Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Money Makers, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Боян Дамянов, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- 1343alex (2015 г.)
- Корекция и форматиране
- vesi_libra (2017 г.)
Издание:
Автор: Хари Бингам
Заглавие: Наследството на Градли
Преводач: Боян Дамянов
Година на превод: 2001
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2001
Тип: роман
Националност: английска (не е указана)
Печатница: „Балканпрес“ АД — София
Редактор: Матуша Бенатова
Технически редактор: Людмил Томов
Художник: Николай Пекарев
Коректор: Петя Калевска
ISBN: 954-8240-99-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1955
История
- — Добавяне
1
Прочутият адвокат, специалистът по дела за клевета, важно седна на мястото си. Подръпна ръкавите на сакото, за да се вижда точно толкова от маншетите на ризата, колкото бе абсолютно необходимо — една дискретна бяла ивица, мекият блясък на сребърните копчета, но нищо повече. Прочисти гърлото си без нужда, но достатъчно силно, и присъстващите послушно утихнаха. Хари Кънингам, най-известният лондонски адвокат, шампионът на делата за клевета, накрая бе доволен.
Кънингам беше едър мъж. Висок и широкоплещест, с напълно побеляла коса въпреки петдесетте си години, той, се открояваше сред всяка тълпа. Тъкмо сега никой не можеше да го засенчи. Той пое визитната картичка на мъжа, седнал срещу него, без да му предложи своята. Погледна я и се намръщи.
— „Адисън, Стийл, Де Къвърли“ — прочете той. — Не си спомням да съм чувал това име. Отдавна ли съществувате?
— От около трийсет и пет години — отвърна Дик Стийл, добродушният йоркшърски адвокат, който бе водил делата на „Аспъртън“ през последните петнайсет години.
— Значи отскоро, сега разбирам — каза Кънингам. — Имате ли много дела за клевета?
Стийл се размърда неловко на стола си. „Адисън, Стийл, Де Къвърли“ беше една напълно прилична адвокатска кантора, която се ползваше с добро име в Йоркшър. Занимаваше се основно с тривиални правни въпроси; последното им дело за клевета бе преди около осем години, но така и не стигна до съд.
— От време на време — отвърна той. — Разбира се, много по-малко от вас.
Кънингам не обърна внимание на последната забележка.
— От време на време? — повтори той. — Не си спомням да съм чел някое от вашите дела. Странно. Обикновено не забравим подобни неща.
— Нито едно от делата ни не е стигало до съд — призна Стийл.
— Аха! — каза Кънингам. — Значи гледате делата ви да не стигат до съд. Правилно! Казват, че добър адвокат е онзи, който не влиза в съдебна зала. Вие явно имате добър адвокат, мистър Аспъртън, мисис Аспъртън. — Той намигна на двамата съпрузи и се изсмя със своя знаменит гръмовен смях. — Страхувам се, че не мога да кажа същото за себе си. Моите клиенти често влизат в съдилищата. Ха-ха! Добре поне, че обикновено печелят. Ха-ха-ха! В края на краищата това е важното, нали така?
Тази година в пресата се писа доста за Кънингам. Между клиентите му имаше попзвезди, петролни магнати и една актриса от телевизионен сериал. Бе спечелил всичките си дела и бе извоювал солидни компенсации за доверениците си. Хонорарите му бяха безобразно високи, но си ги заслужаваше.
— А сега на работа — каза Кънингам.
