Хари Бингам
Наследството на Градли (124)

6

Вал бе против да се вдига много шум, но Джордж надделя.

— Голям купон ще стане, ще видиш — увери я той.

Първият му ход не се отличаваше с особена мъдрост.

Джордж нареди на Дарън и Дейв да помагат с организацията на тържеството. Инструктира ги да разчистят изложбената зала, като само в единия край оставят малко маси и столове. Даде им петстотин лири „за дребни закуски и напитки“, но в ръцете на Дарън парите се превърнаха в море от алкохол, практически нищо за ядене и една стереоуредба под наем, която спокойно можеше да оглуши хората чак в другия край на Лийдс. Напразно Джордж го увещаваше, че заводската радиоуредба е предостатъчна, докато накрая капитулира. Принуди се да даде на Вал още двеста лири за храна от местния супермаркет.

На този етап поводът за празненството се бе превърнал в предмет на открити дебати и обзалагания. Към пет часа следобед цехът се изпразни и машините замлъкнаха въпреки наплива от поръчки; работниците започнаха да се събират на групички в очакване Джордж да им съобщи за какво всъщност става въпрос.

— Защо не идеш да им кажеш? — попита Вал, която надничаше от прозореца си на втория етаж.

— Да, но по-добре ела с мен — отвърна той.

— Не сега! Ще умра от срам. Ще сляза чак когато вече знаят.

Джордж хвана годеницата си за ръцете. Бяха поръчали годежен пръстен, но не й стана и го бяха върнали за преправяне.

— Няма нищо срамно. Освен, разбира се, ако не се срамуваш от мен…

— Добре ли изглеждам?

Джордж я огледа от глава до пети.

— Изглеждаш прекрасно! — каза искрено той.

— Глупчо!

— Защо питаш?

Притеснена, Вал слезе по стълбата след Джордж. Преди да излязат на двора, Джордж се опита да я хване за ръката, но тя си я издърпа. Джордж я поведе към изпразнената изложбена зала.

— Хайде всички, идвайте! — подвикна той към събралата се тълпа.

В дъното на залата имаше подиум, където обикновено излагаха серията „Гисингс — Селект“. Джордж се изкачи на подиума, а Вал застана близо до него, но на нивото на пода, при всички останали. Тълпата утихна и зачака.

— Благодаря ви, че се озовахте на поканата ми. Ще направя едно съобщение — започна Джордж, внезапно смутен. Погледна надолу. Вал му се усмихна окуражително, макар на нея самата да й идеше да потъне в земята от срам. — Имам хубава новина — продължи той. — Аз се… искам да кажа, ъъъ, двамата с Вал се сгодихме. Тоест мислим да се женим. Тъй че…

Думите му бяха удавени в диви крясъци на възторг и тропане с крака. Преди Вал да разбере какво става, дузина ръце я вдигнаха на подиума и тълпата, подстрекавана от Дарън, заскандира в такт: „Це-лув-ка! Це-лув-ка!“.

Джордж и изчервената му като божур невеста се погледнаха в очите. Той отмахна кичур коса от лицето й и я притегли към себе си.

— Обичам те! — прошепна той и я целуна.

Възторжените викове, пляскането с ръце и тропането с крака ставаха все по-силни. Джордж също бе станал червен като цвекло и когато тълпата зарева сватбарски песни в негова чест, се провикна:

— Хайде, разкарайте се от главата ми и си налейте нещо за пиене!

Инвестициите на Дарън започнаха да носят дивиденти — алкохолът се лееше като река. Джордж и Вал бяха дълбоко трогнати от радостта и благопожеланията на всички служители във фабриката, които идваха да им стиснат ръцете или се хвърляха да ги прегръщат. Когато останаха за момент насаме, Вал се обърна към него:

— През целия ми живот никога не ме е било толкова срам, но се радвам, че се престраших. Беше изумително.

