Хари Бингам
Наследството на Градли (121)

3

Един понеделник сутрин, девет месеца след уволнението му от Джордж и три и половина месеца след загадъчното му изчезване от фабриката на „Аспъртън“, Дарън се появи на работа. Бившите му колеги се скупчиха наоколо, тупаха го по рамото и се ръкуваха с него като с някаква знаменитост. Като го видя, Дейв подскочи от радост, засили радиото докрай и започна да танцува около него като обезумял. От всички страни го засипаха с въпроси:

— Къде се губиш бе, приятелю?

— Сдобрихте ли се с Джордж най-после?

— За постоянно ли се връщаш?

Дарън не се впусна в подробности.

— Ами писна ми да се мотая като смахнат без работа, затова се обадих на Джордж и му се извиних. Той рече: идвай, и ето ме, дойдох.

С изключение на Джордж и самия Дарън, донякъде посветен в тайната беше и Джеф Уилмът. Преди няколко седмици Уилмът бе проверявал счетоводните книжа и бе открил суми, преведени по сметката на Дарън след уволнението му. Той влезе при шефа си и начаса повдигна въпроса.

— Надявам се, че фирмата не продължава да… ъъъ, наема младежа в някакво, хм, неофициално качество? — попита Уилмът. — Това би било сериозно нарушение на задължението ни да внасяме за всеки служител пенсионни и здравни осигуровки, да удържаме подоходен данък, да следим за, ъъъ, съблюдаване на трудова и противопожарна безопасност и… ъъъ, още много неща. Така че, надявам се, ъъъ, или по-скоро… би трябвало, така да се каже… — Уилмът не довърши, шокиран от изражението на Джордж, с което последният почти си призна недвусмислено личното участие във всички изброени престъпления.

— Абе я си живей живота, Джеф! — каза най-после Джордж. — Пиши го там към развойната дейност и не се занимавай повече.

След този инцидент Уилмът отърча право в кабинета си, изяде три бисквити една след друга и без дори да избърше трохите от бюрото си, написа докладна с най-остри думи. Джордж я хвърли в коша. Уилмът беше твърде страхлив, за да сподели с някого, и това му стигаше. В никакъв случай семейство Аспъртън не биваше да заподозрат нещо и да преосмислят щедростта си.

Единственият друг човек, който заподозря нещо, бе Вал, която се случи в цеха и видя триумфалното посрещане, което приятелите на Дарън му устроиха. Тя се запъти нагоре по стълбите. Този ден валеше и тежките й кафяви обувки оставяха мокри следи по пода. На горната площадка пред кабинета на Джордж тя яростно изтръска водата от чадъра си. Изглеждаше объркана. Откакто Джордж бе избягал от „Гисингс“ да гони Кики, двамата не бяха разменили нито дума, освен по служба. Време беше Вал да наруши дадения обет на мълчание.

— Извинявай, Джордж. — Гласът й звучеше някак притеснено, но тя си придаде твърдост. — Значи така, Дарън изхвръква, от „Аспъртън“ се опитват да ни оклеветят, ти им го връщаш тъпкано, Дарън пак се появява… Между всички тия събития има някаква връзка или греша? С други думи, това е номер, нали?

Джордж кимна с глава. Вал му говореше винаги троснато, откакто се бе върнал. Но колкото и да му се сърдеше, тя нямаше да го издаде. Можеше да й има доверие. Джордж прехапа устни и отговори:

— Точно така. Отначало докрай. Идеята бе моя, но Дарън я изпълни блестящо.

Вал пое шумно въздух.

— В такъв случай ти дължа извинение, Джордж. Дължа ти, ъъъ… Е, добре, прощавай! Съжалявам, че те нагрубих.

Джордж я гледаше внимателно. Очевидно не й бе леко да се извини. Сигурно още му се сърдеше, а и Джордж наистина го бе заболяло. Откакто Кики му бе помогнала да намери истинските си чувства към Вал, те се бяха задълбочавали с всеки изминал ден. Отначало се бе съмнявал, но сега беше сигурен. Само че явно чувствата на Вал бяха останали непроменени. Тая жена беше корава като йоркшърски камък.

— Хубаво, само си трай — изсумтя той. — Ония Аспъртън няма да оставят тая работа така, ако разберат.

— Разбирам. Но още веднъж искам да ти се извиня. Сега виждам, че си постъпил благородно. Съжалявам, че те нагрубях. — Дълбоките й сини очи бяха сведени надолу. Устните й потрепериха.

Джордж протегна ръка към нея. Искаше да я докосне, да я вземе в обятията си, да я успокои. Но не се реши. Опита се да я утеши с думи.

— Благодаря ти, Вал. Знам, че нямаше да ми се сърдиш, ако ти бях казал. А така сигурно съм ти се сторил голям мръсник.

Тя вдигна поглед; устните й още трепереха. Едва ли някой в живота й я бе виждал толкова крехка и уязвима. Широкото й лице с леко неправилни черти, дълбоките умни очи, момчешката прическа — всички те му се струваха неизказано красиви.

— Вал, аз, такова…

Тя остана неподвижна на мястото си, не побягна, но не се и приближи. Какво ли означаваше това?

