Хари Бингам
Наследството на Градли (132)

1

На този свят има много начини за печелене на пари. Старомодният начин е, като се произвеждат неща. Купуваш нещо, от което никой няма нужда — да речем, дървен материал — и от него правиш нещо, което върши работа на хората — например маси. Продаваш масите и с парите купуваш още дървен материал, като гледаш следващата партида маси да са малко по-качествени и малко по-евтини, за да продадеш повече. И така всяка година, докато накрая почнеш да произвеждаш толкова много маси, че успяваш да понатрупаш добри пари, а като излезеш в пенсия, ти се пази маса в местния Ротъри Клъб. На твое име кръщават купата в голф клуба, а жена ти е избрана за председател на градинарското дружество.

В сравнително по-нови времена са изобретени и други способи за правене на пари. Вместо да купуваш дърво и да продаваш маси, можеш да купиш фирма, да я приведеш в добро финансово състояние и да я продадеш с печалба. С получените пари можеш да купиш по-голяма фирма, да я приведеш във форма и да я продадеш с още по-голяма печалба. Процесът продължава, докато накрая започнеш да купуваш фирми на стойност милиарди долари, като печалбата от всяка сделка възлиза на милиард или повече. Разбира се, тази система си има и слабите страни. Започваш да си създаваш врагове, а завистливата преса те обсипва с лични нападки и оскърбления. От друга страна, докато стигнеш до тази фаза, вече имаш резиденция с дванайсет спални на някой карибски остров и млада любовница, а защо не и цял остров, лично твой! По тези топли, гостоприемни места хората не обръщат внимание на брътвежите на разни драскачи. Ако пък журналистите започнат много да ти досаждат, винаги можеш да си купиш вестник, който да ти оправи имиджа. Няма да си първият.

Кой от двата вида бизнесмени щеше да бъде Джордж? През по-голямата част от съзнателния си живот той бе предполагал, че ще стане милионер от един трети вид, който е наследил много пари и единствената му грижа е как най-приятно да си ги харчи. После, след като баща му почина, Джордж реши, че все пак си струва да бъде бизнесмен, и то от първия вид — който произвежда и продава. Само че сега Балард му бе пуснал една муха, която не му даваше покой. Ако продадеше „Гисингс“ за два милиона и си поискаше наследството, кой знае как щяха да се развият по-нататък нещата. „Строителни машини Градли Лимитед“ съществуваше, управлявана от попечители, носеше печалби и си чакаше собственика. Нито един от тримата братя сякаш не я слагаше в сметките си. И тримата си мислеха, че веднъж да се докопат до наследството, веднага ще продадат фирмата и дим да ги няма. Само че в последно време на Джордж му бе дошла идея. Ами ако наследи бизнеса на баща си, а не просто парите му? Ако стане негов действителен приемник? Щом като веднъж бе спасил от фалит фирма като „Гисингс“, която всички бяха отписали, какво оставаше за „Строителни машини Градли Лимитед“? От друга страна, ако продадеше „Гисингс“ на ония безскрупулни американци, какво ли щеше да си помисли Вал?

Джордж отпи от халбата бира в заведението, което някога, в далечния XVII век, бе служило за крайпътен хан, и погледна към вратата. Обемистото куфарче с документи беше под стола му. Заради съдържанието на това куфарче Дейвид Търстън и Кели О’Шей бяха долетели чак от далечен Орегон. Дали ще ги познае, като влязат, помисли си той и още веднъж отпи от бирата.