Двамата с Джордж седяха в заседателната зала на „Аспъртън“, а от другата страна на голямата маса бяха Майк и Ейлийн Аспъртън и техният адвокат Дик Стийл. Правният етикет изискваше единият от двамата домакини да води заседанието, но Кънингам пет пари не даваше за етикета. За начало той поиска от Ейлийн Аспъртън да му налее кафе. След това помоли Майк Аспъртън да си загаси пурата или да иде да пуши навън. После, без да обръща внимание на възмутените протести на Майк и на тихата ярост на жена му, продължи:
— Както знаете, ние сме тук във връзка с една статия, излязла в някакво списание, което се нарича „Фърничър Тудей“. — Кънингам измъкна от джоба си очила с метални рамки и ги надяна върху масивното си лице. Взе списанието от ръцете на Джордж и се зачете, сякаш го виждаше за пръв път. — „Кражба!“ Хм. Това значи е на корицата. „Подробности на с. 14“. — Разлисти списанието. — Ето го материала. „“Гисингс" мами клиенти"… „целенасочена измама“… „мами системно клиентите си“… Силни думи, не намирате ли? От списанието твърдят, че вие сте се запознали и лично сте одобрили материала за публикация. Сигурно имате неопровержими доказателства?
— Доказателства колкото щеш, благодаря. — Майк Аспъртън стовари на масата дебела папка. — Има писма. Има договори. Има фактури. Има клетвени показания. Каквото ви душа иска! Всичко е истина и съм горд, че ние първи я разкрихме.
Дик Стийл И Ейлийн Аспъртън го зяпнаха с ужас. Първото правило, когато си имаш работа с адвокат, гласи: не разговаряй с него, освен чрез собствения си адвокат. Това наистина струва пари. По-евтино излиза да говориш с Австралия по сателитен телефон. Или с Марс по междузвездна връзка. Но чрез адвокат все пак има по-малка вероятност да загазиш дълбоко.
— Отлично! — отбеляза Кънингам. — Тъкмо това исках да чуя. Ха-ха! Искам да кажа, тъкмо това исках да чуя като представител на ответника. Ха-ха! Писмени доказателства, а? Тъкмо това ни трябва. Предполагам, че имате документ, който да доказва връзката между „Гисингс“ и оня производител на оловни бои. Това би било добро начало за вашата защита.
Преди Дик Стийл да може да се намеси, една жълта фактура се плъзна по масата към Кънингам. Майк Аспъртън я бе изровил от папката си и се оглеждаше победоносно. Кънингам я взе в ръка и внимателно я огледа.
— Фантастично. Много благодаря. — Той се усмихна на Майк Аспъртън, който му се ухили в отговор. — Ами че то всичко си пише. Фактура за еди-колко си литра боя в такива и такива цветове. Приложени спецификации. Сигурно имат предвид спецификации на всичките ужасни отрови, дето са ги наблъскали вътре, а? Ха-ха! Никога не ме е било страх от оловни бои. Дали са чак толкова вредни? Ха-ха. Какво още? Дължима сума, условия за изплащане, бла-бла-бла… А, ето! — Пръстът му се плъзна по долния десен ъгъл. — Телефонният номер на производителя, „Фабрики Зденикова“ — Прага. Страшна работа! Името имам предвид, направо да ти се върже езикът! Я да опитаме…
Кънингам посегна към телефона на масата, който имаше говорител, така че всички в стаята да чуват разговора. Набра номера. Телефонът от отсрещната страна иззвъня няколко пъти, после се обади женски глас на чешки език.
— Добро утро — прогърмя Кънингам. — Казвам се Хари Кънингам и бих желал да закупя от вас малко боя, ако обичате. — После добави с по-тих глас, за да го чуят само присъстващите в стаята: — С повечко олово, нали така? Ха-ха.
Жената каза нещо на чешки, поколеба се и после на немски добави:
— Почакайте, моля.
Кънингам вдигна вежди и зачака. След минута се чу мъжки глас, който говореше на доста сносен английски.
— Добро утро. Мога ли да ви бъда полезен?
— Да, много ви моля. Казвам се Хари Кънингам от известната британска фирма „Мебели Кънингам“. — Той намигна доволен на слушателите в стаята. — Бих желал да закупя от вас известни количества бои.
— За съжаление не изнасяме за Великобритания. Понастоящем имаме договорни отношения само с фирми от Германия и Австрия. Може би догодина? — Гласът от другата страна бе учтив, но твърд.
