Хари Бингам
Наследството на Градли (155)

3

След онази драматична финална сцена при адвоката Зак не се върна веднага в Лондон. Вместо това се качи в колата си и пое напосоки по пътищата, размишлявайки върху това, което току-що го бе сполетяло. Мислеше си най-вече за Сара и за катастрофалното състояние на „Хадърли Пасифик“. Мислите му се насочиха към „Уайнстейн Люкс“ и Диксън Бандерман, към двеста и петдесетте хиляди, които му дължеше и нямаше откъде да вземе, за да му ги върне. Спомни си за Робърт Лейтън и Хал Гилингам. Помисли си за братята и сестра си, за майка си. Караше, без да гледа накъде, докато късно вечерта се озова в покрайнините на Оксфорд и точно в десет и половина заудря с юмруци по вратата на бившия си научен ръководител.

Икабод Бел отвори вратата и радушно покани Зак да влезе. Той живееше съвсем сам с книгите си и искрено се зарадва да види някогашния си отличен студент. Зак му разказа цялата си история — разбира се, като спести някои подробности — и търпеливо изслуша коментара на стария професор. Бел се въздържа да го съди, но не скри мнението си за чутото. Той умееше да изслушва и обичаше да дава съвета.

Зак и философът разговаряха до четири и половина сутринта. После Зак поспа няколко часа и в девет вече бе в колата си на път за Девън, където трябваше да понесе гнева на разорените си съпруга и тъст. Но още преди да излезе на главното шосе, отби встрани и по навик набра номера на служебния си телефонен секретар.

Имаше две съобщения. Първото беше от Дик Бандерман: „Обади ми се незабавно!“ Това бе лош знак. Дали оня вече не си искаше заема?

Второто съобщение обаче го уплаши много повече. Беше от Арабела Куийнсфери. Като стара приятелка на Зак и състудентка на Сара, тя се бе отбила у тях предишната вечер. Съобщението й гласеше: „Зак, Арабела се обажда. Снощи у вас Сара ми разправи за завещанието на баща ти и как си я молил за пари, за да закръглиш един милион. Чак тогава ми светна! Спомних си за вечерта на бала и за оня нещастник Робърт Лейтън. Попитах Сара кой е той и тя ми разказа цялата история — че са били сгодени, че са щели да се женят, но тя била развалила годежа заради онази неприятна случка. Нямаше как, видях се принудена и аз да й разправя всичко. Просто трябваше да й го разкажа. Ако подозирах тогава каква подлост си замислил, никога нямаше да ти стана съучастница. Искам да кажа, знаех, че си намислил нещо долно, но чак пък толкова! Сара просто побесня. Струва ми се, че й дължиш някои обяснения, и те съветвам веднага да й се обадиш. Що се отнася до мен, предпочитам да не ми се мяркаш повече пред очите. Много съжалявам, Зак. Сбогом.“

Замръзнал на седалката, Зак забрави да изключи телефона и дори не чуваше автоматичния глас, който на всеки няколко секунди повтаряше: „Край на съобщението!“ Чувстваше се като футболен запалянко, чийто отбор е имал нужда от равен мач, за да не отпадне, а след деветдесет минути нулев резултат, буквално в последните секунди на мача, топката коварно се е промъкнала между краката на вратаря и камерите показват в забавен кадър как мрежата се издува, голът е вкаран, а до последния съдийски сигнал остават още някакви си секунди. Разумът му отказваше да приеме провала, но някъде зад стената на яростно отричане се прокрадваше смътното чувство, че се е случило най-лошото, че това е краят, че целият му свят се е сгромолясал.

В този момент Зак разбра, че с него е свършено. Състоянието на Бърнард Градли му се бе изплъзнало и това само по себе си беше много лошо, но последната случка наистина го довърши. В продължение на три години в живота му не бе имало нищо друго, освен работата му и Сара. Цялата му работа бе отишла напразно, а що се отнася до Сара… Ако Зак разполагаше с всички пари на света, той с радост би ги изгорил, ако можеше да върне лентата назад и да предотврати това, което бе научила за него.