Нямаше нужда да се притеснява за това. Старата дъбова врата изскърца и пропусна двама посетители — мъж и жена. Мъжът беше висок и снажен, късо подстриган, със здрав загар и добре поддържани зъби, с идеално изгладен тъмносив габардинен костюм, снежнобяла риза и тъмночервена вратовръзка. По вида му Джордж можеше да се обзаложи, че редовно прави гимнастика, прекарва достатъчно време с децата си, консумира храни, богати на целулоза и бедни на мазнини и готварска сол, ходи на църква всяка неделя и играе голф с колеги, макар и лошо. Що се отнася до спътницата му, тя би изглеждала божествено и на церемонията по връчване на Оскарите. Също като него, и тя беше висока, снажна, със здрав тен и здрави зъби, с безупречен костюм в пясъчен цвят и снежнобяла блузка; лицето й на кинозвезда беше обрамчено от мека, бухнала кестенява коса, каквато обикновено може да се види само в козметичните реклами. Нямаше съмнение, че е завършила с отличие някой от престижните американски университети, че твърдо вярва в правото на жената да съчетава майчинство и кариера, че тича всяка сутрин за здраве, че е в течение на световните дела и дори си почиства зъбите с конец. В продължение на няколко дълги секунди Джордж не се помръдна от мястото си, зяпнал новодошлите, като че бяха извънземни. После се сепна. Той ги бе познал от пръв поглед, но как щяха да го познаят те? Джордж вече по нищо не се отличаваше от йоркшърските пияници в кръчмата.

— Мистър Търстън? Мис О’Шей? Аз съм Джордж Градли.

— Здрасти, Джордж, радвам се да те видя! — извика приветливо американецът и сграбчи ръката му, сякаш бе някакъв особен модел гимнастически уред. — Моля те да ми викаш Дейв.

Когато Търстън се измори да друса ръката на домакина си, която не беше никак крехка, но в случая костите й пукаха от натиска, Джордж се обърна към Кели О’Шей. Отблизо тя беше още по-съвършена, ако това изобщо бе възможно; колената му омекнаха като в ранния пубертет. Здрависаха се. Ръката й бе доста яка за жена, но след хидравличната преса на Търстън Джордж почувства допира й като полъх на лек бриз.

— Кели О’Шей. Приятно ми е. — Тя се усмихна. Усмивката й продължи точно толкова секунди, колкото препоръчват най-добрите бизнес колежи: „Използвай това, с което си надарена от природата, но не прекалявай. В никакъв случай не флиртувай с отсрещната страна.“

Заеха местата си около масата. Куфарчето на Джордж кротко си седеше под стола. Вътре бяха всичките годишни производствени отчети, финансови баланси, данъчни удостоверения, рекламни брошури, таблици с прогнозните приходи и печалби, чертежи на прототипи за бъдещо производство. Всичко. Дойде сервитьорката, за да им вземе поръчките. Джордж си поръча пай с месо и още една бира. Търстън пожела лазаня с прясна зелена салата и портокалов сок. Колежката му — същото, но с минерална вода.

— Значи така, Джордж, както разбираме, твоят бизнес върви доста добре — заяви Търстън с очарователна усмивка.

— Мисля, че да. Положихме доста усилия през последните две години. Фирмата беше буквално на ръба…

Търстън кимна като психотерапевт, който за стотен път слуша за травмите от детството на пациента.

— Сигурен съм, че е така. Но сега си доволен, а?

— Може ли? — попита О’Шей и измъкна портативен компютър от чантата си. — Ще си водя бележки на място, ако нямаш нищо против. — Извади и мобилен телефон и го свърза с компютъра. — В случай че се наложи да се свържа с централата — обясни тя.

— Разбира се, няма проблем — каза Джордж. — Най-напред, ако не възразявате, бих желал да ми разкажете за „Орегон Фърничър“ и за интереса ви към фирми тук, във Великобритания.

— С удоволствие, Джордж, с удоволствие. Попадал ли ти е случайно някой от нашите официални документи? Годишни отчети, оценки за дейността, профил на корпорацията? Във всеки един от тях на вътрешната страна на корицата е напечатана нашата фирмена философия. — Търстън започна да трупа лъскави брошури на масата пред Джордж, който прелисти една-две наслуки. Гостът задекламира наизуст историята на фирмата, от скромното начало до сегашните й доминиращи позиции на американския мебелен пазар. — Данните от проведените напоследък изследвания показват, че са налице всички предпоставки да повторим нашия успех и в Европа. Затова сме тук.

