Хари Бингам
Наследството на Градли (130)

12

Матю си пробиваше път на стадиона. Публиката този ден наброяваше около 40 000 души; чуваха се първите скандирания за предстоящия мач. Беше мразовита февруарска вечер. Над трибуните се стелеше гъста сива мъгла, която дори стотиците мощни прожектори едва успяваха да пробият. Реферът и двама от организаторите излязоха на терена, за да проверят видимостта. Началният съдийски сигнал се бавеше и публиката започваше да губи търпение.

Матю погледна билета си и се насочи към северното крило, където щеше да го чака Билиъл. Мястото за срещата бе добре подбрано. После щеше да каже на Фиона, че е ходил на мач с приятел от колежа, а шансовете да се натъкне на някого от „Мадисън“ в такава тълпа бяха нулеви. Макар Билиъл да бе откликнал на молбата му за незабавна среща с обичайната си дразнеща сервилност, Матю се притесняваше от услугата, която щеше да му иска.

Не беше трудно да открие Билиъл. Той бе с положителност единственият зрител на стадиона, издокаран с безупречно изгладен тъмносин костюм, копринена риза, сребърни копчета на ръкавите, бледорозова копринена вратовръзка и кърпичка в същия десен, кашмирен балтон, кремав копринен шал и лачени обувки.

— Добър вечер, добър вечер — разбъбри се Билиъл, като го видя. — Точен както винаги, моите поздравления!

— Надявам се, че ще има мач. Мъглата ми изглежда доста гъста.

— Ще играят, не се бой — отвърна Билиъл, сякаш решението зависеше единствено от него.

Наистина, след няколко минути двата отбора излязоха на терена, потичаха малко, за да се сгреят, и заеха местата си. Съдията наду свирката и мачът започна. Още след първия пас Билиъл се съсредоточи изцяло върху това, което ставаше на терена. Сякаш от неговото неотклонно внимание зависеше изходът на двубоя, съдбата на играчите, дори физическата цялост на прочутия стадион.

Първите десет минути двамата мълчаливо наблюдаваха играта. „Лийдс“ се надяваха на равен мач и играеха с един самотен нападател, изнесен пред подсилената средна линия.

„Арсенал“, които се стремяха към победа, все не успяваха да пробият защитата на гостите; те разчитаха на дълги, не особено точни пасове над главите им към изнесените си далеч напред нападатели. Северните трибуни посрещаха всеки дълъг пас с истинска стена от възторжен рев, сякаш се надяваха звуковата вълна да насочи топката в правилната посока. Но мъглата заглушаваше окуражителните им крясъци и отборите играеха вяло.

Нито Матю, нито Билиъл участваха в скандиранията, но лицето на дребосъка отразяваше като огледало това, което ставаше на терена. При всеки дрибъл, пас или шут на единия от двата отбора той се мръщеше и гримасничеше, от което грозните му черти изглеждаха още по-уродливи. Един-единствен път се усмихна доволен — когато капитанът на „Арсенал“ препъна играч на гостите с такъв ритник в глезена, че и двамата се претърколиха няколко пъти на тревата. Съдията показа жълт картон на нарушителя, който бе посрещнат с неистови дюдюкания от публиката.

По време на едно от затишията Матю повдигна въпроса, който го вълнуваше:

— Както ти казах по телефона, бих желал да те помоля за една услуга.

Вниманието на Билиъл бе плътно приковано върху ранения играч. Без да отмества поглед, той каза:

— Моля, заповядай. „Суицърлънд Интърнешънъл“ е изцяло на твоите услуги.

Матю се поколеба. Ако не покажеше на Макалистър пълен комплект извлечения от инвестиционните си сделки, с които да го убеди, че всичко е законно, щеше да се прости с работата си, а може би и да влезе в затвора за измама. Това бе най-важната услуга, за която бе молил някого през целия си живот.

— По причини, които едва ли е нужно да разискваме, са ми нужни комплект документи от „Суицърлънд Интърнешънъл“, от които да личи, че съм вложил всичките си пари от миналогодишната премия в ценни книжа на известни британски фирми. Може и в държавни облигации. Разбира се, извлеченията да не показват кой знае колко висока печалба — във всеки случай не като сегашната. Главното е всичко да изглежда напълно законно за пред определени… ъъъ…

Матю млъкна. Не можеше да продължи, преди да види реакцията на Билиъл. Дребният банкер слушаше внимателно, но не откъсваше поглед от терена, където раненият футболист бе влязъл отново в игра, посрещнат с ръкопляскания от агитката на „Лийдс“. Един от съотборниците му изпълни свободен удар и играта продължи. Билиъл се извърна към Матю, широко усмихнат.