Почти без да съзнава какво върши, той вдигна телефона и най-напред набра номера на Бандерман.

— Диксън, Зак се обажда.

— Ела веднага в офиса.

Бандерман не го нагруби, дори не му повиши тон, но по гласа му личеше, че нещо не е наред.

— Проблем ли има?

— Да, има. — Гласът звучеше безмилостно. — „Хадърли Пасифик“ ни съдят. Твърдят, че сме продали „Рози“ на „Саут Чайна“ с измама, и се опитват да ни прехвърлят загубите.

Мозъкът на Зак едва смогваше да обработва информацията.

— Какво? „Хадърли Пасифик“ ли? Че има ли за какво да се хванат?

— Не знам. Според нашите адвокати има. Аз лично прегледах рекламните материали, които ти си съставял за агентите ни в Азия и никъде не се казва и дума за отговорно отношение към клиента. Това никак не ни допада. Най-вероятно ще се наложи да отговаряме в съда.

Съпругата на Зак го бе изобличила като най-долен мошеник. Тъст му съдеше неговите работодатели за измама. Работодателите му щяха на свой ред да открият, ако не знаеха вече, че Зак нито за миг не е призовавал за отговорно отношение към клиента. Той обеща на Бандерман да се яви незабавно на работа и затвори телефона. Трябваше да говори със Сара. Бе готов да понесе гнева й, бе готов на всичко, само и само да я чуе. Набра номера.

Набраният номер беше изключен от централата. Зак набра повторно — бавно, като внимаваше за всяка цифра. Протяжният, пищящ сигнал му съобщи това, което най-малко искаше да чуе: Сара бе сменила телефонния им номер. Обади се на справки. Новият номер не беше обявен в указателя. Зак усети как цялото му тяло изтръпна, но мозъкът му продължаваше да щрака отчаяно. Ако си бе дала труд да смени номера, значи беше още в Лондон, а не в Овъндън Хаус.

Той подкара колата към Лондон. Саабът се движеше сякаш на автопилот, Зак държеше волана, но съзнанието му не регистрираше пътя. Когато навлезе в града, пое не към „Уайнстейн Люкс“, а към дома — към неговия и на Сара апартамент. Опита се да отключи, но знаеше предварително, че бравата е сменена. Помисли да се обади в Овъндън Хаус, но не му стигна кураж.

В процепа на вратата бе затъкнат сгънат лист хартия, на който бе написано името му. Той го разгъна и видя познатия почерк. За момент си помисли, че може би ще пише, че Сара е излязла за малко, в хладилника има обяд, ще сё видят по-късно, целувки и пр. Вместо това пишеше, че вещите му са опаковани и предадени на склад, а ключът и адресът на склада ще му бъдат изпратени по пощата в „Уайнстейн Люкс“. Да не се опитва да я търси по какъвто и да било повод — сега и за в бъдеще.

Нямаше какво да се прави. Зак предполагаше, че Сара е в апартамента, но няма да му отвори, дори да почне да удря с юмруци по вратата. Почака малко. Внезапно му се стори, че тя стои от другата страна на вратата и го чува, знае, че е отвън. Прииска му се да й каже нещо, но какво имаше за казване? „Вярно е, ожених се за теб заради парите ти, а сега загубих не само твоите, но и своите собствени пари, както и парите на баща ти, и парите на моя баща. Не мога дори да върна заема на шефа си.“ Или можеше да й каже нещо друго, което също бе истина: „Обичам те. Обожавам те. Жалко, че толкова късно го разбрах.“

Около минута Зак стоя пред вратата с вдигната ръка, сякаш се чудеше дали да почука. После свали ръката си и се извърна да си ходи.

— Прости ми, любов моя — прошепна той толкова тихо, че едва сам се чу.

Като в полусън Зак се озова в сградата на „Уайнстейн Люкс“, Дик Бандерман бе организирал масирана защитна кампания, която се разрастваше с всеки изминал час. Адвокати се суетяха, секретарки влизаха и излизаха с купища документи, от които се фотокопираха избрани страници и се разпращаха по куриери до Хонконг, Сингапур или Ню Йорк. Цената нямаше значение. В цялата история на фирмата не се помнеше такова скъпоструващо мероприятие.

