Хари Бингам
Наследството на Градли (135)

4

Матю влезе в асансьора. Кабината имаше метални стени, гофриран гумен под и гумен цокъл околовръст, приблизително на височината на кръста му. Беше около шест метра дълга, три метра широка и три и половина висока. На стената имаше табелка, указваща допустимия товар: тринайсет и половина тона. Това е теглото на близо двеста души.

— Слонове ли возите с това чудо? — попита Матю.

Мъжът от охраната поклати глава.

— Кюлчета — отвърна той. — Злато и сребро. Товарната рампа не е достатъчно сигурна. Всеки път, когато превозваме благородни метали, спускаме бронираната кола с този асансьор.

На тавана на асансьора имаше камера, която намигна приятелски на Матю. Охраната натисна бутона за слизане и каза нещо във видео интеркома. Невидимите му колеги от пулта за наблюдение разпознаха гласа и лицето му и потвърдиха паролата. Те освободиха спирачките и асансьорът пое бавно надолу. Часът бе шест и двайсет и две минути сутринта.

Сградата на банка „Мадисън“ в Лондон е напълно невзрачна, с една-единствена забележителност: тя е точно толкова дълбока, колкото и висока. Има седем надземни етажа и четири по-дълбоки подземни.

На първия подземен етаж се намират гимнастическият салон, столовата за служители, някои складови помещения, стая за пощата. Нищо интересно. Под него цял етаж е отделен за главните компютри на банката, за телефонни централи, аварийни електрогенератори, складове с магнитни дискове и касети, на които се записват всички входящи и изходящи телефонни разговори. Целият този етаж може да се изолира херметически в случай на природно бедствие, пожар или нападение на терористи. Той е много важен за банката, но далеч не толкова, колкото двата етажа под него.

Банка „Мадисън“ притежава най-голямото хранилище на лични скъпоценности в света. Идеята е пределно проста… Ако имаш, да кажем, две кюлчета злато, едва ли ще изкопаеш душа в земята, за да ги заровиш; от друга страна, не е много разумно да ги оставиш да се търкалят по бюрото ти. Най-добре е да ги предадеш на някого за съхранение — да кажем, на банка „Мадисън“. Разбира се, за това се плаща известна такса. Така всички са доволни — ти самият, защото златото ти е на сигурно място, и „Мадисън“, защото са ти взели парите.

На третия подземен етаж се намира персоналът, отговарящ за трезора. Само че Матю не отиваше там. Целта му бе самият трезор. Билиъл се бе оказал прав. „Мадисън“ си има своята ревниво пазена тайна, а Матю току-що бе посветен в нея.

Трезорът има само една врата. Вратата се заключва с три отделни ключалки. Всяка ключалка се задейства с точно определена комбинация. Комбинацията на първата ключалка се знае от охраната на банката. Охранителните екипи се сменят на две седмици. Втората комбинация се знае само от специалния отдел за охрана на ценности на Лондонската градска полиция. Полицейският екип също се сменя на две седмици, само че този двуседмичен период не съвпада с периода на смяна на банковата охрана. Третата комбинация се предава между вицепрезидентите на банката, които дежурят всеки по една седмица. Всяка от трите комбинации се променя на шест седмици, но също по различно време, като на всеки две седмици се променя по една комбинация.

Матю беше повишен в длъжност и вече имаше право да дава дежурства по трезор. През текущата година му се полагаха четири дежурства. Първото по жребий беше тази седмица. Второто — след около месец, третото и четвъртото се падаха чак през есента, когато срокът, поставен от баща му, щеше вече да е изтекъл.

Идеята на Джеймс Билиъл беше абсолютно налудничава, но Матю не можеше да я прогони от съзнанието си. Засега нямаше да предприема нищо. Нито днес, нито през цялата седмица. Щеше само да гледа, да слуша и да запомня. Идеята беше налудничава, но за гледане не глобяват.

На четвъртия подземен етаж асансьорът бавно спря. Мъжът от охраната натисна копчето на интеркома и помоли колегите си да отворят дистанционно вратите. От пулта за наблюдение отново потвърдиха и вратите се разтвориха.

Нямаше нищо за гледане. От асансьора започваше бетонен коридор, достатъчно широк, за да мине камион. Коридорът завиваше под ъгъл на около двайсет метра от мястото, където се намираха. По цялата му дължина минаваха изолирани тръбопроводи, кабели и други инсталации, а в края му имаше метално табло с всевъзможни шалтери и превключватели. На всеки няколко метра имаше камери за наблюдение, образът от който се предаваше на пулта няколко етажа над главите им. Камерите записваха непрекъснато, а касетите се съхраняваха най-малко шест месеца.

