в безумното им пътуване да се окаже евтино!

Хотелът им се намираше на около три километра по-нататък край същия плаж и Фиона предложи да се поразходят. След като извървяха около половината разстояние, внезапно им се прииска да се изкъпят. Фиона си носеше бански костюм, но след кратко колебание просто хвърли дрехите си и се затича към морето. Матю направи същото и двамата нагазиха в топлата вода. Фиона плуваше като риба и макар самият той да бе в добра форма, Матю едва успяваше да я следва. Тя се остави да я догони, после изведнъж се гмурна надолу, за да изплува на няколко метра по-навътре сред водопад от водни пръски, които блестяха като люспи по кожата й на лунната светлина. Матю отново я догони и този път тя натисна раменете му надолу. За миг той усети допира на голото й тяло до своето, но тя отново му избяга и заплува към брега.

Избърсаха се и двамата с една кърпа за лице, която Фиона извади от чантата си. На лунната светлина тялото и изглеждаше доста добре. За пръв път Матю забрави за Софи.

Хотелът се състоеше от отделни бунгала, пръснати из широк парк. Двата апартамента, които Матю бе запазил, представляваха двете половини на едно обширно бунгало. Между входните врати имаше преграда от жив плет, който тъкмо цъфтеше. Двамата застанаха всеки до своята врата. Той я заговори през уханния храст:

— Благодаря ти за прекрасната вечер. Беше много приятно.

— Аз ти благодаря. В края на краищата ти черпиш…

— Лека нощ.

— Ами лека нощ… или може би искаш да наминеш?

Нямаше никакво съмнение какво има предвид. Матю я последва в стаята й и преди тя да посегне към ключа на лампата, я взе в обятията си; мокрите им тела се сляха в едно.

Матю не помнеше някога да се е любил така. Фиона бе силна, атлетична и знаеше какво иска. В прегръдките й нямаше нежност, само първичен глад, който дори опитен любовник като Матю с мъка успяваше да задоволи. Когато накрая свършиха, той се търколи на леглото до нея, без да я пуска от прегръдките си.

— В такива моменти съжалявам, че не пуша — пошегува се той.

Фиона не отговори. След доста време Матю я чу в тъмното да казва:

— А сега се връщай в стаята си. — Нещо в гласа й го накара да се подчини.

На сутринта Фиона се държеше приятелски, но сдържано, сякаш между тях не бе имало нищо. В самолета тя се стегна още повече, а когато кацнаха на Кенеди, държанието й подхождаше изцяло на изпълнителен директор на банка „Мадисън“. Матю, който нямаше навик да се измъчва от угризения след някоя мимолетна връзка, този път се почувства наранен от безразличието на жената, с която бе прекарал част от нощта. Нима за това бе изневерил на Софи и нарушил негласния обет за целомъдрие след раздялата им?

На летището Фиона го попита дали не иска да се качи в таксито й до Уолстрийт. Той си помисли, че се шегува, и й отвърна нещо закачливо. В края на краищата бе едва неделя по обед.

— Не мисля, че подготовката за предстоящата седмица е нещо, към което можем да се отнасяме лекомислено, особено за човек с твоя нищожен опит — сряза го тя.

Без да го целуне на сбогуване, без дори да му каже „довиждане“, Фиона Шепъртън се метна в едно такси и отпътува. Но не странното й държание бе това, което занимаваше Матю в момента. По време на обратния полет, докато Фиона дремеше на седалката до него, Матю забеляза нещо, което се валяше на килима под предната седалка. Отегчен от четене на вестници, но не чак дотам, че да посегне към бордното списание, той се протегна напред и с пръстите на краката си леко го придърпа към себе си. Беше папка, подвързана със спирала — очевидно предназначена за някаква търговска презентация. Матю я хлъзна по пода, докато успя да прочете заглавията страница. Бързо взе решение — направи се, че изпуска списанието си, наведе се да го вдигне от пода и ловко мушна папката между страниците. После отиде до тоалетната, за да разгледа трофея си на спокойствие.