— Може би ще се уреди все пак нещо? Аз имам нужда от точно определени видове бои, на оловна основа. Бих желал да направя значителна поръчка и съм готов да заплатя допълнително за доставката.
Гласът стана натъртен и се виждаше, че внимателно подбира думите:
— Сигурно знаете, че производството на оловни бои не е разрешено по законите на Европейската общност. Ние в Чешката република спазваме европейските стандарти от много години насам. Не сме в състояние да ви доставим оловна боя. Ако искате някакъв друг вид, за поръчка на едро може би ще можем да ви предложим цена.
— Не, за съжаление само оловна боя ми върши работа — настоя Кънингам. — Знам, че произвеждате такава, понеже един мой приятел поръчва големи количества именно от вас. „Мебели Гисингс Лимитед“. Ето, имам ваша фактура за последната доставка с дата ноември деветдесет и девета.
— Това е невъзможно! — каза гласът. — Ние не изнасяме за Англия. Не съм чувал за никаква фирма на име „Гисингс“ Пак ви повтарям: ние не произвеждаме и не продаваме оловни бои.
— С кого разговарям, моля?
— С инженер Ярослав Швейк. Аз съм директор по експорта.
Кънингам му благодари и затвори. Когато погледна към Майк Аспъртън, в погледа му се четеше изумление.
— Какво ще кажете? Тук май нещо версията ви куца, а? Или може би сте говорили с някой друг? Например с генералния директор? В тия източноевропейски фирми никога не се знае кой пие и кой плаща.
С пепеляво лице Майк Аспъртън извади нова пура. Кънингам повдигна заплашително рунтавите си вежди и Аспъртън страхливо си я прибра. Дори Ейлийн Аспъртън, която обикновено се владееше, сега имаше уплашен вид. Дик Стийл усети как делото му се изплъзва. Трябваше да направи каквото може, за да спаси клиента си от провал.
Кънингам внимателно изучаваше лицата на присъстващите.
— Какво? Не сте говорили с никого? Ами че тогава откъде горкият Джордж е взел тези ужасни бои, след като ония лоши чехи не искат да му ги продадат? — Ръката му потупа съчувствено Джордж по рамото. — А кажете, де? Вие не можете да разправяте подобни неща, ако не сте сигурни, че са истина!
— Извършихме подробен химически анализ на боята. В нея има олово — кисело каза Майк Аспъртън.
— Аха! Е, така е по-добре. Химия, а? Никак не ми вървеше в училище. Оттогава не понасям неща, дето миришат лошо и могат да ми гръмнат в лицето. Ха-ха! Че откъде се е взело това смъртоносно бюро тогава? Предполагам, можете да докажете, че е производство на „Гисингс“, нали така?
Никой не отговори. Дарън им бе показал мебели, напълно идентични с тези на „Гисингс“. Анализът на боята бе извън всякакво съмнение, но на мебелите не пишеше къде са произведени.
Но това далеч не бе най-лошото. Най-лошото бе, че тази сутрин Дарън внезапно бе изчезнал вдън земя. Сутринта не се яви на работа както обикновено. От квартирата му казаха, че се е изнесъл. Не бил оставил телефонен номер, адрес за кореспонденция — нищо. Главният свидетел по делото „Аспъртън“ се бе изпарил също така внезапно, както се бе появил преди време.
Кънингам огледа лицата срещу себе си. Въпросът бе изчерпан.
— Да оставим боите засега. Да се съсредоточим върху дървения материал. — Кънингам отново наниза телените очила на носа си и се зачете в статията с неотслабващо внимание. — „Дървените плоскости са от бракуван материал от шотландска дъскорезница — прочете той. — Вторични деформации като посукване и извиване са на практика неизбежни.“ Джордж, какво ще кажеш за свое оправдание? Имаш ли много рекламации?
— Не — обади се Джордж за пръв път, откакто се бяха събрали в стаята. — Досега не съм имал нито една рекламация.