Пазачът не се спря, за да се полюбуват на гледката, а бутна една странична врата.

— Трезорът е оттук — каза той. — Цялата тази седмица трябва да се явявате на това място по два пъти на ден: в шест и трийсет сутринта и в седем вечерта. Не закъснявайте и гледайте да не ви сгази кола по пътя, защото без вас не можем да отворим трезора.

По-тесният коридор, по който тръгнаха, ги отведе до стъклена будка. Мъжът натисна един бутон на таблото и стъклената стена от едната й страна безшумно се отвори.

— Това тук е кабината за разпознаване. Влизате вътре. Вратата се затваря зад вас, в очите ви блясва светкавица — това показва, че ви се прави снимка. После натискате онази сива плоскост на стената с дясната си ръка. Тя снема отпечатъци от пръстите ви, след което вратата се отваря, за да минете. Да не забравя, кабината мери и теглото ви. Ако ви хрумне да задигнете някое кюлче злато на излизане, веднага ще си покаже.

Матю влезе в кабината. Стъклената врата се затвори. Блесна светкавица. Той постави дясната си ръка върху сивата плоскост и след секунда-две отсрещната стена се отвори. Матю се спря извън кабината, за да изчака спътника си. Пазачът го настигна и двамата поеха по-нататък.

Точно в шест и трийсет двамата се явиха при северния край на трезора. Там ги чакаха двама души, погълнати в разговор. Единият носеше сивата униформа на охраната на „Мадисън“, а другият беше с безличен сив костюм. Вероятно е от специалната полицейска част, помисли си Матю. Придружителят на Матю му напомни откъде да мине на връщане и си тръгна.

Всички действащи лица бяха по местата си. Време бе да отворят трезора.

Коридорът пред тях бе преграден от зелена стоманена врата. Върху нея имаше три шайби с цифрови деления, от едно до сто. Под дебело стъкло в центъра на вратата беше вградено контролно табло с цифров таймер и няколко бутона. Под таймера имаше метален кръг, наподобяващ кормило.

Всяка вечер при затваряне на трезора таймерът се поставяше на шест и двайсет и осем на следващата сутрин. Дори някой да научеше и трите комбинации, вратата на трезора можеше да се отвори само в един промеждутък от няколко минути. В момента до таймера светеше зелена лампа, която показваше, че може да се пристъпи към отваряне.

Пръв към вратата пристъпи човекът от охраната на „Мадисън“ и уверено завъртя съответната шайба — първо по посока на часовниковата стрелка, после обратно. Всеки път, когато стигаше до поредното число, забавяше малко, за да не го прескочи, след което с твърда ръка завърташе шайбата в обратна посока. Това се повтори шест пъти. При последното число шайбата щракна и застина неподвижно.

Дойде ред на полицая. Движенията му бяха също толкова точни и уверени, колкото на охранителя. Втората шайба щракна и застина неподвижно като първата.

Матю бе получил комбинацията от предшественика си — вицепрезидент в Отдела за борсови проучвания. Разрешиха му да си я запише, но само веднъж и само при условие че числата са замаскирани като нещо друго. Матю ги бе записал като телефонен номер в тефтерчето си. Ако го загубеше, трябваше незабавно да се обади на шефа на охраната и комбинацията щеше веднага да бъде сменена.

Матю завъртя шайбата. Тя задвижваше тежък барабан, вграден във вратата, но механизмът беше толкова прецизно центрован, че не се усещаше никакво съпротивление. Матю за малко не прескочи първия номер — шейсет и две обратно на часовниковата стрелка. Когато стигна до него, не се чу никакво щракване, за да му покаже, че е улучил. Все същата идеално смазана тишина. Завъртя шайбата наопаки — осемнайсет по посока на часовниковата стрелка. До четвъртото число придоби увереност, заради което прескочи петото — набра четирийсет и пет обратно на часовниковия механизъм вместо четирийсет и четири. Трябваше да започне комбинацията отначало.

Най-после и третата шайба щракна на мястото си. Охранителят завъртя голямото метално колело. Отвътре се чу лек шум, който премина в свистене. Никой не помръдваше. Свистенето прерасна в глух тътен. Полицаят и охранителят чакаха търпеливо по местата си.

— Какво е това? — попита Матю.

— Вратата се затваря херметично. При разлика в температурата вън и вътре се получава и разлика в налягането. Вятърът, който чуваш, е от изравняването на външното с вътрешното налягане. Докато не се изравни, не може да се отвори вратата.