— Влизай — каза Бандерман, като го видя. — Чака ни работа.

Зак прекара една седмица в епицентъра на истински ураган. Чертаха, дебатираха и приемаха правни стратегии; изнамираха, разучаваха и интерпретираха купища документи, които можеха да се използват за аргументация в съда. Адвокатите им вземаха по хиляда долара на час, но явно си разбираха от работата, защото въпреки очевидната истинност на обвиненията на „Хадърли Пасифик“ към края на седмицата „Уайнстейн Люкс“ бяха почти убедени в успеха на защитата си. Излязъл от вцепенението, Зак чувстваше все по-силно болката от загубата.

В петък по обяд той напусна офиса и отиде пеша до централата на „Хадърли Пасифик“ в Уест Енд. На рецепцията помоли да разговаря с президента на компанията. Почака малко, след което го въведоха при виконта. Ужасно притеснен Зак пристъпи прага на кабинета.

Лорд Хадърли му кимна с глава, но не подаде ръка.

— Е?

Зак преглътна. На идване бе репетирал речта си, но сега не помнеше и дума. После сякаш се окопити и започна:

— Не съм дошъл да се извинявам, тъй като никакво извинение няма да поправи това, което ти причиних. Искам само да ти кажа, че според мен вашият иск срещу „Уайнстейн Люкс“ е основателен. Няма обаче да ви е лесно да спечелите делото. Те са разработили желязна защитна стратегия. На вас ви трябва експерт, който да е запознат отвътре с цялата история около пакета „Рози“ и който е участвал в разработването на правната му стратегия. Съзнавам, че аз съм последният човек на света, с когото би искал да имаш нещо общо, но само аз мога да спася „Хадърли Пасифик“.

— Това няма да ти върне Сара.

— Знам. Давам си сметка, че за мен тя е загубена завинаги и че така сигурно е по-добре за нея. Но поне мога да спася нещо от катастрофата, която ви причиних. Имам предвид „Хадърли Пасифик“. Стига да ми позволиш.

Виконтът му позволи. Зак бързо се превърна в двигателя на заведеното дело. Той определи кои свидетели да бъдат призовани, какви въпроси да им се задават, какви документи да се изискат. Разработи нови аргументи и подробни разпити на основните свидетели. Адвокатите на компанията стояха и гледаха отстрани, докато Зак пое кормилото в свои ръце. Защитната стратегия, разработена лично от него, трябваше да съсипе противната страна. В центъра й бяха неговите собствени показания като автор и инициатор на целия проект „Рози“, който нито за момент не бе взел предвид интересите на своите клиенти.

За всичко това Зак заплати твърде висока цена. Разбира се, от фирмата го уволниха незабавно. Принуди се да каже на Дик Бандерман, че не е в състояние да му върне парите, и Бандерман го даде под съд. Зак бе напълно разорен. От друга страна, в негово лице „Уайнстейн Люкс“ загубиха най-добрия си данъчен експерт и нямаха с кого да го заменят. Принудиха се да потърсят отново Хал Гилингам, който се съгласи да предложи услугите си като консултант на хонорар. Когато се запозна със случая, той, разбира се, веднага откри, че собствената му идея е в дъното на цялата данъчна измама. Веднага каза това на Дик Бандерман, който отначало се учуди, но Гилингам му показа свои записки от онази вечер, когато го бе осенила идеята, и Бандерман накрая му повярва. В допълнение към останалите си ангажименти адвокатите на „Уайнстейн Люкс“ получиха указания да осъдят Зак да върне парите, които му бяха изплатени като премия за откраднатата идея.

Зак не се уплаши особено. Той бе загубил Сара и всичките пари на света не можеха да му я върнат. Още на другия ден, след като получи ужасното съобщение от Арабела Куийнсфери, той написа на Сара дълго писмо, с което си призна всичко и й пожела щастие. Заедно с писмото й изпрати и брачната си халка с обещание, че с всички сили ще съдейства за ускоряване на развода, когато тя сметне за нужно да заведе дело. Междувременно отношенията му с лорд Хадърли бяха изцяло делови.