— Вие чували ли сте за рекламации? — Въпросът бе насочен към семейство Аспъртън. Изцъклените им очи му дадоха отговора. Дик Стийл отвори уста да каже нещо, но бе прекъснат от гръмовния смях: — Ха-ха! Знам какво ще ми кажете. Липсата на рекламации нищо не доказва. Може би тепърва ще се изсипят. Или пък хората нямат нищо против, когато мебелите им се измятат, кой знае? Така си е. Чакам с напрежение. Е, добре, дайте да видим сега документните доказателства. Виждам, че сте събрали цял куп.
Кънингам посочи с глава към папката на Аспъртън, но този път Дик Стийл успя да възпре довереника си.
— Смятам засега да не представяме веществени доказателства — каза той.
— Много сте прав. Това е най-добрата стратегия. Предполагам обаче, че вашият доказателствен материал включва и следния документ? — Ръката му бутна лист хартия към Майк Аспъртън.
Аспъртън погледна листа, но не каза нищо. Не бе и нужно — лицето му говореше вместо него. Лицето на Майк Аспъртън казваше: „Да, този документ е част от нашата правна защита. Но нещо ми казва, че ти ей сега ще го разпердушиниш.“
Кънингам се усмихна. Той много обичаше подобни срещи. За него това бе заслужена почивка от много по-сложните дола, с които се занимаваше обикновено, а парите бяха едни и същи. Пък и не бързаше заникъде.
— Това, което ви подадох, е една фактура от „Дъскорезници Стратклайд Лимитед“. Описанието на доставката е необработен дървен материал, без гаранция за качество. Доколкото разбирам, това означава, че материалът е боклук и дъскорезницата не носи никаква отговорност за него. Така ли е?
Джордж кимна. Фактурата беше заведена в деловодството на „Гисингс“ и бе напълно законна.
— Значи ти, Джордж, се признаваш за виновен, че си закупил от тази конкретна дъскорезница материал от най-долно качество?
Джордж отново кимна. Кънингам се ухили приятелски на семейство Аспъртън, сякаш искаше да им даде кураж.
— Тогава би ли ми казал, Джордж, каква бе причината да закупиш точно този дървен материал?
— Разбира се — каза Джордж. — Когато изготвяме прототипи на нови мебели, използваме най-евтиното възможно дърво. Тази фактура е за материал за изготвяне на прототипи.
— Имате ли други фактури като тази?
— Не. Купуваме на едро, за да ни стигне поне за две години. Така излиза по-евтино. За пръв и последен път използваме материал на „Дъскорезници Стратклайд“.
— Значи, ако се открият още доказателства, че сте купували лош дървен материал от тази дъскорезница, това би се отразило негативно на доброто ви име, така ли? Имам предвид доказателства като това.
Кънингам подхвърли още един лист хартия през масата. Майк Аспъртън го прочете и го подаде на жена си. Тя също го прочете и го подаде на Дик Стийл. Дик Стийл само го погледна и продължи да слуша Кънингам. На бланка на „Дъскорезници Стратклайд Лимитед“ бе отпечатано следното:
Драги мистър Градли,
Радваме се, че сте решили да поръчате допълнителни количества дървен материал от нашата фирма. Никога досега не сме получавали такава голяма заявка за нашата бракувана продукция и се надяваме да си сътрудничим дълги години за в бъдеще. Искаме обаче изрично да подчертаем, че не даваме никакви гаранции за качеството на материала и че същият може да бъде обработен с консервиращи химикали само срещу допълнително заплащане.
Искрено ваш:
Съпрузите Аспъртън чакаха озадачени и нервни. Те не разполагаха с копие от писмото, макар в купчината документи от Дарън да се съдържаше нещо твърде подобно. Трудно им бе да повярват, че Кънингам им подарява такова важно доказателство просто така. Кънингам се усмихна:
— Имаме още едно писмо от същата фирма, което може би ще ви е приятно да видите.
