Хари Бингам
Наследството на Градли (48)

6

До търговското изложение оставаше един месец. Проектите на Сали Дъмет бяха готови. Дарън бе успял да убеди Андрю Уолтърс, че си струва да ги внедрят в производство, а Джеф Уилмът бе приятно изненадан, че няма да струват скъпо. Джордж беше доволен и не го криеше.

— Голяма работа свършихте, момчета. Човек ще вземе да си помисли, че има още хляб в тая фирма! Можем ли да почнем веднага производството?

Това не бе въпрос, а нареждане. Отначало Уолтърс и Уилмът се възпротивиха — Уолтърс, тъй като щеше да е трудно да се управляват няколко поточни линии едновременно, а Уилмът поради липсата на пари за материали. Но Джордж се бе научил да не подписва чекове, освен когато съвсем нямаше избор, а и тогава ту слагаше по-късна дата на чека, ту пък Вал адресираше грешно плика или забравяше да сложи марка. Макар и забележително акуратна като секретарка, Вал все пропускаше да отчете дължимия ДДС, понякога забавяше формулярите с цели седмици, докато ония от данъчното не дойдеха да си ги искат. По този начин „Гисингс“ почти не правеше разходи, докато тънка, струйка пари от редките продажби продължаваше да се влива в сметката. Накрая Уилмът капитулира и одобри разходите за новото производство.

Що се отнася до техническите трудности, Андрю Уолтърс бе донякъде прав. С остарялото си, недоокомплектувано оборудване „Гисингс“ не можеше да се мери с технологичното ниво на модерен завод. Все едно „Спитфайър“ срещу Ф-111. Но тъкмо тук Дарън и Дейв бяха в стихията си. За всеки проблем, повдигнат от Уолтърс, Дарън имаше готово решение, обикновено повече от едно. Ако „Гисингс“ беше изтребител „Спитфайър“, Дарън и Дейв бяха магьосници, решени да го вдигнат в полет. Щом нещо се повредеше, те веднага го оправяха. Ако се наложеше, връзваха счупеното с тел; ако не ставаше с тел — залепваха го с дъвка, но не мирясваха, докато нещото не проработеше отново.

Отначало Андрю Уолтърс се съпротивляваше. Онова, което бяха намислили тия двамата, бе технически недопустимо, противоречащо на всички правила на трудова хигиена и безопасност. Само че Джордж, за разлика от Том Гисинг навремето, одобряваше всяко предложение, което имаше и най-малък шанс да се осъществи. Накрая Уолтърс почувства гордостта си накърнена. Той нямаше да се остави тия младоци да го изместят, затова мина в настъпление. По квалификация и технически опит Уолтърс далеч превъзхождаше Дарън и Дейв. Той подхвана предложенията им и ги усъвършенства, както не бяха сънували. Там, където бяха лепили с дъвка, той ги научи да заваряват. Целта му бе проклетият стар „Спитфайър“ не просто да се вдигне от пистата — бе си наумил да го поведе в бой и да победи.

Така че, когато Джордж ги запита дали са готови да почнат, той вече знаеше отговора. Уилмът и Уолтърс кимнаха тържествено. Дарън и Дейв изгрухтяха от нетърпение. Сали Дъмет махна весело с ръка.

— Добре, тогава. Почваме още утре. Сега искам да поговорим по един друг въпрос. Я по-добре Сали да ни разкаже.

— Веднага, Джордж — отвърна дизайнерката. Понякога на Сали й се струваше, че Джордж бе първият човек, оценил по достойнство таланта й, и често разправяше на приятелите си колко го обича. Това все още нищо не значеше, разбира се, но зоркото око на Вал бе забелязало, че Сали винаги си слагаше грим, преди да влезе при Джордж, а и парфюмите й бяха станали някак по-натрапчиви. Когато Сали Дъмет взе думата, Вал сбърчи ядно устни.