— Разбира се, че може да се уреди. Няма никакъв проблем. През януари си вложил шейсет хиляди, купил си акции и облигации на солидни уважавани фирми и оттогава авоарите ти са нараснали, да кажем, на седемдесет хиляди. Нужни са ти съответните банкови извлечения, които да удостоверяват всичко това. Няма никакъв проблем. В интерес на истината, често ни се налага да извършваме подобни услуги.

Матю бе едновременно шокиран и невероятно облекчен. Той съзнаваше, че голяма част от клиентите на Билиъл са хора с, меко казано, съмнителен морал, но не бе очаквал колко спокойно ще приеме молбата му за подобна явна измама. Облекчението го заля като морска вълна. За пръв път от онази съдбовна вечер, когато двамата с Фиона се бяха натъкнали на Билиъл в „Джанфранко“, се почувства истински спокоен и щастлив. Край на тревогите му. Беше оневинен. Щеше да представи на „Мадисън“ писмени доказателства за добросъвестност. Брайън Макалистър щеше да докладва на Фондовата борса, че Матю Градли е чист като капка роса. Щеше да се върне на работа на бял кон и най-важното, щеше да изпълни задачата, която си бе поставил в самото начало — да спечели един милион лири стерлинги. Радостта му не знаеше граници.

Той многословно благодари на Билиъл, но междувременно играта бе продължила и вниманието на дребосъка бе изцяло погълнато от нея. Матю догледа първото полувреме, без изобщо да разбира какво става на терена. Мъглата се сгъстяваше и от трибуните вече не се виждаше ясно. Средната линия на „Лийдс“ се възползва от слабата видимост, за да премине към един по-груб стил на игра. Дузпа, поискана от домакините, не бе призната от съдията, който им отмени и един гол заради засада. Показани бяха още четири жълти картона, всичките за напълно безсмислени препъвания в средата на терена.

Полувремето завърши без резултат и един младеж с бръсната глава, който седеше от другата страна на Матю, весело предвиди, че така ще е до края. Явно не го бе грижа, че е платил немалка сума, за да мръзне два часа на открито и да гледа как двайсет и двама милионери се ритат помежду си на терена, вместо да ритат топката. Билиъл също не беше особено разстроен от липсата на голове. Напротив, усмихваше се доволно и очите му блестяха от радост.

— Какъв чудесен мач! — възкликна той. — Тази английска игра е пълна с красота.

Матю се опита да възрази, но Билиъл не му обърна внимание. Той разкопча кашмирения си балтон и извади от вътрешния си джоб голям кафяв плик.

— Когато ме помоли за спешна среща, аз се досетих какво те мъчи. Още тази сутрин в Женева ти приготвих това, от което имаш нужда.

Матю разкъса плика. Вътре беше неговата сбъдната мечта. Пликът съдържаше около две дузини отделни документи. Известие за открита банкова сметка в размер на шейсет хиляди лири. Протоколи за фиктивни борсови сделки, с дати и часове. Сведен за движението на ценните книжа в портфейла му — акции и облигации на Бритиш Еъруейс, „Маркс & Спенсър“, „Юнилевър“, „Глаксо“, Лойдс Банк и други достолепни британски фирми с безупречна репутация. Тримесечни извлечения за печалбите и загубите, лихвите и дивидентите му. Дори няколко фалшиви известия за загубени документи впоследствие издадени в дубликат. На всеки лист хартия имаше дата и час, подпис и печат. Всичко бе на бланки на „Суицърлънд Интърнешънъл“. Повече не можеше да се желае.

— Много благодаря. Всичко е идеално. Направо не мога да повярвам! — Матю се задъха от вълнение.

— Удоволствието е изцяло мое — отвърна Билиъл. — Искам да те предупредя обаче, че тази услуга струва пари.

— Това се разбира от само себе си, няма проблем.

— Може би не се изразих достатъчно ясно. Цената е доста висока.

— Сигурен съм, че няма да има проблем. Колко ти дължа?

— Половин милион лири стерлинги.

Матю бе като ударен от гръм. Помоли Билиъл да повтори цифрата, макар да бе чул прекрасно. Искаше му се да вярва, че това е шега, но знаеше, че Джеймс Билиъл казва истината.

— Половин милион? За няколко хартийки? Ти подиграваш ли се с мен? Ами че аз за двеста лири мога да си поръчам бланки във всяка печатница и да си ги попълня сам!

Погледът на Билиъл се рееше към отсрещните трибуни, където няколко агитки запалянковци на „Лийдс“ буйстваха и се бе наложило да дойде полиция, за да ги усмири.

— Можеш да идеш в която си искаш печатница. Разбира се, шефовете ти ще открият фалшификацията или веднага, или малко по-късно, ако си дадат труда да ни се обадят. Все някой ще се усъмни — непосредственият ти началник, хората от Фондовата борса. Отделът за документни измами в полицията… Ако нашият хонорар ти се струва неприемлив, ние ще кажем цялата истина на всеки, който се обърне към нас за справка. Ако си платиш, „Суицърлънд Интърнешънъл“ ще те подкрепи с всичките си сили и възможности. Изборът е твой. На мен лично ми е все едно.