Той подхвърли още един лист през масата. Този път написаното гласеше следното:
Драги мистър и мисис Аспъртън,
Както се бяхме споразумели, изпращаме ви цяла купчина най-отвратителен боклук, с които да мамите клиентите си на воля. Гарантираме, че дървеният материал ще се изметне и нацепи на трески до няколко часа.
Искрено ваш:
Кънингам се усмихна благо. Лицата от другата страна на заседателната маса бяха бели като тебешир.
— Нещо нередно да виждате? А? Ха-ха-ха! Този документ е чиста глупост, разбира се. Аз сам го написах. Взех едно писмо, което бяха изпратили на Джордж, закрих текста и го фотокопирах. И какво се получи, моля ви се? Празна бланка на „Стратклайд“! А какво мога да напиша отгоре? Каквото си поискам! Аз написах и двете писма, а можех да напиша още двайсет. Изрязах и подписа и го прекопирах отгоре. Разбира се, всеки вижда, че е фотокопие, защото липсва натискът от писалката върху листа. Само че си позволявам да направя едно предположение. Това, което вие имате във вашата папка, също са фотокопия, едва ли са оригинали. Нали? А? Ха-ха-ха!
Гръмовният смях още веднъж отекна в тясната заседателна зала. Кънингам не искаше просто да спечели. Целта му бе безусловната капитулация на противника. Указанията, дадени му от Джордж, бяха ясни. Обикновена победа не бе достатъчна. Врагът трябваше да бъде унищожен. Да, този случай му доставяше голямо удоволствие.
— Да продължаваме нататък, ако нямате нищо против. Дръжки и панти, данъчни измами… Може би тук би било редно да призовем за свидетел оня бивш служител в „Гисингс“? Но какво ви е, мистър Аспъртън, да не ви прилоша? Искате ли водичка? А? Или може би пура? Що не излезете навън да глътнете въздух?
Майк Аспъртън наистина изглеждаше зле, а и жена му не бе в цветуща форма. Дик Стийл поиска почивка.
— Бих желал да остана насаме с доверениците си — каза той.
— Много правилно решение. При внезапно прилошаване кой ще ти окаже първа помощ, ако не адвокатът? На идване забелязах, че в градчето има хубава църква. Нормандска фасада, витражи… Пък и моят приятел Джордж има нужда да се пораздвижи малко. Все не му остава време от напрегната работа. Хайде, Джордж, да идем да я разгледаме тая църква и да си побъбрим. Вие какво ще кажете? Връщаме се след един час.
Хари Кънингам и Джордж отидоха до градчето и около час се мотаха в двора на старата църква. Разговорът им обаче дори не засегна витражите, а се въртеше около това какво може да се изстиска от „Аспъртън“ като обезщетение за понесените щети. След час се върнаха.
Майк Аспъртън все още не изглеждаше добре, макар да се бе поуспокоил. Ейлийн Аспъртън гледаше намръщено пред себе си. Дик Стийл откри дискусията:
— Огледът на доказателствения материал бе много полезен — започна той. — Моите довереници се запознаха с новите доказателства, изнесени от ответната страна, и са на мнение, че е станала грешка без зъл умисъл. Ние имаме готовност да обсъдим възможни начини за разрешаване на възникналите противоречия.
Кънингам внезапно стана сериозен. Надигна се от стола и огромната му фигура изпълни стаята.
— Не. Това не е достатъчно. Вашите довереници, мистър Стийл, се опитаха да унищожат моя довереник със злонамерени лъжи и фалшификации. Не ме интересува дали тези клевети са изфабрикувани от тях самите, или наивно са повярвали на бръщолевенията на един уволнен служител, който има зъб на довереника ми. Във всеки случай тук не става и дума за допусната грешка без зъл умисъл. Това е безотговорен опит за очерняне и съсипване на една почтена, добре ръководена фирма. Под заплаха е не само имуществото на Джордж Градли. Под заплаха е хлябът на няколко десетки души. Законът не допуска подобно осъдително поведение и то трябва да бъде наказано с цялата му сурова справедливост.
