Хари Бингам
Наследството на Градли (25)

11

Ханк Дагерт, генералният директор на „Томинто Ойл“, не беше горещ почитател на Англия. Е, допадаха му отделни неща — Маги Тачър, гъвкавият пазар на работната сила и петролът в Северно море. Но списъкът на нещата, които не харесваше, беше много по-дълъг. Презираше кралицата, профсъюзите, новата лейбъристка партия, Джон Ленън, невъоръжените полицаи, Би Би Си, горещ чай, топла бира, студени стаи. Не си падаше и по възпитаници на Итън, неколцина от които се бяха събрали да му съдействат при покупката на „Абърдийн Дрилинг“. Нямаше голям избор. Опитваше се да купи британска фирма, та си бе въобразил, че „Кобург“ — най-голямата независима британска банка — е неговият ключ към успеха. Тъй или иначе, докато слушаше изложението на Пиърс Сейнт Джон Ханбъри, Дагерт с мъка сдържаше яда си.

— Казвате, че в предоставената ни фирмена информация през цялото време е имало заложен капан?

— Да. По наше мнение трябва да намалите офертата си с десет милиона лири стерлинги или да настоявате за гаранция срещу бъдещи вземания и претенции от страна на трети лица за ваша сметка.

— Господи! Та само след две седмици ние трябва да направим окончателна оферта. Не можахте ли да ни кажете по-рано?

— Разбирам ви много добре. Проблемът обаче беше замаскиран така дълбоко, че ни отне доста време да го забележим. Според нас по-добре е да научите късно, отколкото никога.

— Е, няма що — изохка Дагерт. „Томинто Ойл“ притежаваше капитали, възлизащи на около един милиард долара, от които Ханк Дагерт беше едноличен собственик на около пет процента. Не беше особено симпатичен като човек, но акционерите на „Томинто“ го уважаваха. — Хайде, обяснете ми още веднъж проблема. Искам да съм сигурен, че схващам правилно.

Пиърс Сейнт Джон Ханбъри заемаше твърде висок пост, за да си губи времето с подробности. Един от най-големите посредници в Лондонското сити, той по правило не се занимаваше с мизерни сделки от по стотина милиона лири, с комисиона от някакъв си жалък милион. Ролята му в случая бе да придаде тежест на срещата, така че клиентът да не се почувства пренебрегнат.

— Зак, я ни разправи историята — величествено подкани той. — Нали ти откри проблема?

Ханбъри се опитваше да бъде учтив в присъствието на клиента, но предния ден Зак здравата си бе изпатил.

— Защо, по дяволите, не се сети по-рано! — нахока го той. — Сега няма начин да сключим сделката.

Придобиването на фирма се различава от купуването на кола на старо по един важен пункт. При покупка на употребяван автомобил, ако повикаш за консултация специалист от Автомобилния клуб, плащаш за услугата, независимо дали после ще купиш колата, или не. Само така можеш да си сигурен, че консултацията е обективна и безпристрастна.

По някаква странна причина при закупуване на фирми и корпорации нещата не стоят така. Финансовите спекуланти получават хонорар само при сключена сделка, т.е., ако техният клиент спечели търга. Голямо е изкушението да се насърчава клиентът да наддава до успех и някои консултанти невинаги му устояват. Пиърс Сейнт Джон Ханбъри беше един от тях. Ако Зак бе открил проблема преди две седмици, Ханбъри щеше да намери достатъчно други аргументи, за да накара „Томинто Ойл“ да плати. А сега, когато цената вече бе обсъдена и съгласувана, изведнъж се появи Зак и я издъни с десет милиона лири. Сделката вървеше към провал.

