Хари Бингам
Наследството на Градли (54)

12

— Ще им се обадим и ще отменим.

— Как така ще отменим? Та това са клиенти! Застрашен вид…

— В никакъв случай не можем да изпълним поръчката.

Андрю Уолтърс и Джордж се измерваха с поглед. И двамата бяха очаквали подобен конфликт още от момента, когато Джордж одобри серията „Яркост и красота“ за изложението в „Олимпия“.

Класическите серии се продаваха по-добре от очакваното; по настояване на Джордж производствените мощности вече четири седмици работеха с максимален капацитет. Надяваха се, че при удължено работно време ще могат да изпълнят поръчките по график. Уилмът беше доволен. С петте процента увеличение, което Джордж бе съобразил да прибави, си осигуряваха добра печалба.

Ала останалите поръчки — малко повече от половината — бяха за „Яркост и красота“. Джордж на два пъти вдига цените на серията, опита се да издейства продължение на срока на доставките, ала грохналата фабрика се пръскаше по шевовете. Ако успееха да изпълнят всички поръчки навреме, това щеше да означава ново начало за „Гисингс“. Но ако този път се проваляха или ако себестойността на новата продукция се окажеше прекалено висока, фирмата щеше да рухне още до края на годината.

Имаше два сериозни проблема. Първо, трябваха им тръбни рамки за новите мебели; заявените и произведени от доставчика количества бяха крайно недостатъчни. Освен това бояджийската работилница спираше работа поне два пъти на ден поради повреди. Оборудването бе годно само за нанасяне на лак, не и на боя. Уолтърс твърдеше, че и за лак не го бива вече, а камо ли за цветните плоскости на „Яркост и красота“.

— Защо просто не ги прекръстим „Естественост и голота“, че да се приключи работата? Не им трябва нито лак, нито боя.

Уолтърс явно се бе отказал от борбата. Не и Джордж. Той нямаше представа как да се справи с положението, но знаеше, че все нещо ще се уреди. В този момент по коридора се чуха забързани стъпки. Дарън влетя в стаята, облечен с някаква отвратителна риза в кафяво и лилаво; видът му контрастираше сюрреалистично с изисканата елегантност на по-възрастния Уолтърс. Дарън се гърчеше като епилептик и развяваше лист хартия.

— Спасени сме! Спасени сме! Почваме да бачкаме! — пищеше той и подскачаше като умопомрачен.

С необичайна за годините си ловкост Уолтърс го догони, измъкна листа от ръката му и се зачете.

— Я виж ти — отбеляза той, видимо впечатлен. — Тоя келеш е открил някакъв цех в Съсекс, откъдето ни уверяват, че могат да направят колкото тръбни рамки са ни нужни, при това бързо и не много скъпо.

— Спасени сме, спасени сме — пищеше Дарън и кривеше уста като шимпанзе.

Уолтърс подаде листа на Джордж, който внимателно прочете написаното. Беше писмена оферта от „Метални работилници, Съсекс“. Е, като че ли един от двата им проблема бе намерил разрешение.

— Браво на теб — каза Джордж на Дарън. — Сега остава само да намерим начин да ги боядисаме.

Дарън млъкна. Уолтърс отново доби унил вид, после се сети за присъствието на младока и се понаежи.

— Значи имаме три възможности. Първо, казваме на всичките си клиенти да изчакат около година, докато намерим начин да им изпълним поръчките. Струва ми се, че тази възможност не ни е много по вкуса. Второ, купуваме, вземаме под наем или открадваме пълно оборудване за бояджийски цех. Трето, купуваме половин дузина бояджийски пистолети, наемаме достатъчно хора да работят на три смени, изпръскваме всички плоскости на ръка и после им веем с вестници да изсъхнат. Не забравяйте, че в сегашния бояджийски цех няма дори обзаведена сушилня.

— Така е — съгласи се Джордж. — Хайде да обсъдим последните две възможност.

— За да изпълним всички технологични изисквания, на нас ни трябва оборудване за бояджийски цех, включително сушилня за готовата продукция. По мои изчисления това ще струва около двеста хиляди за техниката, плюс нещо отгоре за монтаж, изпитания и така нататък. Само че то не е нещо, дето просто отиваш в магазина и го купуваш. Прави се поръчка, която се изпълнява. Всичко отнема време. Ако поръчаме оборудването днес, при късмет ще го пуснем в експлоатация до четири месеца.

— Значи тази възможност се изключва. А ако наемем бояджийски цех? Ще си платим, за да ползваме съществуващо оборудване — да кажем, нощна смяна. Не е чак такава философия.

— Аз поразпитах вече — каза Уолтърс. — Бедата е там, че всички, които разполагат с подобно оборудване, по принцип също са в мебелния бизнес, така че нямат интерес да ни помагат. Нали разбираш — конкуренция.

— Хм — замисли се Джордж. — А би ли ми дал списъка на тези, с които си преговарял? Име на фирмата, телефон и с кого конкретно си във връзка. Или пък, ако имаш списък на фирми, с които още не си се свързал, но смяташ, че разполагат с нужното оборудване?

— Стига да искаш. Ти реши кои са най-подходящи. Например Аспъртън Холдингс са най-големият производител в Северна Англия и доста работят цветно. Но при тях нямаме шанс, от години ни чакат да се разорим.

— Така си е — намеси се Дарън. — Имам едно приятелче там, казва, че бил виждал доклади, в които пише, че „Гисингс“ всеки момент ще рухне. Дори по едно време мислели да ни купят, после си рекли: я чакай, тия и без това са взели-дали вече! Като хвърлят топа, ние ще им оберем клиентелата.

— Много мило — промърмори Джордж. — Аспъртън Холдингс, казваш… А какво мислиш за третата възможност?

— За бояджийските пистолети? Джордж, та аз просто се пошегувах!

Андрю Уолтърс по принцип не се обръщаше към началника си на малко име. Явно в случая упорството на Джордж му бе напомнило бълнуванията на Том Гисинг малко преди продажбата на фабриката.

— Разбирам. Я сега да развием шегата в подробности.

Уолтърс въздъхна.

— Мострите за изложбата ги бяхме боядисали на ръка, с бояджийски пистолети, каквито се продават навсякъде. При боядисване на дърво има първа и втора ръка, евентуално и лак отгоре. След всяка ръка се оставя да изсъхне. Всяко изделие съхне средно по два дни. Тогава използвахме музея за бояджийски цех и нещата си съхнеха на място. При максимално натоварване, дори да работим на три смени, в това помещение можем да обработим максимум трийсет или четирийсет комплекта на седмица.

Джордж пресметна, че за да изпълнят само текущите поръчки, им бе необходим двайсет пъти по-голям производствен капацитет.

— Добре. Още нещо? — запита той.

Уолтърс вече открито му се смееше в очите.

— Основният проблем е, че ръчното производство е крайно неефективно. С поточна линия на сутринта зареждаш плоскостите за боядисване и по обяд просто отиваш да си ги прибереш. С пистолети отнема сто пъти повече време, а трябва да се внимава и за качеството на покритието. Ще трябва да увеличим бояджийската бригада тройно или четворно. Като се замисля, има още десетина по-дребни проблеми, но ти поиска да ти кажа само най-важния.

Джордж изчака още малко, но Уолтърс явно бе свършил. Дарън също мълчеше. Ако имаше идея, щеше да се обади.

— Добре — повтори Джордж. — Значи така. Ето какво ще направим…