Хари Бингам
Наследството на Градли (15)

1

Обикновена английска есен. Нищо интересно. Листата едва-що са започнали да променят цвета си от лъскаво зелено в матово жълто и скучно кафяво. След тази кратка игра на цветовете просто ще опадат от дърветата, ще се сплъстят в мокър килим върху калната земя, а децата ще се ровят за диви кестени… Междувременно празниците от края на лятото са отминали сред обичайните задръствания и тумби от разревани хлапета, а небето е оловносиво.

Сбогом на слънцето. Денят е първи септември 1998 г., а до срока на Бърнард Градли остават 1046 дни.

— Добро утро, сър.

Портиерът в червен фрак почтително задържа вратата. Зак потрепери, докато влизаше. В ерата на автоматични врати, въртящи се врати, на врати, които просто блъсваш и влизаш, „Кобург“ все още държеше тия древни шутове с червени фракове да отварят вратата. Ясно като бял ден! „Кобург“ може все още да е една от най-големите търговски банки в Англия, но славното й време отдавна бе отминало. Големите американски банки като „Голдман Сакс“, „Мерил Линч“, „Морган Стенли“, „Мадисън“, „Уайнстейн Люкс“ са обхванали целия свят, докато „Кобург“, като някоя румена селска мома сред супермодели, се бе вкопчил в миналото и се правеше, че не вижда какво става.

Зак разбираше това. Разбираше, че не в „Кобург“ щеше да натрупа състоянието си. Но засега това бе пътят му към международните финанси — единствената индустрия, където да си милионер е правило, а не изключение. Дори сред повехналата слава на „Кобург“ се усещаше мирис на пари, а на Зак това му допадаше.

Шефът му беше едно префърцунено нищожество на име Фейбиън Слейтър, който дойде да го вземе от рецепцията и набързо го разведе из сградата. Зак се ръкуваше с всички, разменяше любезности и се стараеше да крие чувствата си. За добре дошъл Слейтър му каза:

— По мое мнение най-добрият начин да се напредне в кариерата е една-две години човек да се посниши и да се опита да попие всичко, което вижда наоколо.

Зак се усмихна и не отговори. Имаше други планове. Продължаваше да се ръкува, запозна се с още хора в други отдели — сливания и покупки на фирми, фондови борси, пазар на дългове, фирмено кредитиране.

Нямаше нищо за гледане. По атмосферата в залата за валутна търговия се усеща пулсът на пазара. В напрегнат ден, когато валутните пазари буквално вибрират, тази зала ври и кипи. Сякаш се чува как парите прииждат и изтичат едновременно. Но това беше светът на Матю, не на Зак.

Светът на Зак беше много по-тих и дискретен — това бе светът на корпоративните финанси. Най-големите световни корпорации идват на крака в притихналите офиси на търговската банка, за да уредят финансовите си нужда. Някои идват, за да получат пари — стотици милиони, дори милиарда. Други идват от предпазливост, за да се застраховат от рисковете, които неизбежно съпътстват техния напрегнат живот. Трети идват, за да направят по някой бърз удар чрез рискови спекулации, прикрити от акционерите в кашата от неразбираеми термини на годишния отчет. В най-добрия, за банката случай клиентите са фирми с агресивни намерения. Страх ви е от конкурента? Купете го. Забелязали сте фирма, която се готви да ви изпревари? Грабнете я, докато е още малка. Струва ви се, че можете да управлявате оня сочен бизнес по-добре от сегашния му собственик? Изкупете акциите му, изритайте го от мястото му, разкъсайте фирмата му на парчета и ги съшийте наново по свой вкус.

Дилърите смятат, че тестостеронът — този мъжки хормон — се мери по това колко силно крещиш, какви рискове поемаш с парите на другите. Зак обаче мислеше другояче. Тихият свят на корпоративните финанси, където банкерите и директорите на компании разговарят шепнешком, също прелива от тестостерон. Няма крясъци. Няма фукане. Но този тих свят е не по-малко алчен, безскрупулен и коравосърдечен.

— Ето само още един човек, с когото искам да се запознаеш — провлече Слейтър. — Тази млада дама се казва Сара Хейвъркум. Да си чувал случайно за нея? Сигурно сте се застъпили в Оксфорд.

