Хари Бингам
Наследството на Градли (120)

2

В дванайсет и половина след полунощ таксито спря пред дома на Зак и Сара в Челси — двуетажен апартамент на тиха улица недалеч от Слоун Скуеър. Горе още светеше, когато Зак се качи по стълбите и си отключи вратата.

Очакваше да завари Сара, сгушена на дивана, готова да си лягат, но в стаята нямаше никой. Отиде в кухнята — може би Сара си правеше вечерното кафе без кофеин. Сара наистина беше там, но не правеше кафе. Кухнята беше с Г-образна форма и в дългата част се намираше трапезария с кремави ламперии. Върху масата от тъмен махагон обикновено имаше плюшена покривка, за да предпази скъпото дърво от надраскване. Не и тази вечер. Покривката я нямаше, масата бе отрупана със сребърни прибори и фин порцелан, а в два високи сребърни свещника догаряха свещи. В чиниите, недокосната, изстиваше сготвената вечеря. Сара бе облечена не с джинси и тениска, каквито обикновено носеше вкъщи, а с копринена блуза, дълга кадифена пола и перли. Лицето й изразяваше печал.

— Здравей, красавице! Ах, толкова съжалявам. Не знаех, че си се приготвила…

— Ти каза, че ще се върнеш в девет!

— Така ли казах? Ами да, права си. Страхувам се, че изникна нещо спешно. Днес не съм спирал да бачкам.

Сърдита или не, Сара по коприна и перли привличаше Зак не по-малко, отколкото Сара в бричове за езда и шпори на краката или пък Сара без нищо върху себе си. Не го беше яд, че е пропуснал вечерята — по-скоро очакваше десерта.

— Не можем ли да спасим нещо от вечерята? Да пийнем по чаша коняк например…

Сара поклати глава и прибра косата си зад ушите. Това бе лош знак. Когато косата й покриваше и двете уши, тя бе готова за секс. Когато само едното й ухо бе открито, все още имаше надежда. Но когато косата й бе дръпната зад ушите както сега, това означаваше: не ме закачай! Зак си взе една бира от хладилника и седна срещу жена си. Бе имал тежък ден и макар отдавна да бе привикнал с начина на работа в банката, се чувстваше уморен. Смуглото му ъгловато лице изглеждаше още по-тъмно и изсечено от умората. Наболата брада и бръчките по бузите допълваха ефекта.

— Но какво има? Едва ли е само това, че закъснях.

Сара кимна. Квадратната брадичка придаваше донякъде мъжко изражение на лицето й, напълно в тон с прямия й открит характер.

— Не ти се сърдя. Имал си тежък ден, разбирам. Забрави да се обадиш, но и аз можех да ти се обадя. Не си знаел, че искам да те изненадам. Само дето… по дяволите, докъде ще ни доведе всичко това? Кога най-после животът ни ще се промени? Кога за последен път сме седнали в делничен ден да вечеряме заедно?

Зак отпи от бирата и закачи сакото си на облегалката на стола. Без подплънките раменете му изглеждаха по-заоблени — като на човек, свикнал да води заседнал живот, както беше всъщност.

— В момента сме в тежък период. Баща ти е в процес на изкупуване на „Саут Чайна“, а това отнема много време. Освен това продаваме и моята данъчна формула, което също изисква много усилия. Има още десетки по-дребни неща. Всяко иска да му обърнеш внимание и накрая се събира страшно много работа. Но ти не се бой, веднъж да приключим със сделката на бащата, ще си стоя повече време вкъщи.

— Заблуждаваш се. Като мине сделката със „Саут Чайна“, ще изникне нещо друго. После още нещо. И още, и още. Това е да работиш в „Уайнстейн Люкс“. При нас в „Кобург“ не е много по-различно, само дето ние гледаме все пак да си тръгнем по някое време вечерта, а не след полунощ. И не работим през почивните дни.

Зак въздъхна. Тя бе права, разбира се, и двамата го знаеха.

— Е, не виждам какво може да се направи по въпроса, освен да си подам оставката. Ако просто им кажа, че искам да работя по-малко, няма да ми обърнат внимание.

