Хари Бингам
Наследството на Градли (32)

2

Зак нахлу с трясък в кабинета. Пиърс Ханбъри, който беше женен, тъкмо разговаряше по телефона с любовницата си и не му стана никак приятно, че го прекъсват. Той махна с ръка на Зак да изчака отвън, но с присъщата си арогантност Зак взе това за покана да седне. Ханбъри се видя принуден да прекъсне разговора.

— Хайде, довечера ще се видим в операта — извика той в слушалката, после се обърна към Зак. — Какво искаш?

— Открих начин да спасим сделката с „Абърдийн Дрилинг“. Мисля, че можем да почнем отначало.

— Вече загубихме сделката. Всичко свърши. Освен това не ми е приятно да нахълтваш…

— Да, но направихме ниска оферта. Знам, че е късно, но ако можеше да вдигнем с десет милиона, дори с дванайсет…

— Не се дръж като идиот. Ние загубихме, други спечелиха. Хонорарът ни отиде по дяволите. Всичко свърши. А сега бъди така добър…

— Чакай поне да чуеш какво съм намислил. Слушай сега: „Томинто Ойл“ са погребали много пари в търсене на петрол в Нигерия. Общо шейсет милиона, при това без данъчни облекчения. От друга страна, „Абърдийн Дрилинг“ имат филиал там, който носи добри печалби…

— Не ме интересува. Млъкни и се разкарай.

— Как така не те интересува?! Аз съм намерил разрешение на въпроса.

Ханбъри си беше сприхав по природа, а Зак го бе хванал в неподходящ момент. Бурята обещаваше да бъде зрелищна.

— Предупреждавам те за последен път. Сделката пропадна, всичко свърши и никой пет пари не дава за твоите детински номера. А сега марш от стаята ми!

Зак бе вложил много сили в идеята си и се гордееше с нея. Идеята беше, че при нигерийските данъчни закони загубите на „Томинто“ щяха да се компенсират от печалбите на „Абърдийн“. След дълги проучвания и детайлни изчисления той беше почти сигурен, че номерът ще мине, и си бе представял колко благодарен ще му бъде Ханбъри. Изведнъж Зак се почувства измамен. Яростта му не знаеше граници.

— Исусе Христе! Идвам при теб с блестяща идея, с която да си върнеш сделката и да изкараш хонорар, ама не! Ти си прекалено самонадеян, арогантен и глупав дори да ме изслушаш. Какво ли съм се запритеснявал за теб тогава!

Зак се обърна да си ходи, но Ханбъри с един скок го изпревари до вратата и я затвори с трясък. Лицата им бяха на не повече от няколко сантиметра едно от друго. Ханбъри изсъска:

— Как смееш да ми държиш такъв тон! Как смееш! Ако искаш да останеш в тази банка, до утре, девет сутринта, искам писмено извинение на бюрото си. Изрично и подробно извинение в писмена форма! И ако съм удовлетворен — казвам ако съм удовлетворен, ще уредя да те прехвърлят в някой отдел, където няма да контактуваш с клиентите на банката. Да пукна, ако те оставя да работиш с клиенти за в бъдеще. Ясно ли е?

Ако Зак имаше възможност да размисли трезво, той трябваше да моли смирено за прошка, да падне на колене и да обещае да се поправи. Пиърс Сейнт Джордж Ханбъри беше най-добрият редник, звездата на „Кобург“. Неговата дума никога не ставаше на две. Само че, както можеше да потвърди Сара Хейвъркум, когато биваше ядосан, Зак губеше способност да мисли трезво. Той се върна до бюрото.

— Извинение искаш значи? Веднага го имаш.

Грабна лист хартия и писалка и надраска с едри печатни букви: ДРАГИ МИСТЪР ХАНБЪРИ, МНОГО СЪЖАЛЯВАМ, ЧЕ СТЕ ТАКЪВ ПУЯК, ПОПЛЮВКО И СМОТАНЯК. ВАШ ЗАК ГРАДЛИ. Остави листа на бюрото и изхвръкна от кабинета, разтреперан от гняв.

Напусна банката в ужасно настроение. Скандалът явно щеше да съсипе кариерата му. Ако Ханбъри изпълнеше заканата си да не го допуска повече до клиенти, свършено бе с него. Отначало разликата в заплащането щеше да бъде незначителна, а в натоварването и отговорностите — едва забележима. Но след време колегите му, които работеха с клиенти, щяха да се издигнат до помощник-директор или директор, докато тия от „задната стаичка“ — занимаващите се с административна работа — щяха да се смятат за големи късметлии, ако ги повишаха до мениджъри. Трийсетгодишни хлапаци в предния офис се мръщеха на премии в размер на едногодишна заплата, а колегите им от задната стаичка получаваха по хиляда лири за Коледа и бяха доволни.

Зак излезе от сградата, вперил очи в тротоара, с вдигната яка срещу острия декемврийски вятър и без да се оглежда, пое към спирката на метрото. Сребристозеленият ягуар, който се бе задал от страничната улица, закова спирачки, като леко се занесе по мокрия сняг.

— Мамка ти, идиот скапан! Не гледаш ли къде ходиш бе? — изрева шофьорът, прошарен мъж с царствена осанка, с пригладена назад коса.

— Ами ти бе, кухавел! Кой ти даде книжка на теб бе, пенсионер изкуфял! — не му остана длъжен Зак, доволен, че намери на кого да си го изкара.

— Следващия път няма да ти спра, скапаняко!

Мъжът от ягуара здравата се бе разярил. Косата му, доскоро пригладена назад, бе щръкнала на всички страни като грива. Имаше странен акцент. Зак не можеше да прецени дали е англичанин, живял дълги години в Щатите, или американец, натурализиран в Лондон. Имаше осанка на граф, а псуваше като каруцар. Зак изпита към него внезапна симпатия. След като му тегли още една на изпроводяк, той закрачи към метрото с олекнало сърце. Чувстваше се много по-добре. По дяволите Ханбъри. Зак никога нямаше да му се извини. Освен това му бе дошла по-добра идея.