Хари Бингам
Наследството на Градли (141)

10

Комисията бе обсъдила кандидатурите и бе представила становище на Борда на директорите. Бордът го бе изслушал, обсъдил и на свой ред бе приел съответните решения. Време бе решенията да се сведат до заинтересованите лица.

От ранни зори Кармайкъл бе провеждал една след друга срещи с кандидатите за съдружници. Някои си излизаха от срещите, пияни от възторг, други мрачни и потиснати, трети — обхванати от паника и отчаяние. Първите напускаха кабинета му като съдружници в „Уайнстейн Люкс“, вторите трябваше още да чакат, а на третите току-що бе съобщено, че в стесняващата се към върха пирамида на фирмата няма повече място за тях и трябва да напуснат, считано от същия ден. В тази игра няма място за състрадание.

През цялата сутрин Зак бе неспособен да свърши каквато и да било полезна работа. Час по час звънеше на Сара, наливаше се с кафе, крачеше из малкия си офис. При всяко иззвъняване на телефона се хвърляше към него, мислейки, че е секретарката на Кармайкъл, но го оставяше да звъни, ако на дисплея бе изписан друг номер. Барабанеше с пръсти по бюрото и си въртеше палците. Крачеше напред-назад из стаята и си гризеше ноктите. Сядаше, ставаше, отиваше до прозореца и пак сядаше. Щеше да се пръсне от напрежение.

Тази година бе спечелил за фирмата сто и четирийсет милиона долара. Сто и четирийсет милиона, а „Рози“ все още продължаваше да носи пари. Нямаше никакво съмнение, че ще го повишат. Нямаше съмнение! Или може би имаше?

Телефонът иззвъня. Зак се хвърли към него. На дисплея примигваше вътрешният номер, от който го търсеха: 3153. Секретарката на Кармайкъл! Той грабна слушалката.

— Ало! — Гласът му бе дрезгав, приличаше повече на пресипнал лай. Секретарката не обърна внимание. Беше свикнала.

— Мистър Кармайкъл е готов да ви приеме. Бихте ли се качили при него?

Зак излая нещо в отговор и затвори. Езикът му бе залепнал за небцето. Не от обезводняване — цяла сутрин се бе наливал с кафе. Мозъкът му плуваше в кофеин. Но устата му беше суха. Втурна се по стълбите. Преди да усети какво става, се намери пред кабинета на Кармайкъл.

— Мистър Кармайкъл ще ви приеме след минута. В момента говори по телефона.

Зак кимна. Нямаше смисъл да се опитва да говори. Изохка. Цялото тяло го болеше от напрежението. Отиде до прозореца, откъдето се разкриваше величествена панорама на Лондонското сити с купола на катедралата „Сейнт Пол“. Очите му не виждаха нищо. Дори някой шегаджия да бе боядисал през нощта достолепната катедрала на розови и зелени райета, едва ли щеше да забележи. От кофеина и височината му се зави свят и той със залитане се отдръпна от прозореца. Още не можеше да забрави онова кошмарно пътуване с хеликоптера на Хадърли, когато за малко не се блъснаха в покрива на Овъндън Хаус.

Вратата на кабинета се отвори безшумно зад гърба му и самият Кармайкъл го заговори:

— Заповядай, влизай!

Кармайкъл беше висок, жилест и загорял, сякаш прекарваше повечето си време на открито. По нищо не приличаше на банкер. Зак подскочи от изненада, извърна се несръчно и се блъсна в Алан Кармайкъл, шефа на шефа му и господар на съдбата му.

— Извинете!

— Не се бой — усмихна се Кармайкъл и го покани с жест да влезе в кабинета. — Зак, моите поздравления!

Зак чу думите на големия шеф през стена от образи, които изведнъж изригнаха и се завъртяха като вихрушка пред очите му. Видя баща си, видя Ърл как чете завещанието, видя Сара, лорд Хадърли, Гилингам, майка си, Джоузефин. Моите поздравления! Замаян, той дори не успяваше да схване истинското значение на тези думи, само смътно усещаше, че се е случило нещо много хубаво. Поздравления… Зак не се чу да отговаря на поздравленията; нямаше как да знае дали това, което е казал, е имало някакъв смисъл.

— Моите поздравления за една фантастично успешна година. Ние всички сме извънредно доволни от работата ти, ти се оказа достоен заместник на Хал Гилингам.

Зак кимна. Вихрушката в съзнанието му изведнъж утихна. Той се заслуша внимателно. Доколкото можеше да прецени, Кармайкъл нито веднъж не спомена думата „съдружник“.

— За мен няма съмнение, че те очаква блестящо бъдеще в нашата фирма. Това е не само мое мнение, но и на всички колеги във висшето ръководство.

Ето на! Кармайкъл и този път не произнесе вълшебната дума. Зак се напрягаше да не изтърве нищо от поздравителната му реч. Хайде де! Какво чакаш?! Кажи го най-после!

