Хари Бингам
Наследството на Градли (123)

5

Странната война на нерви бе вече към края си. Месеци наред воюващите страни се сражаваха с всички най-непочтени средства. „Хадърли Пасифик“ не жалеше хулите и обидите по адрес на „Саут Чайна“. Ако човек прочетеше някой от шедьоврите на Зак, би се запитал как ръководството на тази нещастна компания съумява да ръководи собствената си перисталтика, камо ли търговско предприятие от подобен мащаб. От „Саут Чайна“ също не им останаха длъжни. Те се съпротивляваха отчаяно, изтъквайки като аргумент очевадния ръст на печалбите си за края на годината. Откъде идваха тези печалби? Според „Хадърли Пасифик“ от „безразсъдни спекулативни операции, които сегашното ръководство е некадърно да осъществява в дългосрочен план“. А според „Саут Чайна“ — от „дългогодишни, внимателно планирали инвестиции, които вече са започнали да дават своите плодове“. На коя от двете страни да се вярва? Дошло бе време да се реши. Акционерите трябваше да гласуват, вотът бе насрочен за днес.

Както в много случаи през последните месеци, Зак, лорд Хадърли, Скоти и Филис Уанг се бяха събрали в заседателната зала на „Хадърли Пасифик“ в Хонконг. През огромните витрини се виждаше тримачтов кораб с опънати платна, който грациозно се плъзгаше по водите на залива, поел курс на изток. Около него танцуваха цяла флотилия влекачи и противопожарни кораби, които изхвърляха мощни фонтани вода към небесата, явно в чест на нещо или някого.

Четиримата наблюдаваха гледката без особен интерес. Нямаха какво друго да правят. Гласовете на акционерите бяха вече подадени и в момента вървеше преброяването. Оставаше им само да чакат.

— Сигурна ли си, че телефонът ти е включен? — запита Скоти.

Филис кимна.

— Моят екип ще позвъни веднага след получаване на резултата. Ако по някаква причина не могат да се свържат с мен, ще позвънят на Зак. Знаят много добре къде се намираме, така че в краен случай ще се обадят през централата.

Скоти кимна в отговор. Той прекрасно знаеше всичко това.

— Не ви разбирам вас, банкерите. Как можете да си изкарвате цял живот хляба с такива сделки. — Моравото му лице бе станало доматеночервено от борбата. Дългото протакане никак не помагаше на кръвното му налягане.

В ъгъла на залата двете бутилки шампанско помръднаха в сребърните си кофи; ледът се топеше. Броенето на гласовете се бавеше повече от предвиденото. Скоти зае отново мястото си до прозореца, за да проследи тържествената корабна процесия. В този момент телефонът на Филис иззвъня.

— Филис Уанг на телефона! — Тя мълчаливо изслуша доклада на своя подчинен, после вдигна глава към залата: — Нищо засега. — Продължи да слуша още няколко минути, като от време на време даваше указания с тих глас. Напрежението от приближаващата към кулминацията си сделка не й пречеше да мисли и за другите си служебни ангажименти.

Останалите трима мълчаха и чакаха. Филис приключи разговора и затвори мобилния си телефон. Платноходът бе стигнал до източния край на залива. Телефонът на Зак иззвъня.

— Градли — излая той. Гласът му звучеше троснато, смуглите черти на лицето му бяха изпънати от напрежение. Чувстваше се много притеснен. Лорд Хадърли си мислеше, че зет му е загрижен за семейното богатство, но нищо не бе по-далеч от истината. Зак мислеше само за хонорара си от четирийсет милиона долара. Този хонорар и увеличаващите се постъпления от продажбата на „Рози“ щяха да му донесат мечтаното съдружничество в „Уайнстейн Люкс“.

— Скъпи, аз съм.

— Здрасти, Сара! Още нищо няма. Всички сме тук и чакаме.

— Мислех, че най-късно до единайсет ще имате резултат.

— И аз мислех така, ама на, вече минава дванайсет.

— Това добър знак ли е или лош?

— Това е знак само за това, че трябваше да назначим други преброители на гласовете.

— Казвали ли са ти, че ставаш много секси, когато си ядосан?

— Само дето ти ми го казваш непрекъснато!

— Ти си си виновен, защото толкова често си ядосан. Е, аз пак си лягам. Позвъни ми, като чуеш нещо. Успех!

— Благодаря, ще ти се обадя.

Зак затвори. Гласът на Сара звучеше спокойно, сякаш самата тя не бе инвестирала петдесет милиона лири в сделката. Четиримата поглеждаха часовника и чакаха. Платноходът почти не се виждаше на хоризонта. Телефонът на Филис отново звънна.

Докато слушаше, по лицето й се разля усмивка, а малката й ръка се сви в юмрук с вдигнат нагоре палец.

— Петдесет и два процента! — обяви Филис. — В наша полза са гласували петдесет и два процента.