— Сара? Сара Хейвъркум? Да, помня я.

Господи, и още как я помнеше! В Оксфорд двамата бяха имали бурна връзка, която бе продължила цели три години. Сара имаше обидно много влиятелни покровители, а беше и богата. Баща й беше виконт с наследствен замък в Девън. За разлика от повечето аристократи, фамилията Хейвъркум бе натрупала богатството си хищнически и зорко бдеше над него. Бащата на Сара притежаваше дял във фирма, регистрирана в Хонконг — „Хадърли Пасифик“, благодарение на което семейството се нареждаше сред стоте или двестате най-богати британски фамилии.

— Сара — извика Слейтър, когато двамата се приближиха в гръб до младата жена, облечена в розова памучна риза с донякъде мъжка кройка и права тъмносиня пола. — Струва ми се, че познаваш нашия най-нов служител. Е, аз ще ви оставя…

Слейтър се отдалечи, а Сара се извърна и трепна от изненада. Не се бе променила никак. Къса светлокестенява коса, почти руса, пристегната с неизбежната диадема. Открито, излъчващо сила лице, с правилни черти — може би малко сурови, за да минат за красиви. Минимум грим, максимум увереност. Раздалечените й очи се разшириха от изненада.

— Здравей, Сара. Не знаех, че работиш тук.

— Е, вече знаеш.

— Разбирам. Мен току-що ме назначиха, всъщност едва преди час.

— Добре дошъл.

Независимо от унизителната размяна на празни любезности Зак усети как през тялото му премина електрически ток. Зачуди се дали и тя не изпитва същото. Връзката помежду им бе останала най-страстното романтично преживяване в живота и на двамата. В сексуален смисъл поне със сигурност беше така. Рядко бе минавал ден, без да се любят поне веднъж — обикновено два, дори три пъти. Но връзката им бе изпълнена с емоции и от друг вид — те постоянно се караха. И двамата бяха волеви натури, а извън секса не ги свързваше нищо. Тя обичаше балове, компании, езда, големите къщи на провинциалната аристокрация. Той се увличаше по философия, беше циник и му доставяше удоволствие да мрази всичко, което тя обича. Те спореха, караха се и се любеха. Приятелите им казваха, че не са един за друг. С разума си приемаха тази констатация, но телата им продължаваха да се желаят. Само когато Сара завърши и напусна окончателно Оксфорд, неизбежната дистанция ги раздели.

— Какво ново? — попита Зак.

— Сгодена съм — отвърна тя — за един човек, когото сигурно познаваш, Робърт Лей Рън.

По тона й изглеждаше, сякаш очаква да се досети кого има предвид, но Зак не си спомняше името. Вдигна рамене.

— Били сте по едно и също време Итън, но всъщност едва ли го помниш. Много е мил, харесва това, което и аз, и… и ме обича много.

Зак бе задал въпроса си, без да влага смисъл в него. Просто бе казал нещо, колкото да поддържа разговора и да разреди напрежението във въздуха. Но в отговора й усети елемент на самозащита. Тя също бе доловила електричеството помежду им.

— Чудесна новина. Страшно се радвам. Надявам се да имате много късмет. Сигурен съм, че ще се разбирате.

— И аз. Благодаря ти. — Очите им се срещнаха за момент. — Ела да те запозная с екипа ни от Отдела за фирмени ценни книжа.

Зак продължи да се ръкува и да се хили глуповато на разни хора, от чиято работа нищо не разбираше. Гласовете и на двамата бяха станали равни, учтиви, без фамилиарничене. Само от лявата си страна, където тя почти се докосваше до него, Зак усещаше как го пробождат искри през кожата. Колкото и да се стараеше да запази спокойствие, да се отдръпне, да сложи край на допира, две мисли го заглождиха едновременно.

Първо, спомни си колко добре си бяха паснали в леглото. И двамата се бяха чудили как е възможно това, след като връзката им бе толкова несполучлива във всяко друго отношение. Сякаш телата им знаеха нещо, което бе убягнало на разума. Освен това изведнъж осъзна, че бъдещият съпруг на Сара щеше да попадне в една от най-богатите фамилии на Англия. За мис Сара Хейвъркум един милион лири стерлинги наистина бяха незначителна сума.