— Е, добре — поде Зак. — Продавачът имал проблем. Тъкмо били готови да продадат „Абърдийн Дрилинг“, когато се появила пречка. Навремето „Абърдийн“ била консултант по някакъв норвежки проект, нещо във връзка със строеж на петролен тръбопровод от Северно море до Берген. Свършили работата, получили си парите и забравили. Но за да спечели клиентът им сделката, били дали гаранция: или всичко е изпипано както трябва, или плащат неустойка. Така било по договор. И тъй, малко преди от „Абърдийн Дрилинг“ да ви поканят на оглед, отново се появяват норвежците. Оказало се, че има някаква грешка, за която норвежците обвиняват тях. Може и да са прави, не това е важното. Спорът не е стигал до арбитражен съд, но за удобство да предположим, че вината е на „Абърдийн“. По принцип нищо особено не се е случило. „Абърдийн“ имат фирмена застраховка. Дори да се наложи да платят неустойка на норвежката фирма, застрахователят би трябвало да покрие разхода. Само че тъкмо тук става засечката. При подписване на договора застраховката не била в сила. Станало било някакво объркване в сметките, някой си бил в отпуск по болест или нещо подобно, но една от застрахователните вноски не била платена навреме. Става така, че точно когато подписват договора, застраховката е невалидна. Ето защо толкова бързат да продадат „Абърдийн Дрилинг“ — падежът на гаранцията за неустойка наближава. И тъкмо затова дават мило и драго евентуалният купувач да не открие капана.

— Но нали цялата им фирмена документация ни беше предоставена? Защо да ни дават тази конкретна информация, ако искат да остане в тайна?

Зак се усмихна.

— Ако не я бяха предоставили, после можехте да им искате обезщетение за укриване на фирмени данни. Така че те са постъпили по-умно. Разделили са цялата информация по случая на четири части, от които три са замаскирани в отделни документа в общ голям куп, а четвъртата са подхвърлили в пресата. Като бомба с часовников механизъм всяка съставка сама по себе е безвредна, но ако се съберат, предизвикват взрив.

— Продължавайте, моля.

— Първата част от информацията се съдържа в някакви стандартни договори за консултантски услуги. Там пише, че всяка такава услуга се придружава, от съответната гаранция. За възникнали проблеми в резултат от направена консултация се предвиждат неустойки. Втората порция информация е погребана в пояснителна бележка към правилник за изпълнение на застрахователен договор. От пояснението става ясно, че може да настъпи период от няколко дни, през който клаузите на договора са невалидни. Третата част се съдържа в кратък меморандум, с който се уточнява датата на подписване на договора с норвежкия клиент — представете си, точно в периода, когато не е имало застраховка. Ако мога така да се изразя, застраховката била с изтекъл срок на годност. А ето и най-хитрата, най-опасната част от бомбата. Ако я бяхме забелязали първо нея, щяхме веднага да хукнем да дирим останалите три. Само че тя не беше при нас.

— Ама нали… — заекна Дагерт.

— Точно така — прекъсна го Зак. — Ако нещо липсва от фирмените данни, можем да ги съдим. Само че не и ако въпросното нещо вече е обществено достояние. Например ако за него е писано в пресата. Какво правят те? Викат един норвежки журналист и предоставят най-деликатната информация на него, така че тя излиза в някакво специализирано норвежко списание по морски петролодобив с тираж пет хиляди екземпляра. Два абзаца, и то на норвежки, разбирате ли? И ето, вече е обществено достояние? Скандалът не е достатъчно интересен за големите вестници, а дори и да излезе в някое специализирано издание на английски език, вече ще е твърде късно. В края на краищата сред нас няма кой знае колко много хора, които хем да владеят норвежки хем да се интересуват от петрол.

Дагерт поклати глава.

— А как, по дяволите, я открихте тази бомба? Не вярвам да четете норвежки списания просто така, за удоволствие.

Зак се усмихна многозначително.

— Като си мислех впоследствие за фирмената им документация си дадох сметка, че част от информацията е покрита много дълбоко. Трите сегмента от общата картина бяха в различни папки, заровени сред документи, сами по себе си отегчителни до смърт. Разбрах, че са подготвили идеалната бомба. Само дето не знаех къде са дянали детонатора. И започнах да го търся. Прерових компютърните ни бази данни за материали от британската преса, после от световната. И изведнъж се натъквам на някаква статия на норвежки, в която се споменава сума от десет милиона лири стерлинги. Ето я значи бомбата — готова, заредена и цъка.

