Хари Бингам
Наследството на Градли (79)

8

Крепостта се извисяваше пред него, мрачна и недостъпна. Слънцето огряваше вековните патила по каменните бойници. Джордж стоеше пред древната порта, обляна в ярка есенна светлина.

Наетият двуместен мерцедес кабрио бе паркиран сред пъстро сборище от малки коли — рено клио, фиат пунто и други евтини марки. Джордж нищо не разбираше. Как може една от най-знатните фамилии във Франция — дори в цяла Европа — да живее в подобен зандан? Къде са луксозните лимузини, церемониалният портал, парковете с пауни?

Всъщност какво значение имаше всичко това — той бе дошъл единствено за да намери една личност, която от два месеца упорито му бягаше. Джордж бутна масивната дървена порта и се огледа безпомощно. Вътре старец по работен комбинезон си бъбреше с жена, която приличаше на перачка. Някакво свирепо, противно кученце, грозно като езически идол, го залая истерично, изпънало докрай верижката си.

— Excusez moi. — С това въведение познанията му по френски напълно се изчерпаха. — Търся, ъъъ… Кики. — Използва прякора, с който я познаваха всички, тъй като за нищо на света не можеше да произнесе правилно името и да запомни титлата й. — Тя ме очаква — добави плахо той.

Старецът и жената изгледаха Джордж, скъпия му костюм „Армани“ и спортните слънчеви очила; през отворената врата се виждаше лъскавото купе.

— Келзо, млъквай!

Мъжът напразно се опитваше да усмири кучето. После се обърна към госта на забързан френски диалект, ръкомахайки и надвиквайки се с неистовия лай. Джордж нищо не разбра. Накрая старецът смени подхода. Той потърси нужната дума и каза на английски:

— Елате!

Двамата прекосиха вътрешния двор в сянката на древната кула, служила някога като склад за провизии, и поеха по мрачен коридор, обкичен с части от доспехи и ръждясали оръжия. Старият човек потупа с ръка по дървената пейка — една обикновена дъска, която минаваше по протежение на стената.

— Чакайте.

Джордж зачака. Прохладният полумрак му дойде добре след есенната обедна жега. Той внимателно се облегна на стената като гледаше да не обере мазилката с новия си костюм. Безупречната кройка с мъка прикриваше наедрялата му фигура. Въпреки прохладата продължаваше да се поти. След десетина минути през една от вратите в дъното на коридора безшумно се промъкна елегантно облечен младеж и се приближи към него.

— Добро утро. Разбирам, че търсите някого от семейството по работа — каза той. Въпреки акцента английският му бе безупречен.

— Точно така. Дошъл съм да видя Кики. Тя ме очаква. Казвам се Джордж Градли.

Младият мъж се поколеба за миг. Може би се чудеше дали да направи забележка на госта, че нарича Кики по прякор, но явно се въздържа.

— Да. Мисля, че тя ви очакваше преди около час.

Така си беше. Джордж се бе загубил по селските пътища и накрая трябваше да пълзи с колата зад някакъв трактор, който бе в същата посока.

— Извинете, че нямаше кой да ви посрещне — каза младокът, но в тона му нямаше и следа от извинение. — Старият замък е само за прислугата. Гостите на фамилията обикновено ползват северния вход.

Докато обясняваше, той преведе Джордж по някакви тъмни, навяващи страх коридори, които водеха до двойна дъбова врата, обкована с големи железни гвоздеи. Отвори я и се озоваха в друг, много по-широк коридор, боядисан в меки пастелни тонове; през големите прозорци с копринени завеси нахлуваше слънчева светлина. Две камериерки с бели престилки полираха голямо бюро „Луи Кенз“, върху което имаше изящна порцеланова купа. Изтупаният младеж вдигна пътем капака и сръчно пъхна в устата си шоколадов бонбон.

Продължиха по мраморни стълбища и коридори в цвят на гъше яйце, докато накрая спряха пред две двойни врати, боядисани в бяло, със златни орнаменти. Нахаканият момък почука от учтивост и без да дочака отговор, бутна едната врата и влезе.