Вятърът утихна. Охранителят дръпна колелото и вратата се отвори с лекота. Дебела беше около петдесет сантиметра, а от кантовете й се подаваха множество цилиндрични шипове от полирана стомана, всеки около четири сантиметра в диаметър. Когато беше затворена, всеки шип прилягаше плътно в съответния отвор в касата. Вратата можеше да устои на неколкостотин килограма мощен експлозив, без дори да се обели боята. Самите стени на трезора бяха подсилени с дебели стоманени плочи, а между тях на всеки няколко сантиметра имаше вградени сензори за натиск. По степен на обезопасеност трезорът на „Мадисън“ превъзхождаше дори тези на Банк ъф Ингланд.

Човекът от охраната, полицаят и Матю влязоха заедно в трезора. Кратката сутрешна инспекция представляваше неотменна част от дежурството им. Билиъл се бе оказал прав и за това, както впрочем и за всичко останало.

Най-напред влязоха в залата за благородни метали. Под студената светлина на луминесцентните лампи върху стоманени стелажи блестеше богатството на цели нации. Кюлчета злато, сребро и платина бяха наредени на спретнати купчини като кутии бонбони в супермаркета. Златото се съхранява лесно. То не е като книгите в библиотеката, дето трябва да се пазят от влага. Нито като виното в избата дето трябва да се пази от преохлаждане. Не е и като картините в музея, дето трябва да се пазят от влага и преохлаждане, от изсушаване и топлина. Златото си стои мирно по стелажите на трезора и търпеливо чака собственикът му да го потърси.

— Исусе Христе! — прошепна Матю. — Колко ли струва всичко това?

Човекът от охраната дори не се усмихна. Свикнал бе да му задават този въпрос.

— Не знам, приятел. Ще ти кажа само едно нещо. Когато се нанасяхме в тази сграда преди десет години, пренесохме петдесет и четири камиона само злато. А имай предвид, че оттогава е станало доста повече.

Матю си помисли, че оня послъгва. Безспорно, наоколо имаше доста метал, но чак пък петдесет и четири камиона!

— Не ми изглежда толкова много.

Охранителят докосна с пръст едно кюлче злато на стелажа.

— Опитвал ли си се някога да повдигнеш кюлче злато? Ако натовариш камиона догоре, ще му смачкаш ресорите. Такъв товар се пренася малко по малко.

Разговаряйки, те продължиха обиколката си. На Матю му се прииска да се спре, да пипне златото, да повдигне едно кюлче и го долепи до бузата си, да го захапе, за да види дали зъбите му ще оставят следи по блестящата повърхност на метала. Но другите двама бързаха. За тях това беше ежедневие.

Ако Билиъл беше прав, имаха да оглеждат още една зала, най-важната. Матю последва двамата си придружители, които отвориха една врата и минаха през нея.

От залата за благородните метали се озоваха в неголям офис. Имаше бюра, компютри, телефони, календари, кафемашина. Приличаше на всеки друг офис по света. Това, че в съседното помещение имаше злато за няколко милиарда долара, не го правеше с нищо по-особен. Минаха през още една врата в нещо като преддверие със стоманена маса за рязане на хартия и циркуляр. Отстрани имаше цяла опаковка резервни триони за циркуляра, а до стенния календар на Ер Франс, отворен на грешния месец, висяха предпазни очила.

— Това пък за какво е? — попита Матю, който вече се досещаше. Билиъл му бе споменал триона и за какво точно служи.

— С това режем купоните. Може и с ножици, но така никога няма да свършим.

Охранителят бутна следващата врата и влязоха в последното помещение на трезора. Залата на еврооблигациите.

Залата беше доста обширна и някак занемарена. От тавана бяха изпопадали облицовъчни плочи, а плочките на пода бяха изтрити и захабени. От пода до тавана се издигаха ламаринени стелажи, които напомниха на Матю за библиотеката в колежа. Дори бяха обозначени по същия начин — с бели картончета, залепени със скоч върху лавиците по азбучен ред.

Стелажите не бяха пълни догоре — максимум до една трета. Върху тях бяха натрупани пачки хартия. Някои от пачките бяха опаковани в целофан, други овързани с найлонова връв. Някои не бяха опаковани. Някои пачки бяха доста дебели, други сравнително тънки. В дъното на залата примигваше неонова лампа с дразнеща мъртвешка светлина. Като цяло — разочароваща гледка, особено в сравнение с първата част на трезора.