Безредиците по отсрещните трибуни поутихнаха, но полицейското присъствие се засилваше. Мъглата се бе сгъстила още. Матю усети, че му прилошава. Студеният въздух разкъсваше дробовете му, главата му бучеше. Половин милион. Щяха да му останат някакви си седемдесет хиляди лири — едва около една четвърт от последната му, напълно законна премия. От слабост понечи да свие глава между коленете си. Гадеше му се. Играчите отново излязоха на терена и заеха местата си. Преди съдийския сигнал Матю пъхна плика в джоба си. Беше премръзнал, а мъглата го бе измокрила до кости.

— Съгласен съм.

— Правилно! Можеш да разчиташ на пълната ни подкрепа. Ще приспаднем хонорара от сметката ти утре, в началото на работния ден.

Матю кимна. Милионът на баща му отново се бе изпарил като далечен мираж. Всичките му усилия, лъжи, страхове, цялата му битка със себе си — всичко бе отишло на вятъра. Той седеше на пейката и гледаше тъпо пред себе си в мъглата.

Второто полувреме беше още по-скучно от първото. При всеки дрибъл се чуваше тъпият удар на подкована обувка в човешка плът, докато топката се въргаляше самотна наоколо. Раздадени бяха още седем жълти картона и два червени — по един на всеки отбор. Четирима играчи се сбиха на терена, но съдията не ги видя, тъй като тъкмо в този момент гонеше някого за нарушение в срещуположния ъгъл. По някаква известна само нему причина треньорът на „Лийдс“ извади от игра единствения състезател, който бе направил опит да отбележи гол, и го замени с друг, известен с побойническия си нрав. Между агитките отново избухнаха пререкания и полицията се хвърли да ги разтървава.

Билиъл беше извънредно доволен от развитието на играта. При всяко препъване, при всеки жълт картон, при всяко сбиване на терена или по трибуните лицето му засияваше от удоволствие. Привържениците на „Арсенал“ отдавна бяха загубили надежда за гол и се задоволяваха да крещят обиди по адрес на съдията и на всеки, който им се струваше, че взема страната на противника. Един играч бе ударен по главата с предмет, хвърлен от трибуните, и излезе да търси медицинска помощ. Матю реши, че любимото забавление на Билиъл започва да му омръзва.

— Благодаря за документите — каза дрезгаво той. — Ще взема да си тръгвам за вкъщи.

Билиъл се извърна, искрено изненадан.

— Вече си тръгваш? Тъкмо когато играта започна да става интересна? Ах, да, разбирам — сигурно си разстроен заради нашия хонорар. Може би трябваше да изчакам края на мача, преди да ти кажа.

Матю се бе обърнал да си ходи, когато Билиъл го хвана за ръкава.

— Ако толкова ти е мъчно за парите, знам един отличен начин да си ги възстановиш. Извънредно лесен и ефективен!

Матю си седна на мястото. Колкото и да ненавиждаше Билиъл, това си струваше да се чуе. Вниманието на гнома отново се насочи изцяло към това, което ставаше на терена — поредният играч, съборен на земята без топка, поредното предупреждение, поредният взрив от дюдюкане по трибуните. Поредният некадърно изпълнен свободен удар. Тясната му крива уста бе полуотворена в захлас, от ъглите й се стичаха слюнки. Играта продължи и той се обърна към Матю.

Билиъл изложи идеята си пределно ясно. Гласът му звучеше така, сякаш предлага рутинна консултация на доверен клиент, а в действителност правеше напълно незаконно, неописуемо опасно предложение на човек, когото едва познаваше. Матю за пореден път бе поразен от дълбоката поквареност на този индивид, от готовността му да се замесва в най-гнусни престъпления в името на парите. Докато говореше, по лицето му не премина и сянка на смущение.

Матю си тръгна, когато играта наближаваше към неизбежния грозен финал. Докато излизаше през металните бариери, зад гърба му изригна поредната вълна освирквания и дюдюкания от трибуните. Той почти тичешком се добра до спирката на метрото. Макар повечето запалянковци да бяха останали в очакване на безславния край на срещата, някои си бяха тръгнали по-рано. Те сякаш избягваха уличните лампи и чакаха, скупчени като хлебарки в сенките. В дъното на улицата вече имаше сбиване, чу се звън на строшено стъкло. Матю ускори крачки.

Идеята на Билиъл бе напълно смахната, абсолютно незаконна и изключително рискована, но Матю не можеше да си я избие от главата. Затвореше ли очи, той виждаше изкривеното, съзаклятническо лице на дребосъка.

— Чувал ли си какво е това дежурство по трезор? — питаше лицето.