В канареножълтата стая с таван като звездно небе и морскосини тапицирани мебели, с високи стъклени врати към верандата, през които нахлуваше ярко слънце и се виждаха парковете на имението, седеше Кики. Облечена бе с маслиненозелени ленени панталони и кремава памучна блузка. Беше се упражнявала да свири на флейта, но като видя Джордж, бързо я сложи настрана.

— Жорж, как радва се вида теб! Шарл-Анри, благодаря, че спасил мой приятел в тоз ужасен замък. Аз винаги там губила се. Толкоз много ужасен, че всеки път побивали тръпки. Наредиш докарат негова кола до преден вход, да? — След като си получи благодарностите и поредните задачи, напереният младеж се оттегли. — Но защо така закъснява, Жорж, звяр такъв! Аз цял час нямала какво прави и свирила флейта, а флейта много труден инструмент, ах как само изморила се — направо ужас! — но иначе много красиво, значи трябва свири.

Докато дърдореше, те се целунаха като добри приятели и Кики му намери местенце да седне сред купищата разпилени ноти.

— Толкова се радвам да те видя отново, Кики. Цяла вечност те търся!

— Знам, че търсил, лош човек такъв! Аз трябвало избяга при мой приятелка Мария в Аржентина. Чувствала като някакво лисица, дето вие англичани лови на лов. Върнала се само защо помислила: „Бедни Жорж, той много иска види ме, значи трябва види него, нищо, че малко неловко получи се“, но после ти, разбира се, закъснява и аз свири флейта цял час, докато посиняла на устата, и трябвало праща бедни Шарл-Анри спасява теб от онзи ужасен замък! — Ръката й описа кръг, с който указваше приблизителното местонахождение на замъка в пространството.

— Кики, защо избяга от мен? — попита Джордж колкото се можеше по-внимателно.

— О, Жорж, какво дошъл говори на мене, затова ли оставил твой скъпоценен фабрик за толкоз време?

Джордж бе задал пръв въпроса си, но Кики бе дама, затова нейният въпрос имаше предимство. Джордж вече знаеше какво да отговори. Прочисти гърлото си и меко каза:

— Кики, аз те обичам. Обичам те от момента, в който се запознахме. Когато миналата година ме целуна в апартамента ми, разбрах, че никога няма да престана да те обичам. Когато дойде във фабриката, вече знаех, че никога няма, да бъда щастлив без теб. Ето ме сега!

Джордж несръчно коленичи на пода сред нотите, разпилени от топлия бриз, и измъкна от джоба си малка кутийка. Отвори я. Вътре имаше семпъл пръстен с един диамант. Бе платил за него трийсет хиляди лири, а като нищо можеше да му струва и фабриката.

— Кики, ще ме направиш ли най-щастливия мъж на света? Ще се омъжиш ли за мен?

Той вдигна поглед. Лицето на Кики бе мокро от сълзи. От престореното й лекомислие нямаше и следа; тя поклати глава в знак на отказ. Мълчаливо го хвана за ръкава и го изведе на верандата, където имаше големи огледала в човешки ръст. В парка под тях между фонтаните се разхождаха пауни; градинари се суетяха около розите и безупречно оформените храсти.

— Жорж, аз мисля, че ти най-мил, най-добър мъж, когото познавам. Аз много обичам те, честно. Ала погледни. Ние двамата толкоз различни. Ако ние оженим се, ти ще ме намразиш още преди първата ни нощ заедно, а това ще бъде много ужасно.

Джордж стоеше пред голямото огледало в позлатена рамка и се гледаше. Костюмът „Армани“ не можеше да скрие истината. Той се бе метнал на баща си — същата щръкнала рижа коса, същите малки свински очички, същата набита, тантуреста фигура. Джордж Градли бе направен от йоркшърска глина; и най-добрите дизайнери на света не можеха да го преобразят в майсенски порцелан.