— Исках да ви запозная с някои идеи, които ми дойдоха през последните седмици. Нарекох ги „Яркост и красота“, понеже… ами, понеже са точно това. Взех идеята от серия италиански дизайнерски мебели, където най-евтиното парче е хиляда долара. Струва ми се обаче, че бихме могли да излезем на пазара с наш, много по-евтин вариант, който ще се търси. Мисля си…

— Дай ми да видя чертежите, Сали — прекъсна я Джордж.

— Веднага, Джордж. Ето ги. — Тя изсипа папката си на масата. Бяха всичко петнайсетина скици на различни видове мебели — маси, столове, шкафове, табуретки, ракли, салонни бюфети, етажерки. Като форма бяха естетични, макар и нищо особено. Но като цвят напълно оправдаваха името си, грейнали в яркожълто, червено, зелено и синьо — атрактивните цветове на уютна детска стая. Сали продължи: — Идеята е практични мебели в ярки цветове. Всички мебели са напълно модулни — ако искаш по-голяма маса, просто прибавяш ей това парче отстрани, не е нужно да си купуваш нова. Всяко парче пасва във всичко останало, просто добавяш нови елементи и си строиш пълно обзавеждане, сякаш играеш с „Лего“. Училищата ще ги лапнат като топъл хляб. Сигурна съм, че и на много учреждения ще им се прииска да освежат канцелариите си с нещо гъвкаво и многоцветно. Детски стаи, домашни офиси — възможностите са наистина безкрайни.

Насядалите около масата — Дарън, Дейв, Уилмът и Уолтърс — посегнаха предпазливо към чертежите. Джордж и Вал, които ги бяха виждали вече, не помръднаха от местата си. Без съмнение на хартия всичко изглеждаше прекрасно. Въпросът бе имаше ли изобщо някаква надежда да ги внедрят в производството.

— Някои от тия рамки са тръбни, Сали. Ние не правим тръбни рамки — каза Уолтърс. — Не работим с никакви други материали, освен дърво.

— Пък и тия бои… — добави Дарън, който за пръв път взе страната на шефа си.

— Точно така. Бояджийският цех едва смогва с обикновения шеллак, а какво остава за това тука! Просто няма да стане.

Джордж помълча няколко секунди, после се обърна към Уилмът:

— Как се очертават приходите за догодина, ако не внедрим новата серия? Дай ми най-оптимистичната си прогноза.

— Ако сме решили да бъдем оптимисти, прогнозата е добра. Очаквам постъпления между петдесет и шейсет хиляди с лихвите.

— А какво ще е положението с дълговете след една година?

— Ако имаме късмет, да речем четиристотин седемдесет и пет хиляди. Нека да са четиристотин деветдесет и пет, за да сме сигурни. Максимум петстотин.

— Половин милион — каза Джордж. — Значи, хем фабриката ни ще е остаряла с още една година, хем дълговете й ще са намалели едва-едва. На нас сега ни е нужен някой нов модел, който да бъде истински хит на пазара. При цялото ми уважение към труда ви, а аз наистина съм много доволен от всички вас — повтарям, при цялото ми уважение това, което предлагаме понастоящем, не е хит. Най-много да ни помогне да оцелеем, нищо повече.

В стаята настана тишина. Проектите на Сали блестяха с ярките си цветове от разпилените по бюрото скици. Джордж погледна Дарън в очите и попита:

— Сериозно ли смяташ, че не можем да реализираме тия проекти на разумна цена?

— А, не съм казал такова нещо, по принцип всичко е възможно, ама знам ли, искам да кажа…

— Значи е възможно? А, Дарън? Така ли е, Андрю?

Думата „невъзможно“ явно не съществуваше в и без това не твърде богатия речник на Дарън, а Андрю Уолтърс не искаше да изглежда по-малко способен в очите на шефа си. И двамата унило вдигнаха рамене и поклатиха глави, но не казаха нищо.

— Добре, тогава — каза Джордж. — Да почваме!