Джордж тъкмо щеше да й отвърне нещо, когато Джеф Уилмът, вече пиян от две чашки бяло вино, дойде да ги поздрави. Докато Джордж слушаше търпеливо помпозната реч на счетоводителя, момичетата от пласмента отмъкнаха Вал настрани, за да им разправи най-подробно за пръстена, за сватбеното предложение на Джордж и за плановете им за меден месец. Дейвид Балард също се появи, тъй като Джордж го бе поканил предварително да се отбие, ако е свободен.

— Не мога да остана дълго, канен съм на вечеря в Лийдс, но много държах да мина в да те поздравя. Момичето ти е страхотно, Джордж, не би могъл да направиш по-добър избор.

— Благодаря, Дейвид. Това твое лично мнение ли е или професионално?

— Всъщност и двете, но по-скоро лично. Я да излезем за малко, донесъл съм ти подарък.

Джордж придружи банкера в мръсния фабричен двор. Старата камионетка форд транзит, в която бе живял някога, бе паркирана пред сградата, но вече се използваше само по предназначение. До нея бяха наредени три чисто нови камиона, които постоянно разнасяха поръчки. Джордж почувства внезапен прилив на гордост от постигнатото — от фабриката, от личния си успех, а напоследък и от жената, която бе приела да стане негова съпруга. Когато се приближиха, тъмното, беемве на Балард изджафка и примигна с фаровете си, познало своя господар.

— Пак ме глобиха, като идвах насам. Тия гадни камери, дето са ги наслагали навсякъде… — Балард отвори предната врата и вдигна нещо от седалката до мястото на шофьора. На светлината на вътрешната лампа Джордж позна какво е: метален модел на старомоден електрокар, поставен върху черна пластмасова поставка.

— Трогнат съм, Дейвид. Но…

— Виж отдолу.

Джордж обърна фигурата; от долната страна на поставката бе монтирана месингова табелка с гравиран надпис: „На Дейвид Балард, с благодарност за помощта. Октомври 1976 г.“

— Баща ти ми я подари, след като му бях помогнал да изкупи една загиваща компания в Хароугейт. Мисля, че сега по право ти се полага на теб. Ти си финансовият стълб на фамилията.

— Ха, как не! Докато братята ми са просто милионерите на фамилията…

По-възрастният мъж огледа внимателно по-младия. Джордж Градли беше истински бащичко, но много по-добър като човек. Балард изпитваше едва ли не родителски чувства към него. Той посочи с палец към препълнената зала, от която се чуваше ритмичен шум и бликаше ярка светлина. В прозорците пробягваха сенки, а Дарън явно бе решил да изпита възможностите на стереоуредбата.

— Ако някой от братята ти обяви пред подчинените си, че се жени, мислиш ли, че ще го посрещнат така?

— Защо не, ако похарчи за пиене колкото и аз…

— Това са глупости, Джордж, и ти много добре го знаеш.

Джордж вдигна рамене. Там някъде, сред развеселената тълпа, се намираше и Вал, която вероятно за стотен път обясняваше за годежния пръстен и обещаваше на приятелките си да им го покаже, щом е готов. Джордж усети, че му липсва, и му се прииска да останат насаме.

— Така или иначе, Дейвид, аз смятам да се възползвам от предложението ти. Нали каза, че ще ми потърсиш купувачи за фабриката? Искам да проверя възможностите, това е.

— Говорил ли си с Вал по въпроса?

— Още не. Бяхме много заети покрай годежа и така нататък. — Балард вдигна вежди и Джордж добави: — В края на краищата още не съм го решил окончателно. Разбира се, няма да предприемам нищо без нейно участие, но преди да споделя с нея, искам да знам какви са ми шансовете.

— Разбрано, Джордж. Обещах да ти помогна и ще устоя на обещанието си. До две седмици ще ти позвъня с имена и телефонни номера.

Балард заключи колата и двамата се върнаха при шума и светлините на изложбената зала. Преда да влязат, Балард почука с пръст по металната фигура, която Джордж носеше в ръка.

— Спомням си, Джордж, че когато баща ти сключи тази сделка, той ми каза: не разбирам как може някой да продаде бизнеса си, в каквото и състояние да се намира. Старият Градли по-скоро би умрял, отколкото да продаде фирмата.

Джордж въздъхна и влезе в залата.