Сервитьорката се появи с поръчките им. Портокаловият сок на Търстън бе донесен в досадно малка стъклена бутилчица, каквито се продават само по кръчмите, и налят пред тях във винена чаша върху топящо се кубче лед. Минералната вода също пристигна на масата в подобна бутилчица, а освен това се оказа, че прясната зелена салата не е достатъчно прясна, достатъчно зелена или достатъчно еди-каква си за Търстън, който на бърза ръка продиктува на сервитьорката подробни инструкции за отстраняване на забелязаните слабости. Тя го изслуша с разширени от ужас очи и хукна да доведе управителя на заведението, който прояви значително по-голямо самообладание, когато му се наложи да чуе указанията още веднъж. Докато траеше сцената, О’Шей дари Джордж с една от по-топлите си служебни усмивки, от която колената му се разтрепериха под масата.

— Дейвид е много взискателен — обясни тя, после се намръщи. Някой на съседната маса бе имал несъобразителността да запали цигара.

След като се убеди, че вниманието на Търстън отново е съсредоточено върху темата на разговора им, Джордж пое инициативата.

— Какво точно знаете за „Гисингс“? — попита той.

— Не много — отвърна с усмивка американецът.

Джордж измъкна с усилие претъпкания куфар изпод стола си и започна да трупа собствените си документи върху масата.

— Не знаех точно какво ще ви заинтересува, затова съм донесъл фотокопия от цялата ни документация — каза той. — Ако има още нещо, което бихте желали да знаете, просто кажете. Стига да го имаме, ще го получите.

Ръката на Търстън се протегна напред, но замръзна над купа хартия.

— Не би ли желал първо да подпишем споразумение за поверителност?

Джордж не бе очаквал подобен въпрос.

— А, ъъъ, всъщност няма нужда. Стига, разбира се, да не сте намислили да публикувате всичко в интернет — поусмихна се той и посочи с глава компютъра на О’Шей.

— Ха-ха-ха! В интернет казваш! — Търстън се засмя и кимна на О’Шей, която също се засмя. Двамата се смееха предпазливо, като мисионери сред войнствени диваци. — Добре го рече, Джордж. В интернет! Само че, ако трябва да бъдем сериозни, ние много държим на дискретността и деловата етика. Всичко това е залегнало във фирмената ни философия. Ето, тук го пише черно на бяло. Ние в никакъв случай няма да злоупотребим с търговските ти тайни, имаш честната ни дума. Нали, Кели?

— Точно така, Дейвид.

Ръката на Търстън, която до момента бе висяла във въздуха, се зарови в купчината. Той зачете на глас заглавията на отделните папки, а О’Шей ги вкарваше едно по едно в компютъра си. Сервитьорката се появи повторно с поръчките, изпълнени според изискванията на Търстън. Управителят на заведението бе застанал на няколко метра зад нея за морална подкрепа.

— Това ли е най-пресният портокалов сок, с който разполагате? — запита гостът.

Сервитьорката, управителят и Джордж кимнаха едновременно.

— Е, добре. Благодаря. — Търстън отпи предпазливо от сока, но явно го намери годен за консумация. Зелената салата си беше същата смес от маруля, домати и краставици от супермаркета, но бе нараснала по обем и сега запълваше цяла стъклена купа. Американецът този път я одобри без коментар. Джордж успя да срещне погледа на О’Шей, която му смигна съзаклятнически и му подари още една усмивка, неоставяща никакво съмнение, че нейният зъболекар е много по-скъп от неговия. Меката кестенява коса се разливаше като водопад по шията и раменете й. Сразен, Джордж загреба с вилицата от пая си и си опари езика.

Обедът се съпровождаше от подробен оглед на донесената от Джордж документация. Търстън и О’Шей не скъпяха похвалите.

— Ти си успял значително да увеличиш продажбите в кратък срок — каза той. — При това си постигнал сериозно нарастване на печалбата — добави.

Двамата погледнаха брошурите.

— Хубав дизайн — каза той.

— Да, много приятен — отекна тя. — Донякъде наподобява нашата серия „Блу Маунтън“, струва ми се.