Гледката наистина не беше нищо особено, но в тази зала се съхраняваше богатство, каквото малко крале и императори могат дори да си представят. Изпълнен с благоговение, Матю плахо пристъпи по пътеката между стелажите, като погледът му се плъзна по имената върху пачките. „Форд“, „Франс Телеком“, „Дженеръл Мотърс“, „Дженерали“, „Хъохст“, „Хонда“, Ай Би Ем, Ай Си Ай, „Джапан Еърлайнс“, „Джей Пи Морган“, „Кодак“, „Круп“… Истински телефонен указател на най-могъщите корпорации в света.

Матю се престраши и погледна цифрите. Петдесет хиляди долара. Сто хиляди евро. Двайсет хиляди лири стерлинги. Двеста хиляди франка. Не на пачка, на всяка отделна хартийка! Спря се пред пачката на Ай Би Ем, която беше висока около трийсетина сантиметра. Всяка хартийка в нея имаше номинална стойност петдесет хиляди долара. Матю прецени, че пачка с такава дебелина съдържа около хиляда листа.

Това обясняваше триона в преддверието. Към всяка облигация са прикрепени по няколко купона. Всеки купон дава право на приносителя да получи дивидент, който обикновено се изплаща веднъж на дванайсет месеца. Малко необичайно за днешния свят на компютри, дивидентът се изплаща само при физическо представяне на самата хартийка, няма хартийка — няма пари. Банка „Мадисън“ използваше електрическия циркуляр, за да реже купоните на цели пачки облигации наведнъж.

Матю сви покрай следващия стелаж и продължи да чете имената: „Лойдс“, „Луфтханза“, „Майкрософт“, „Моторола“. Изведнъж почувства остра болка в коляното и глезена. Бе се спънал в количка, подобна на тези, с които в библиотеките пренасят книги. Както и самите стелажи, количката бе отрупана с пачки облигации. „Ериксон“, „Еле дьо Франс“, „Глаксо“. На долния плот на количката имаше пачка облигации, която бе толкова голяма, че се бе наложило да я разделят на пет отделни купчини. Облигациите бяха на „Дженеръл Електрик“ и всяка бе с номинал сто хиляди долара. Матю току-що се бе спънал в един милиард.

Еврооблигациите са един от начините, използвани от големите корпорации, за да взимат пари на заем. Въпреки името си те не са само на европейски компании. Наричат се така, защото пазарът им е в Европа. На практика обаче компании от цял свят издават еврооблигации. Европейски, американски, от Югоизточна Азия. С еврооблигации могат да вземат заем и в лири стерлинги, евро, долари или йени. Ако името на компанията се ползва с уважение в целия свят, от Канзас Сити до Киото, тя може да получи всякакъв заем и в каквато валута пожелае.

Този метод на движение на парите е толкова популярен, че целият пазар на еврооблигации понастоящем се изчислява на над четири трилиона долара. Банка „Мадисън“ владееше около седем и половина процента от всички издадени до момента еврооблигации. Седем и половина процента от четири трилиона са триста милиарда. В залата, в която се бе озовал Матю, се съхраняваха триста милиарда долара.

Еврооблигациите имат още една интересна особеност.

Матю вече я знаеше на теория, но Билиъл специално му бе заострил вниманието върху нея. Всяка еврооблигация принадлежи единствено на приносителя. Това означава, че движението й не се регистрира в някаква централна база данни, нито пък компанията, която я е издала, следи кой я владее в момента. Еврооблигацията е като банкнота. Ако се намира в джоба ти, е твоя. Не си длъжен да искаш разрешение от никого, за да я осребриш или продадеш. Не си длъжен и да отчиташ откъде я имаш.

На практика еврооблигациите са най-скъпата валута в света.

Полицаят и човекът от охраната се отегчиха. Те вече се готвеха да си тръгват и изчакваха Матю до вратата. Новаците винаги се облещват при вида на толкова много пари. Колко са глупави — ами че това е само хартия! Полицаят и човекът от охраната бяха жадни и нямаха търпение да се върнат горе и да се почерпят по чаша горещ чай.

На път към вратата Матю се наведе. Връзката на обувката му се бе развързала. Докато я затягаше, очите му опипаха пода наоколо. Не че търсеше нещо конкретно, просто се огледа. Подът беше относително чист. В ъгъла имаше разхлабена вентилационна решетка. Освен това нищо. На тавана се виждаха две камери, но може би имаше и други.

— Свършихме ли? — попита той.

— Да. Значи до довечера. Чакаме те в седем. Не закъснявай.

Тримата тръгнаха по обратния път и скоро излязоха на светло.