— Вал — продължи той — знам, че постъпих грозно, като избягах от теб. Ти заслужаваше… заслужаваш много повече. Дали ще можеш да ми простиш, да ми дадеш още една възможност?

Тя се бореше с чувствата си.

— Ние живеехме заедно, Джордж. Бяхме любовници…

— Знам, така беше.

— Ти ми причини такава болка! Заклех се, че никога няма да ти простя.

Нежно, едва-едва Джордж повдигна брадичката й, докато плувналите й в сълзи очи срещнаха неговите.

— Знам колко мъка ти причиних. Но оттогава аз пораснах, промених се. Не искам от теб прошка, просто дай ми още една възможност и тогава ме съди.

Вал гледаше право пред себе си, по лицето й се бореха страх и надежда. Кики й бе позвънила още през лятото, след сватбата на Зак. Бе я уверила, че Джордж истински я обича, и я бе помолила да му прости. Тогава гордостта и възмущението от безчовечното му отношение към Дарън я бяха възпрели. Вал не знаеше какво да мисли за любовника си.

Тя протегна ръка и напипа портфейла на Джордж през сакото му. Бръкна във вътрешния джоб, извади го и го разтвори. Кредитни карти, квитанции — нищо интересно. Имаше и снимки. Най-отпред, в прозрачната пластмасова преграда, пазеше снимката, която тя му бе подарила. Имаше и още една, за паспорт; сигурно я бе задигнал от чекмеджето на бюрото й, без тя да забележи. Там бяха и снимките на Кики — същите, които бе намерила някога, но сега бяха сбутани най-отзад. Когато Вал ги подръпна, те се бяха залепили за кожата; явно не бяха вадени с месеци.

Вал не каза нищо. Не намираше думи, затова просто кимна с глава. Двамата протегнаха ръце един към друг. Прегърнаха се като двама затворници, внезапно получили дълго чаканата свобода. Целуваха се дълго и жадно, докато дъхът им спря. Джордж седна на стола си, Вал се отпусна в скута му и продължиха да се целуват.

— Толкова много ми липсваше!

— Мразех се, че не ти говоря. Съзнавах, че трябва да бъда твърда, защото не исках пак да се възползваш от слабостта ми.

— Господи, само ако знаех! Така щеше да ми е по-лесно да чакам…

— Джордж, о, Джордж!

Нито един от двамата не смееше да се обърне към другия с отдавна забравените думи: любов моя, ангел мой, съкровище мое. Бяха се сдобрили, обичаха се, но докъде щеше да ги доведе това? Докато траеше връзката им, никога не бяха говорили за нея, а откакто бе прекъснала, не си говореха за каквото и да било. Какво щеше да стане с тях сега? През цялото време Джордж бе носил годежния пръстен в джоба на сакото до сърцето си.

— Вал — заекна той — може би прекалено прибързвам… ако ти трябва малко време да размислиш… е, нямам нищо против. Важното е ти да си добре, но… дали не би… Дали не би било възможно?… Вал, ще се омъжиш ли за мен?

Устата й остана безмълвна, но очите й казаха всичко. Джордж я притисна до себе си.

— Вал, мила моя, любима моя Вал!

Останаха прегърнати още известно време на канцеларския стол — една рижава, грозновата, шишкава двойка. Джордж извади от вътрешния си джоб годежния пръстен.

Не е лесно да се платят трийсет хиляди лири стерлинги за пръстен. Единичен диамант на такава стойност обикновено прилича на дребен лешник, а това не стои много елегантно на дамска ръка. Джордж бе успял да открие бледорозов диамант с малко по-скромни размери, който някога бе принадлежал на известна кинозвезда — обстоятелство, което повдигаше цената на пръстена. И все пак, камъкът си оставаше прекалено голям за дамски накит. Върху фината ръка на Кики той щеше да изглежда гротескно. Вал разгледа пръстена — големия камък, монтиран върху тънката златна халка — и се опита да си го нахлузи. Пръстенът запъна още на първото кокалче на безименния й пръст. Обърна го срещу прозореца, за да се порадва на красивата игра на светлината, която сякаш извираше отвътре, и се усмихна.

— През цялото време ли го носиш със себе си?

Джордж кимна.

— Всеки божи ден.

— Сигурно доста си се изръсил за това нещо?

— Може да се каже. За малко не ми струва цялата фабрика.

Очите на Вал гледаха втренчено студената като лед сърцевина на скъпоценния камък.

— Да ти кажа право, Джордж, не са ми притрябвали непотребните накити на Кики. Искам нещо, дето повече да подхожда на мен!

Джордж кимна.

— Камъкът май е твърде голям.

— И прекалено лъскав!

— Да, права си. — Джордж въздъхна: — Честно казано, не съм и очаквал, че ще ти хареса. Само че вече го бях предложил на Кики, та си рекох: справедливо би било да го предложа и на Вал.

— Защо не прескочим утре до Лийдс, може би там ще намерим нещо по-подходящо? — каза Вал и целуна годеника си.

Джордж се усмихна.

— Наистина, любов моя, защо не?