Хари Бингам
Наследството на Градли (10)

8

— Имаш ли представа за какво иска да говорим Джоузи? — запита Матю.

— Аз ли? Не, разбира се — отвърна Зак. — Може би просто иска да избяга от мама за една вечер. Аз бих полудял на нейно място в оная съборетина, особено ако мама ми циври по цял ден.

— Горката мама. Зле й се отрази това завещание. Ще ми се да я посетя някой ден, но съм много зает в момента.

Зак изръмжа. Бе почти приключил в счетоводната фирма и се готвеше за работата си в „Кобург“. Макар сега да имаше повече свободно време, нито веднъж не се бе обадил на майка им. Настана тишина, нарушавана само от грохота на движението по Камдън Хай Стрийт.

— Знаеш ли къде е Джордж? — попита той, колкото да смени темата.

— Никой не знае. Джоузи му е оставила куп съобщения на телефона в квартирата му, но него или го няма, или не отговаря.

— Чудя се какво ли е намислил. Сега ще му е доста трудничко, както е свикнал да живее нашироко.

Това си беше самата истина. Разгулният живот на Джордж се бе поддържал с яки финансови инжекции от страна на баща им. Без пари нямаше как да продължава в същия дух.

— Никога не се знае — отбеляза Матю. — Може пък да е убедил някое гадже милиардерка да му услужи с два-три милиона, докато си стъпи на краката. Винаги го е бивало да крънка пари от баща ни. Много повече, отколкото нас двамата.

— Няма какво да го мислим — вдигна рамене Зак. — За него и милион е нищо, ще го профука за два месеца.

Братята се засмяха. Възможността Джордж да спечели милион никак не ги тревожеше. Докато Зак беше най-способният от тримата, Матю беше най-решителният. Джордж не беше нито едното, нито другото. И двамата донякъде му бяха завиждали навремето за лекотата, с която прахосваше парите на баща им, но сега бе дошло време да си плати. Зак и Матю си даваха сметка, че трябва да се боят само един от друг. Те се спогледаха нервно. Бяха напрегнати и притеснени.

Звънецът на входната врата иззвъня. Зак рязко стана от мястото си.

— Това е тя. Иди да отвориш, пък аз ще й приготвя питие.

Матю отвори вратата. Срещу него стоеше непозната жена. Приличаше на Джоузефин, но изглеждаше толкова различно, че едва я позна. Облечена беше с тъмносиня пола и бяла памучна блузка. На врата й имаше само дълга семпла златна верижка; други бижута не се виждаха. Дългата й, естествено къдрава коса беше прибрана на тила. Само допреди няколко седмици Джоузефин бе хубава, елегантна девойка, която си падаше по танци и шумни компании. Сега беше външно незабележима, делова и целенасочена.

— Господи, Джоузи — измърмори Матю. — Толкова си се променила!

— Да. Имах късмет — в последния момент се освободи място в секретарското училище „Кавендиш“ та от една седмица посещавам занятия. Върви добре.

— А тия дрехи? Все от „Маркс енд Спенсър“ предполагам?

— Точно така. Никога не съм предполагала колко много неща могат да се купят с петстотин лири. Както виждате, нищо не ми липсва.

Тя направи комичен пирует, сякаш се показваше на модно ревю, но явно не й беше до шеги.

— Не ти отива.

Джоузефин се извърна, за да не види Матю сълзите в очите й.

— Е, нямам голям избор, нали така? Пък и повечето момичета на моята възраст са принудени да се оправят по същия начин.

Матю вдигна ръка, за да я прегърне, но тя нежно го отблъсна. Ако я прегърнеше, щеше да се разплаче, а точно това не биваше да се случи. Джоузефин прие чашата джин с тоник и отпи с облекчение. Протегна крака върху излъсканата стъклена масичка на Зак; впереният поглед на тъмните му очи я притесняваше.

— „Маркс енд Спенсър“ значи.

— Точно така.

Зак кимна. Джоузи сякаш видя как мозъкът му обработва и класифицира информацията за по-нататъшна употреба. Без повече предисловия той премина на въпроса.

— Е, Джоузи, ще ни кажеш ли защо сме се събрали, или трябва сами да се досетим?

— Не смятам, че е трудно да се досети човек. — Гласът й бе равен и спокоен. — След шока мама е изпаднала в депресия. Мина цял месец, а няма признаци на подобрение. Трябва да се направи нещо.

— Трябва да почне да излиза — предложи Зак. — Защо не си потърси работа?

— Просто не може. Тя би могла да върши само секретарска работа, а вече не я бива за машинопис.

— Я стига! Може да пише на машина, стига да рече. Може всичко, ако се стегне малко.

— Зак, тя просто не е на себе си! Много й е тежко.

— Ти какво предлагаш? Да се редуваме да й пеем приспивни песни?

Джоузи с мъка се сдържаше да не избухне, макар по принцип да бе очаквала, че със Зак ще бъде трудно да се преговаря.

— Искам да кажа само, че мама има нужда от помощ. От всички нас, и то веднага.

Зак се изсмя презрително и се изтегна в креслото. Вместо него Матю попита:

— Какво точно имаш предвид?

— Мама разчиташе на завещанието да я осигури финансово. Баща ни я подведе, но ние нямаме право да сторим същото. Всеки от нас може да се хване на работа. Аз лично се надявам да си намеря място още щом завърша. Помежду си можем да съберем достатъчно пари, за да осигурим на мама редовна издръжка, можем да й наемем и по-прилично жилище. Сегашната й къща просто не е за нея.

— Мама е напълно в състояние да се издържа сама — сопна се Зак.

— Ти пък откъде знаеш? Кога си я виждал за последен път?