До дело не се стигна. Извънсъдебното споразумение, което „Хадърли Пасифик“ сключи с „Уайнстейн Люкс“, не донесе всички искани компенсации, но бе най-доброто решение при създалите се обстоятелства. Акциите на „Хадърли“ отново започнаха да се продават на хонконгската борса — доста обезценени, но не до степен да не могат да се съвземат. Лорд Хадърли свика събрание на Борда на директорите, за да обсъдят стратегията на бъдещото развитие. Скоти най-после можеше да се съсредоточи върху текущата си работа по преустройството на „Саут Чайна“.

Междувременно, останал без пари и затънал в дългове, Зак се върна към следването си в Оксфорд. Нае един неотоплен таван на Коули Роуд и се посвети на философията. В недовършената му дисертация имаше още живот. Зак се въодушеви — може би един ден щеше да я развие в монография. Икабод Бел му съчувстваше и активно го насърчаваше.

През цялото време нито веднъж не бе успял да размени дума със Сара, която напълно бе изчезнала от живота му. На бюрото му имаше голяма нейна снимка с булчинската й рокля; още няколко снимки красяха полицата над камината. В ергенската му стая нямаше никаква друга украса, ако не се броят купищата философски книги по мебелите, пода и всички свободни повърхности. Зак не беше щастлив — напротив, никога в живота си не се бе чувствал по-нещастен, но философията донякъде запълваше празнотата в душата му.

И изведнъж, осем месеца след цялата трагедия, на входа се позвъни. Зак натисна бутона на интеркома, за да отвори, и след минута на вратата му се появи Сара в напреднала бременност.

Зак усети как кръвта се дръпна от лицето му.

— Сара!

— Може ли да вляза?

Той не знаеше какво да каже, затова само кимна. В стаята имаше един-единствен стол, който той несръчно й предложи, докато сам приседна на неоправеното легло. Двамата се гледаха мълчаливо няколко секунди.

— Ти си бременна — каза накрая той. — Да не би… Да не би…

— Точно така, Зак. С нашата дъщеря.

— А смяташ ли… искам да кажа, мислила ли си…

— Не знам защо дойдох. Имах път насам, та рекох да се отбия. — Сара се спря. — Във всеки случай това дете ще има нужда от баща.

— Но, Сара! Ти не бива… не можеш да искаш да си с мен след всичко, което ти причиних. За бога, намери си друг мъж, някой, който те заслужава!

— Това ли искаш да направя? — прошепна тя.

Устните на Зак се движеха, но от устата му не излезе звук. Той знаеше само, че ако имаше право на едно последно желание, то бе да предпази Сара от най-лошата възможна участ — да бъде омъжена за него. Безсилен да го изрече с думи, той се отказа и само поклати глава.

Сара стана от стола. Големият й корем изпълни стаята, къщата, цялата вселена. Някъде вътре помръдваше малко късче живот.

— Зак…

— Сара?

Ръцете му сами се обвиха около нея. Искаше да я целуне, но не смееше.

— Ако си съгласен, може да опитаме още веднъж.

Той кимна като робот.

— За нещо като пробен период.

Той кимна отново.

— Предполагам, че ще искаш и занапред да живееш тук? — Тя се огледа и потрепери. Беше средата на март, таванът не беше отоплен, а през фугите на покрива вееше отвсякъде.

— Може би, само че…

— Добре тогава. През седмицата ще живееш тук, а в събота и неделя ще се виждаме. Просто за начало, докато нещата се изяснят. Можеш да идваш в Лондон или да прескачаш до Овъндън Хаус, ако съм там.

— А баща ти? Какво ще каже той? По-добре да не му се мяркам…

— Ако искаш да излезе нещо от цялата работа, трябва да идваш до Девън. Семейството ми ще те приеме, ако види, че аз те приемам.

— Добре — кимна Зак.

— Значи разбрано.

— Да, любов моя. Разбрано.