Кънингам закрачи из стаята. В един момент застана зад столовете на съпрузите Аспъртън, които се свиха като ученици, хванати да преписват.
— Първото нещо, което смятаме да поискаме, е изрично и искрено извинение. Още сега!
Майк и Ейлийн Аспъртън страхливо погледнаха към Дик Стийл, който им кимна. Майк Аспъртън прочисти гърлото си.
— Извинявай — прошепна той, като гледаше към Джордж. Устните на Ейлийн Аспъртън беззвучно казаха същото.
— Изрично и искрено! — прогърмя гласът на Кънингам над главите им.
— Съжалявам… и двамата много съжаляваме за случилото си. Допуснахме ужасна грешка. За всичко е виновен оня проклет младеж Дарън. Искрено се извиняваме — каза Майк Аспъртън.
— Кой е виновен? — Гласът на Хари Кънингам разтресе прозорците. — Кой е виновен?
— Ние, ние! Ние сме изцяло виновни. Много съжаляваме. Не трябваше да му се доверяваме.
Майк Аспъртън се бе снишил в стола като ученик, очакващ пръчката на учителя по врата си. Кънингам улови погледа на Джордж и му намигна.
— Така е по-добре — похвали ги той. — А сега искаме незабавна компенсация за понесените щети и изрични уверения, че за в бъдеще това няма да се повтори.
Кънингам продължи да говори. Двамата с Джордж бяха репетирали всяка отделна точка на исканията им, като по настояване на адвоката ги бяха формулирали императивно и максимално изчерпателно. Кънингам нямаше да отслаби, докато не получи пълно удовлетворение по всеки един пункт. Разговорът продължи пет часа. Дик Стийл се опита да преговаря по отделни искания, но заплахата от съдебен процес бързо сломи съпротивата му. Ако случаят стигнеше до съд, не можеше да се каже със сигурност какво ще бъде решението на съдебния състав. Едно бе ясно: разноските на „Аспъртън“ щяха да са огромни, а ударът по името им — чудовищен.
Джордж и Кънингам си тръгнаха едва когато всичките им искания бяха изпълнени. Оставаше им едно посещение в редакцията на „Фърничър Тудей“, но то можеше да почака до утре.
Семейство Аспъртън се ангажираха да изпратят на всичките си клиенти пълно опровержение на съдържащите се в статията твърдения. Задължаваха се незабавно да изтеглят от търговската мрежа всички бройки на серията „Блясък“, както и всякакви други артикули, дублиращи или дори само наподобяващи производството на „Гисингс“. Поемаха ангажимент да прехвърлят всички налични заявки за подобни артикули на „Гисингс“. Задължаваха се да не конкурират „Гисингс“ в тези пазарни ниши за период от десет години. Ангажираха се да рекламират продукцията на „Гисингс“ за период от две години в собствената си рекламна мрежа. Щяха да назначат на свои разноски представители на „Гисингс“, за да следят за стриктното съблюдаване на поетите ангажименти. Задължаваха се да изплатят на „Гисингс“ парична компенсация в размер на претърпените щети и пропуснати ползи в резултат от публикацията във „Фърничър Тудей“. Имаше още няколко по-дребни неща, на които Джордж не настояваше особено, но Кънингам много държеше на тях.
Когато излязоха от сградата, Кънингам тупна Джордж по рамото.
— Браво, момчето ми! Утре ще изстискаме от онова списание пълно опровержение на публикацията, плюс безплатна реклама за няколко години. Нещо друго да искаш?
Джордж поклати глава. Чувстваше се много щастлив. „Гисингс“ отново бе в безопасност. Чакаше с нетърпение да се срещне с Дарън и да го поздрави за професионалното изпълнение.
— Е, добре тогава. Значи шах и мат в наша полза, нали така?
Джордж кимна.
— Да. Шах и мат.