Презентацията бе адресирана до Николас А. Дрейпър — борсов магнат, известен с лекотата, с която превземаше конкуренти фирми. Дрейпър бе натрупал първите си милиони от една преуспяла инженерингова компания, която сам бе основал. Милиардите си обаче дължеше на острия си нюх за откриване на изпаднали в беда компании, които внезапно атакуваше, изкупуваше контролните им пакети, разбиваше ги на части и ги препродаваше с голяма печалба. През бума на 80-те години се бяха навъдили доста акули като Николас Дрейпър, но на болшинството от тях зъбите бяха попритъпени в резултат на по-цивилизования борсов климат на 90-те. Не и на Черния Ник. Тази стара акула продължаваше да кръжи из мътните води, ненаситна и кръвожадна както винаги.

Презентацията, на чиято корица се четеше едно от най-престижните имена на Уолстрийт, имаше за цел да привлече вниманието на Дрейпър към някаква голяма електронна компания в щата Монтана, на име „Уестърн Инструмънтс“. Това бе един позападнал конгломерат от стари фирми, зле управлявани и задъхващи се под тежестта на огромен дълг. Ръководството не си даваше зор, на акционерите им бе писнало, разходите се вдигаха, компанията бе пред разруха. Класически обект за изкупуване, сякаш взет от някой учебник. Бедата бе там, че агонията бе продължила с години и хората вече не вярваха, че има смисъл да си влагат парите.

Очевадно банката, изготвила презентацията, правеше изключение от всеобщия скептицизъм. Папката съдържаше купища данни от финансовите им анализи, които Матю разбра само в най-общи линии, но заключенията и препоръките бяха ясни като бял ден. Курсът на акциите на фирмата се бе смъкнал толкова ниско, че само да пожелаеше, Дрейпър можеше да я купи и после да постъпи с нея както си знае — да снижава производствените разходи, да уволнява масово служители. След две години кървава баня, ако предвижданията на банката се окажеха верни, той щеше да изправи компанията финансово на крака, да продаде онова, което междувременно щеше да е останало от нея, и да си върне вложените пари тройно и четворно.

Доколкото Матю можеше да прецени, за изготвяне на презентацията не бяха пестени сили. Проучването бе изпипано до най-големи подробности, то бе плод на продължителните усилия на голям екип от различни специалисти — явно този, който бе разпоредил цялото начинание, не се съмняваше в крайния успех. А какво ли щеше да си каже самият Дрейпър, който сега управляваше империята си от луксозната си вила в Ямайка? За две години да удвои вложения капитал — каква по-апетитна мръвка за един изгладнял милиардер?

Матю седеше в тясната тоалетна на самолета и размишляваше. Да задържи ли презентацията, или да я върне, където я бе намерил? Де да имаше фотографската памет на Зак! Само че я нямаше, а това нещо изискваше сериозен анализ. Той реши да задържи папката.

Матю разполагаше с дълъг списък облигации, с които търгуваше само от време на време. Повечето бяха солидни корпоративни облигации, издадени от известни на широката публика компании. Там фигурираше и „Уестърн Инструмънтс“. Присъствието й сред останалите, далеч по-благонадеждни фирми се дължеше може би на обстоятелството, че никой не се бе сетил да я извади от списъка. Понастоящем цената на облигациите й бе едва осемдесет и два цента на долар. На Матю никога не би му дошло наум да купи нейна облигация; нито един негов клиент не се интересуваше от фирмата.

Когато таксито го докара пред входа на сградата, в която живееше, Матю разсеяно плати на шофьора. Докато преминаваше през фоайето с папката под мишница, си мислеше, че ако Дрейпър действително възнамерява да направи оферта за „Уестърн Инструмънтс“, всеки притежател на нейни облигации би скочил до небето от радост. Всеки път, когато дадена фирма сменя собственика си, облигациите й подлежат на незабавно осребряване, при това по номинална стойност — в случая не осемдесет и два цента, а долар. Ако Матю сега изкупеше цели пачки от облигациите на „Уестърн Инструмънтс“, то когато Дрейпър направеше офертата си, той щеше да реализира наистина огромна печалба. Така още през първата година на кариерата си щеше да се прочуе като дилър от първа величина, като звездата на „Мадисън“. Сега му бе времето да направи големия удар.

Матю се съмняваше от самото начало, че някога ще успее да реализира План „А“. На Уолстрийт не се е чувало начинаещ дилър да получи премии на стойност един милион лири за първите три години от кариерата си. Само че План „Б“ не беше по-лесен за изпълнение, а съдържаше и значителен риск. Ако искаше да се придържа към План „А“, сега му се предоставяше златна възможност.