Минаха на десерта. Както можеше да се очаква, заведението не разполагаше с кафе без кофеин. Търстън се спря на билков чай, какъвто по чудо имаха, а О’Шей геройски си поръча нормално кафе с кофеин.

— Джордж, можем ли да задържим цялата тази документация?

— Разбира се.

— Прекрасно! — Широка усмивка. — За да започнем още отсега калкулациите. Всичко това е много интересно, наистина, много интересно.

О’Шей се наведе напред.

— Имам един въпрос, Джордж. Защо точно сега си решил да продаваш? Не казвам, че постъпваш неправилно — в никакъв случай! — просто ме интересуват мотивите ти.

— Точно така — намеси се Търстън. — Всъщност много правилно постъпваш. Мебелната индустрия върви към консолидация. Колкото си по-голям, толкова по-добре. Хората обичат да намират всичко, което им трябва, с едно влизане в търговския център. Ситуацията ще става все по-трудна за дребния производител, нали така, Кели?

Джордж поклати глава.

— „Гисингс“ върви много добре. Бихме могли да се развиваме спокойно като независим производител. Не продавам фирмата, защото ме е страх. Продавам я, защото точно сега ми трябват парите.

— Ха-ха-ха. Парите, разбира се. Най-добрата причина! Нали, Кели?

Двамата се засуетиха да стават. Джордж поиска сметката, но Търстън го изпревари.

— Моля ти се, Джордж! Настояваме! За нас беше истинско удоволствие, нищо, че май трябваше да си носим сока от къщи. Ха-ха-ха, шегувам се. Приятно местенце. От седемнайсети век, нали? Жена ми ще припадне, като чуе. Тя е луда по исторически паметници!

В кръчмата не приеха фирмената му карта Америкън Експрес, затова Търстън плати с банкноти, които извади от джобовете си и преброи несръчно като малчуган, който играе на „Монопол“.

— Ще се опитаме да извлечем от документацията всичко, което ни е нужно. Кели е гений на матричните таблици. Ако ни трябват още данни, Кели ще ти позвъни. Аз лично ще гледам да не ти досажда излишно. Тя е голяма перфекционистка, нали, Кели?

— Е, не бих казала…

— Ако всичко е наред, до две седмици ще ти се обадим, за да направим оглед на място и евентуално да сключим сделката. Става ли? А, какво ще кажеш?

— Става. Само че имам една молба. До този момент никой не знае, че имам намерение да продавам фирмата. Това е поверителна информация и държа в никакъв случай да не се разчува. Нямам нищо против да ми звъните по телефона, но се представяйте за мои приятели. Дори, ъъъ… секретарката ми не бива да разбере, че се обаждате заради сделката.

— С други думи, искаш пълна секретност. Добре, Джордж, прекрасно разбираме това. — Гласът на Търстън звучеше напълно искрено. — Така трябва и да бъде. Много от фирмите, които се присъединиха в последните години към „Орегон“, изявиха подобни съображения и ние уважаваме желанията им. В „Орегон Фърничър“ вярваме в поверителността на информацията като залог за делова етика и взаимно доверие. Нали така, Кели? Двамата с Джордж сте стари приятели.

— Точно така. — Поредната широка усмивка, от която Джордж усети как вътрешностите му омекнаха, а коленете му затрепериха като желе. — Ще имам това предвид.

— И още нещо — добави Джордж. — Предполагах, че ще искате да направите оглед на място. Само че искам това да стане възможно най-незабелязано. В никакъв случай не искам посещението ви във фабриката да стане повод за приказки и да разтревожи работниците ми.

— Не се безпокой, ще бъдем толкова незабележими, че самият ти няма да ни видиш!

Ръкуваха се и се приготвиха да си тръгват.

— Е, беше ми приятно — каза Джордж.

— За нас бе истинско удоволствие да се запознаем! — отвърнаха те. — До скоро.

Джордж ги изпрати до вратата. Навън се бе смрачило и валеше дъжд. Той се качи в колата си и потегли. Чувстваше се потиснат.