— С оглед на всичко това за мен е удоволствие да те уведомя, че бордът на директорите на „Уайнстейн Люкс“ прие решение за незабавното ти повишение…

Най-сетне! Кажи я тази проклета дума, по дяволите! Зак бе толкова напрегнат, че всичко около него му се струваше като забавен кадър. Секундите се влачеха като минути, минутите продължаваха с часове.

— … в ранг старши вицепрезидент на фирмата, повтори още една такава успешна година и ще бъдеш привлечен за съдружник.

Какво?! Какви ги дрънка тоя? Как смее да го поздравява за такава глупост! Господи, тия идиоти от „Уайнстейн Люкс“ само бръщолевят за справедливо възнаграждение според приноса и способностите, а сега, когато Зак им е изкарал за една година повече пари от всеки друг, да му изиграят такъв номер! Не, това е невъзможно! При цялото си възмущение Зак все още не можеше да повярва, че животът така се е погаврил с него. Началниците му не го повишават в съдружник, в брачния му договор пише, че парите са на Сара, а не негови… Мозъкът му все още отказваше да приеме двойната загуба.

Устата му се помръдна, но от нея не излезе нищо.

— Надявам се, че не си прекалено разочарован. Истината е, че от висшето ръководство почти никой не те познава лично. Може би двамата с Дик Бандерман трябваше да те викаме по-често в Ню Йорк, за да се запознаеш с някои от големите началства. Но ако питаш мен, няма нищо лошо да поизчакаме още малко. Ти бездруго ще станеш съдружник, животът е пред теб! Би трябвало да си доволен, че за сравнително кратко време си направил такова благоприятно впечатление на фирмата. Смятам, че повишението ти в старши вицепрезидент е напълно заслужено.

Зак слушаше монолога с половината от съзнанието си. Другата половина работеше трескаво. Нещата започнаха да му се изясняват. Той нямаше да спечели навреме милиона. Нямаше да наследи парите на баща си. Господи, като нищо Матю щеше да го изпревари. Дори и Джордж! Исусе Христе, ами ако само той от тримата не успее да спечели един милион?! Какво унижение! Зак усети, че се задушава. Кармайкъл продължаваше да говори:

— Решихме също така, предвид на твоя изключителен принос, да те възнаградим с доста солидна премия. Ако не се смятат някои дилъри на опции на акции, ти получаваш най-високата годишна премия в „Уайнстейн Люкс“ извън съдружническото съсловие, в размер на три милиона долара. Още веднъж приеми моите поздравления, ти заслужаваш всеки цент.

Три милиона долара. Разделено на едно цяло и шест, това дава сумата в лири стерлинги. Един милион и осемстотин хиляди. Като се приспаднат четирийсет процента подоходен данък, остават милион и сто. Едно, точка, едно. Точно така! Един милион и сто хиляди лири. Значително по-малко, отколкото би получил като съдружник, но все пак нещо. Един милион. От нула, и то само за три години. Зак бе посрещнал предизвикателството и бе успял. Изведнъж изпита огромно облекчение. Искаше да се хвърли върху Кармайкъл и да го разцелува.

Загорелият от слънцето съдружник се надигна от стола си, за да извести края на аудиенцията, и подаде на Зак плика с премията и всичко останало. Зак го пое, измърмори нещо и излезе от кабинета. Не знаеше какво е казал, нито пък имаше някакво значение. Милион и сто хиляди. Едно, точка, едно. Докато слизаше по стълбите, обедното слънце се отразяваше от купола на „Сейнт Пол“, както се бе отразявало цяла сутрин и както щеше да се отразява още много векове.

Зак се върна на бюрото си, прие поздравленията на колегите и се обади на Сара, за да й се похвали. Едва тогава писмото от Алан Кармайкъл, което още стискаше в ръката си, привлече вниманието му.

В писмото се потвърждаваше годишната премия от три милиона долара. Всички премии на „Уайнстейн Люкс“ се изплащаха в националната валута на съответния служител. В случая Зак щеше да получи точно един милион, осемстотин четирийсет и осем хиляди и неколкостотин лири. В Англия подоходният данък от четирийсет процента се удържа още при източника на дохода. В резултат от това чистата сума за получаване на Зак се бе свила до един милион сто и девет хиляди лири стерлинги — доста повече от милиона, определен от баща му.

Само че подобно на всички големи инвестиционни банки „Уайнстейн Люкс“ изплащаха премиите на служителите си на две части — едната незабавно, а другата с отсрочка. Колкото е по-голям размерът на премията, толкова по-голяма е отсрочената част спрямо изплатената. Идеята е, че ако напуснеш банката заради друг работодател, губиш част от неизплатените премии. Тази мярка се предприема, за да се ограничи текучеството на служители.

Зак знаеше прекрасно всичко това, но във вълнението си го бе забравил. Сега писмото на Кармайкъл му го напомни с тлъсти черни букви. Зак щеше да получи чек за 776 340 лири. Остатъкът от 333 000 щеше да му бъде изплатен с лихвите след три години.

Зак бе заслужил милиона си, но нямаше да го получи. Поне засега. Бе спечелил и загубил. Представи си как баща му се киска злорадо в гроба.