Погледна отражението на Кики до своето. Тялото й трепереше, сякаш от лекия бриз. Тя бе всичко, което той никога нямаше да бъде. Крехка, ефирна, красива, богата. А той — едър, месест, грозноват, без пукната пара. Как бе могъл дори за миг да си въобрази, че заради него тя ще изостави всичко, което я заобикаля, тази изящна златна клетка? „Гисингс“, Йоркшър, грозотата на ежедневието щеше да я задуши. Нито пък той бе годен да се пренесе в нейния свят. За бога, та той дори не бе успял да намери парадния вход! Как щеше да живее без нея отсега нататък?

Той продължи да се взира в отраженията им. Да, Кики беше жената, която най-силно бе желал в живота си. Но тя не можеше да му бъде съпруга. Той кимна сразен.

— Права си, Кики. Колкото и да ми е мъчно, ти си права.

— Мой мили Жорж! Толкова обичам те. Затова именно избягала в Аржентина. Не можела да каже „не“…

Тя му позволи да я вземе в обятията си. Известно време останаха прегърнати. Накрая тя нежно се откъсна, целуна го, даде му да попие несръчно сълзите й с носната си кърпа.

— Жорж, първо ти закъснява и аз трябва свири флейта цял час, после идва и кара мен плаче, и мой грим разваля се тъкмо преди обяд, и сега папа запита ме какво стана, и аз не мога лъже го, защо той всичко знае. — Тя се опита да се пошегува, но не се получи. Покани го да остане за обяд, той за момент се поколеба, но отказа.

— Благодаря ти, Кики, но ще се чувствам не на място. Освен това трябва да се връщам. На фабриката сигурно й е мъчно за мен.

— Tu as raison, Жорж. Прав си. Ах, щяла забрави! Тоз пръстен много сладък, но той отива повече на друга дама.

Тя му върна пръстена.

— Каква друга дама? Кики, за мен няма друга жена, освен теб!

— Ами дама на твое сърце, как казвала се — Валери?

— Вал? — извика смаян Джордж. — Откъде знаеш за Вал? Та между нас никога не е имало нищо сериозно и как може да има?

— А, не? Pardon! Когато видяла вас, аз помислила, че… вие заедно. Това било друг причина защо избягала. Аз не искала пречи, застава между вас. Надявала се, че ти разбереш, че Вал по-добро момиче за теб.

Джордж си взе пръстена. В края на краищата фирма „Гисингс“ не беше в такова цветущо състояние, че да похарчи половината от резервния й фонд за един годежен пръстен, който при това никой не иска. Сложи кутийката в джоба си. Не се чувстваше отчаян, а някак си пречистен — като след дълъг плач, когато изведнъж на душата ти става ведро и животът продължава. Доволен бе, че дойде, но сега вече можеше да си тръгва.

Кики изпрати Джордж през големия салон в предната част на къщата, където стоеше бюст на един от предците й. Навремето той бе един от най-влиятелните мъже в историята на Франция. На благородническата глава се мъдреше екстравагантна жълта шапка.

— Ах, мой шапчица! Къде ли не търсила… — Кики си я сложи.

Двамата се целунаха нежно и с тъга в топлата жълтеникава сянка на широката периферия. Лицето на Кики още беше влажно от сълзите.

— Adieu, Georges — каза тя. — Bonne chance.

— Сбогом, Кики. Не ме забравяй.

Джордж се качи в мерцедеса и пое към Бордо. Цели шест седмици мислите му го бяха носили към Кики. Щом се сетеше за Вал или за фабриката, цял потръпваше от отвращение. Но сега, когато най-после пое пътя към дома, изведнъж се почувства по-добре. Скоро престана да мисли за жената, с която се бяха разделили завинаги, и дори му стана приятно, че ще види Вал. Спомни си за яките й ръце и топлите обятия, за уютното им легло, за горещия сладък чай, който сърбаха с наслада, след като се бяха любили, за общата им страст към всичко, свързано с фабриката.

Вал и Джордж бяха едно и също. Толкова си приличаха, че тя като нищо можеше да му е сестра. Но не беше — бяха любовници. А в джоба на Джордж имаше скъп годежен пръстен, който все още можеше да свърши добра работа.