— Знам. При вас на по-висшите длъжности все така много ли се работи?

— Дори повече. С пътуванията и всичко останало.

— Ах, тези пътувания! Дори не искам да мисля…

Покрай сделката на „Хадърли Пасифик“ и пакета „Рози“ Зак пътуваше до Далечния изток поде веднъж на две седмици. Понеже полетите до Хонконг бяха препълнени, Зак бе поръчал на секретарката си да му направи резервации за нощния полет в неделя вечер за двайсет седмици напред. Ако не се налагаше да пътува, просто не се явяваше за полета.

— Какво предлагаш?

Сара отново подръпна без нужда косата си зад ушите.

— Не знам какво да предложа. Знам само, че не искам да сме като ония двойки, дето и двамата работят в някоя банка и не се виждат по цели месеци. А когато един ден имаме деца, нямам намерение да ги тръсна на някоя гледачка и да ме видят за пръв път при завършване на колежа.

Желанието му за секс премина, охладено от жеста на Сара с косата и от собствената му преумора. Но изведнъж разбра нещо друго: че Сара е една от най-прямите, открити, лесни за съжителство личности, с които го бе събрала съдбата. Колко жени биха използвали една изстинала вечеря като повод за изясняване на отношенията? Зак престана да слуша какво му говори — просто седеше насреща и я гледаше омагьосан.

— Обичам те, Сара. Смятам, че ти си една изумителна личност, и съм много щастлив, че сме женени.

Сара се наведе към него; един кичур от косата и се освободи и закри ухото. Засмя се отново с познатия, силен и звънък смях.

— Какво ти става, по дяволите? Защо ми казваш това?

— Защото го мисля — вдигна рамене Зак.

— Колко си странен… — Сара му се усмихна. — А ти какво предлагаш да правим?

— Първо — започна Зак — обещавам ти, че няма да стоя дълго в „Уайнстейн Люкс“. Приятно ми е да работя там, но не чак толкова, че да остана до края на живота си. Ще си подам оставката, когато родиш първото ни дете.

Не му бе никак трудно да даде подобно обещание. И без това кариерата му щеше да приключи в момента, когато спечели милионите на баща си. Що се отнася до деца… може би в плановете на Сара фигурираха такива, но не и в неговите.

— А сега? Това би трябвало да са най-хубавите ни години, а ние изобщо не се виждаме!

— Ще се опитам да работя по-малко през почивните дни.

— Ти вече опита веднъж.

Косата на Сара бе паднала напълно от лявото й ухо и бе започнала да се смъква и от дясното. Все още бе облечена с официалните дрехи и мислите на Зак поеха обичайния си курс. Той се пресегна през масата и хвана ръцете й в своите.

— Сара, още е рано да напускам „Уайнстейн Люкс“. Първо имам намерение да приключа със сделката на баща ти. После смятам да доведа докрай оня проект за данъците. След това ще остана още година-две, максимум три, и край.

Сара погали ръцете му през масата.

— Защо изобщо реши да станеш банкер, скъпи?

— Трябваше да си намеря занимание след смъртта на баща ми. Имам да доказвам нещо и на себе си. След това ще видим. Може би ще се върна към философията…

— Моля те, само това не! Като философ те ненавиждах. Откакто стана банкер, си сладък като плюшено мече.

Зак й се усмихна. Какъвто и начин да измислеше, за да сложи край на брака си, в никакъв случай не биваше да наранява чувствата на тази прекрасна жена.

— А ти защо стана банкер? — попита я той.

— Много просто. Знаех, не татко ще се радва да участвам по някакъв начин в живота на „Хадърли Пасифик“, дори просто да се изказвам на заседания на Борда на директорите, след като той се оттегли. Исках да се подготвя за това. Но, както се казва, и аз не съм се женила за фирмата.

— Ние просто сме създадени един за друг — каза Зак. Ръцете му галеха и масажираха нейните. Косата й бе паднала и над двете уши, а мрачното изражение на лицето й бе изчезнало. Тя прочете въпроса в очите му.

— Малко е късно, не мислиш ли?

— Ами да почваме по-бързо тогава!