Зак подхвърли на бюрото факсимиле от статията с превод. Дагерт го прегледа набързо. Не пишете нищо особено — просто, че има проблем и че норвежците ще искат компенсация. Това беше достатъчно.

— Имате ли нещо черно на бяло за останалите три части от информацията по скандала?

Зак поклати глава. Дагерт погледна подчинените си, които бяха присъствали в залата на огледа на фирмените данни.

— Вие нищо ли не забелязахте?

И двамата поклатиха глави, като по-старшият изсъска нещо на по-младшия, сякаш вината бе негова. Дагерт повиши глас:

— Нямате нищо черно на бяло и въпреки това искате да сваля офертата с десет милиона?

Ханбъри се наведе напред. Бе съзрял лъч на надежда. В края на краищата те бяха постъпили честно с клиента, бяха го предупредили и все пак имаше възможност той да потвърди първоначалната си оферта. Това би бил идеалният вариант. Той щеше да заговори, когато онзи нахален младок Градли го изпревари:

— Имам документа, макар и не в писмена форма.

— Какво? — Дагерт почваше да губи търпение. Тия майтап ли си правеха с него?

— Имам силна памет. Никога нищо не забравям.

Дагерт се изсмя. Това можеше да се провери. Протегна ръка и взе бележника на единия от подчинените си, изпълнен с бележки от огледа на документацията. Прелисти го и погледна Градли; в очите му се четеше предизвикателство.

— Добре. Класьор Номер петдесет и седем, свитък осми. Какво пише?

Зак извика в съзнанието си въпросния класьор, после съответния свитък документи в него, мислено обърна на първата страница.

— „Процедура по жалба на служител“ — издекламира той. — „Дисциплинарна комисия. Първо и второ предупреждение“.

Дагерт кимна и прелисти малко по-нататък. Усмихна се. „Това вече ще те озори, помисли си той.“

— Класьор номер деветдесет и първи. Свитък четвърти. На тази страница има едни цифри. Прочети ми какво пише.

Зак се зарови в паметта си и запрелиства страниците наум. Внезапно се усмихна и изчерви.

— Какво толкова забавно има? — сопна се Дагерт.

— Ааа, ъъъ, нищо — заекна Зак. Папката не беше негова, Сара се бе занимавала с нея, а на него не бе му останало време да хвърли един поглед. Но като направи усилие, се сети, че все пак я е виждал. Бе станал от масата да си направи кафе, а Сара стоеше пред него, приведена над папките. Косата й падаше от двете страни, откривайки врата й… бял, изящен и желан. Внезапно му се бе приискало да я целуне. — Извинете — продължи Зак. — Усмихнах се, защото си спомних как Сара влезе в стаята, тъкмо когато преглеждах папката. Сигурно ми е станало приятно.

— Колективната работа е хубаво нещо — изръмжа Дагерт и погледна към Сара, която също се изчерви. — А самите числа сети ли се да погледнеш?

— Да, разбира се. Въпросните числа са осемнайсет цяло и шест, четиринайсет цяло и осем. — Зак продължи без повече запъваме и без грешка. Дагерт следеше бележките пред себе си.

— Ясно, достатъчно. Убеди ме. Браво, младежо. Пиърс, сваляме офертата с десет милиона лири стерлинги. Ясно ли е? Предлагаме сто и петнайсет милиона.

Ханбъри преглътна. Проклет да е тоя Градли. Проклет!

— Разбирам напълно. Надявам се, помните съвета ми, че за да се спечели този търг, трябва офертата да е най-малко сто двайсет и пет милиона. Още веднъж искам да ви предупредя, че с новата оферта нямате никакъв шанс да купите „Абърдийн“.

Петролният магнат презрително изгледа аристократа.

— Е, че какво от това? Нямам намерение да им плащам повече, отколкото струват.