Хари Бингам
Наследството на Градли (36)

6

Първата Коледа след смъртта на мъжа си Хелън посрещна в окаяно състояние. Преди два дни бе успяла да нагълта половин дузина таблетки валиум; почувствала се бе лека и щастлива, като в сън. Но междувременно биохимичното махало се бе върнало назад и на Коледата вече не чувстваше успокоителното въздействие на хапчетата. Беше силно раздразнителна, плачеше без причина и се вайкаше за сполетялото я нещастие.

Джоузи й правеше компания в дневната, като с мъка се опитваше да се сдържа, докато в кухнята Джордж и Матю успяха да прегорят печените картофи — Джордж от небрежност, а Матю поради замаяност от часовата разлика. Зак говореше по мобилния си телефон с някого по служба.

— Новите ти работодатели… — Джордж се запъна на името.

— „Уайнстейн Люкс“ — подсказа Зак, когато свърши.

— Тъй де. Дават ли ви почивни дни?

— Засега не съм имал почивен ден, но не се знае. Освен това на първо време работя главно по сделки с петролни компании, така че много от клиентите ми са от Близкия изток. Много държат да им позвъня точно на Коледа. Прави им кеф да прецакат празника на банкера си.

— Как, по дяволите, те взеха на работа? — запита Матю. Отдавна се канеше да разгадае тази мистерия, но се боеше да не си проличи колко завижда на брат си.

Зак вдигна рамене.

— Просто съм гениален, това е — рече небрежно той и отново посегна към телефона.

Матю стисна зъби и не отговори. Джордж отиде да остърже изгорялото от картофите. В сравнение с братята си се чувстваше едва ли не втора категория. Предния ден Матю бе пристигнал от Ню Йорк с „Върджин Атлантик“ — бизнес класа, а утре вече си заминаваше обратно по същия начин. Зак не сваляше мобилния телефон от ухото си — все говореше с някого за сделки, срокове и хонорари. А какво бе сторил самият той — Джордж — за петте месеца, откакто съдбата го бе отбила от портфейла на баща му? Нямаше доход. Зависеше от милосърдието на секретарката си. Единствената му собственост, онази съсипана фабрика, заплашваше да не си оправдае и едната лира, която бе вложил в нея. Междувременно Кики витаеше в някакви далечни светове, майка му беше развалина, а братята му го унижаваха с мобилните си телефони, доходите и надутите си приказки. Джордж остави картофите и отиде в другата стая да си побъбри с Джоузефин.

— Да не сте изгорили картофите? — скочи тя. — Я стой при мама, аз ще отида да видя каква сте я свършили.

— Да не забравиш да полееш пуйката — подвикна той подире й.

Джоузи изгони Зак от кухнята и той си намери местенце на стълбата за горния етаж, където продължи да дърдори по мобилния телефон. Матю и Джоузи с общи усилия спретнаха нещо като коледен обяд и наредиха масата. Джордж отиде да доведе майка им, но забеляза, че се е подмокрила. Нищо страшно, но на него не му се занимаваше и с това.

— Ох, божичко! Джоузи, ела да помагаш.

— Какво има? По дяволите, Джордж, помолих те да внимаваш!

— Какво можех да направя, да я туря на гърнето ли?

— Не може ли малко по-тихо, говоря по телефона! — кресна им Зак.

Джоузи изтича нагоре по стълбата и преди Зак да бе успял да закрие с ръка телефона, извика отчетливо:

— Зак, майка ти се напика. Ще дойдеш ли да й смениш бельото?

Като изгледа кръвнишки сестра си, Зак излезе на улицата да си довърши разговора. Докато минаваше през антрето, връзката съвсем заглъхна. Ругаейки и треперейки от студ, той отново набра номера.

От трапезарията се чу гласът на Матю:

— Идвате ли? Обядът съвсем изстина.

Когато останалите влязоха в кухнята, той спеше, подпрян на масата. Часовата разлика с Ню Йорк го бе довършила. Беше скапана Коледа — първата след смъртта на баща им, и на никого не му бе до веселие.