Матю се намеси отново, за да въдвори мир.

— Мислила ли си да я заведеш на доктор, който да й даде нещо против депресията? Може би просто някой трябва да й помогне да си стъпи на краката.

— Разбира се, че съм я водила на лекар. — Гласът на Джоузи беше все така напрегнат. — Той й отдели всичко три минути и й предписа прозак, от който първо не можеше да спи, а после започна да сънува кошмари. Но на нея й трябва специалист, за който ние всички сме длъжни да платим.

Матю млъкна. Не му беше приятно, че майка им бедства, но нямаше намерение да предложи пари, преди Зак да е сторил същото. Зак се беше излегнал в креслото и поклащаше замислено чашата с уиски. Внезапно той се наведе напред, лицето му отново се изопна.

— Не! — каза той.

— Не? Какво не?

— Не, Джоузи. Не съм съгласен. Аз разполагам с три години, за да спечеля един милион лири. Ако си скъсам задника от работа и накрая не ми достигнат няколко лири само защото мама я мързи да работи, ще се изям от яд.

— Не е въпрос на мързел!

— А на какво? Отстъпиш ли веднъж, ще ти увиснат на врата и трябва да ги издържаш цял живот.

— Кои по-точно? Става въпрос за майка ни, Зак!

— А за парите не се бой. След три години ще се погрижим за мама. Или един от нас ще е спечелил парите на баща ни, при което ще я уреди прилично и нея, или пък вече ще можем да отделим достатъчно от собствените си пари, за да я подпомогнем. Няма проблем! — Зак потърси погледа на Матю, който кимна в съгласие. — Сигурен съм, че и Джордж мисли като нас. Така че не се бой.

— На нея й трябва помощ сега.

— Джоузи, ти и без това не си вписана в завещанието. Защо не отделяш за мама от заплатата си? Тя не яде кой знае колко, а за дрехи почти не харчи. След три години ще ти върнем парите. Ако не достигат, можеш да ипотекираш къщата. Господи, ами че след три години всичките ни проблеми ще се разрешат! За начало ще те пратим да се доизучиш, а тия мизерни дрехи направо ще ги изгорим.

Джоузефин беше бясна. Ръцете й трепереха, когато сложи чашата си на масата. Скочи на крака.

— Ако искаш да знаеш, смятам да нося такива мизерни дрехи и след като тръгна на работа. А ако си мислиш, че ще взема да ипотекирам дома на мама с надеждата, че някой от вас може да спечели от лотарията през следващите три години, сигурно си откачил. Държите се като някакви лигльовци! А пък ако смятате да я изоставите тъкмо сега, когато най-много се нуждае от вас, не сте хора!

Зак не отговори, но лицето му бе нашарено от бели петна и по него се четеше презрение.

— Матю, кажи му! — Джоузефин все още се надяваше на подкрепа от другия брат.

Матю седеше свит като малко дете; явно се надяваше, че като си мълчи, ще го отмине бурята. Той не беше коравосърдечен егоист като брат си, нито пък щедър и великодушен като сестра си. Преглътна и поклати глава.

— Засрамете се, за бога. Та тя не ви е някоя случайна повлекана, а е майка ни!

Зак се наведе напред и отвори уста. Останалите се досещаха какво си мисли: че нещастната жена си е повлекана, нищо, че им е майка. Джоузефин се изопна като пружина, готова да запокити чашата си по него, ако дръзне да изрече това на глас, но Матю ги изпревари.

— Ама разбира се, че ни е майка, Джоузи. Само че Зак е прав, няма смисъл сега да си прахосваме времето и да пръскаме пари заради нея, докато „Строителни машини Градли“ и парите на баща ни се изплъзват от ръцете ни. За всички ще е по-добре, ако тия пари останат в семейството, вместо да ни ги измъкне някоя благотворителна организация.

— Значи ще помагате, така ли? След три години ще съберете всичко, което сте спечелили, заедно с парите на баща ни и ще ги разделите по равно?

Въпросът бе отправен и към двамата, но Матю чакаше Зак да проговори пръв, а мълчанието на Зак беше безмилостно.

— Ами сега? Какво ще правим сега? — настоя Джоузи.

— Е, през следващите три години няма да ти е лесно — отвърна Матю. — На всички ни ще е трудно. Но трябва да мислим за бъдещето. Зак е прав, ти няма да останеш секретарка до края на живота си. Трябва да намерим начин да те измъкнем, нали така?

— Да ме измъкнете значи. — Гласът на Джоузи идваше сякаш отдалеч. — Значи отговорът е „не“. Няма да ми помогнете. С нищо.

— Е, ще помагаме, доколкото е възможно. — Матю потърси погледа на Зак, който си доливаше уиски и гледаше настрани. — Но, реално погледнато, не очаквай много. Все пак ще гледаме да помагаме и ние.

— Ясно.

Джоузефин остави чашата си на масата. Ръцете й вече не трепереха. От стъклената масичка тя вдигна тежка бронзова статуетка, монтирана върху основа от полиран гранит. Огледа я. Изобразяваше състезателен автомобил. Навремето Бърнард Градли я бе подарил на Зак, който не я харесваше особено, но не се бе решил да я изхвърли. Джоузи я гледаше втренчено. Статуетката й напомняше провалените усилия на баща им да купи с пари и подаръци привързаността на децата си. Горкият. Любовта се заплаща с любов, а парите с пари.

Джоузефин вдигна нагоре статуетката и я пусна. Тя падна точно в средата на масичката; стъклото се пръсна на парчета, някои от които паднаха със звън на пода, а други останаха да стърчат от рамката.

— Ах, извинете — каза тя и излезе.