Хари Бингам
Наследството на Градли (129)

11

— Зак, въшлив сополанко такъв, можеш ли да дойдеш за една минута?

— За теб винаги, дъртако нещастен. Ей сега идвам.

Зак взе от бюрото си бележник и писалка и се качи по стълбите до кабинета на Дик Бандерман, който се намираше два етажа по-нагоре. Бандерман го посрещна със залп от люти попръжни и Зак му отговори подобаващо, докато се наместваше на стола.

— Искам доклад за продажбите на „Рози“. Сигурно си много горд как се харчат.

Бандерман бе станал пряк началник на Зак. В последно време Зак се бе наложил като един от най-успешните млади дилъри на банката и носеше прекалено много пари, за да остане подчинен на някоя по-незначителна фигура. Между двамата мъже имаше взаимна симпатия и уважение. Макар да си позволяваше волности с шефа си, Зак съзнаваше, че евентуалното му повишение в ранг съдружник зависи изцяло от Дик Бандерман, и много се стараеше да му се хареса. Сега той внимателно претегли отговора си.

— Да, успехът е наистина изумителен. Знаеш ли, в края на първия месец бяхме реализирали продажби само за два милиона; тогава си казах, че „Рози“ е може би прекалено сложен продукт за азиатските пазари. Но след това ни се довериха някои извънредно престижни имена в бранша, после главните им конкуренти се уплашиха да не изостанат и накрая всички почнаха да купуват пакета като луди. Сега никой не иска да остане единственият будала, дето не се е възползвал. Приходите от продажбите на „Рози“ понастоящем са около петнайсет милиона месечно и продължават да нарастват.

— Ами че това е направо страхотно! Колко време очакваш търсенето да се задържи на сегашното ниво?

— Няма да е дълго — вдигна рамене Зак. — Конкуренцията се опитва да ни измести с продукт, подобен на нашия, но засега устояваме на натиска. Главният проблем са данъчните власти. В някои страни правителствата вече се окопитиха и започват да търсят начини да запушат вратичките в закона. Други не са чак толкова умни, но в един момент и те ще се събудят, като видят колко пари губи хазната. А веднъж да променят данъчното законодателство „край“. „Рози“ отива на кино.

Бандерман кимна. Зак беше прав. И най-хубавите рози все някога увяхват. Но преди това противоданъчният пакет „Рози“ щеше да им донесе тлъста печалба.

— Докато ония се събудят, ще реализираме поне стотина милиона от продажбите — каза той. — Това е изумителен старт на кариерата ти като заместник на Гилингам, Зак. Направо изумителен!

Тънките устни на Зак се изкривиха в усмивка, която приличаше повече на вълче озъбване. Той вече бе спечелил четирийсет милиона долара комисиона като посредник при сделката на „Хадърли Пасифик“. Ако с предложения от него пакет „Рози“ успееше да донесе на фирмата още сто милиона, щеше да надмине четирикратно прага от трийсет и пет милиона, необходим, за да стане съдружник.

— При това положение — започна дрезгаво той — предполагам, че ще бъда предложен за съдружник, а, Диксън?

— Съдружник? — Бандерман искрено се изненада. — Искаш да те предложим за съдружник?

— Разбира се, че искам. Спечелих за банката сто и четирийсет милиона долара. Доказах, че мога да върша работата на Хал Гилингам не по-зле от него самия — дори, бих казал, по-добре. Хал беше съдружник. Защо аз да не мога да бъда?

Лицето на Дик Бандерман стана сериозно. „Уайнстейн Люкс“ не е като повечето останали фирми. Тя не е притежание на група анонимни акционери или на някой магнат и семейството му. Не е държавна собственост, тръст или дружество с идеална цел. „Уайнстейн Люкс“ се владее изцяло от най-старшите си служители. На практика е нещо като кооператив — социализъм в действие, макар и не точно в смисъла, който Карл Маркс бе имал предвид.

Да бъдеш избран за съдружник е огромна и рядка привилегия. Във финансовите среди съдружник в банка е все едно светец. Да бъдеш канонизиран за светец, да съзнаваш, че и ти притежаваш част от несметното богатство на една велика фирма, е награда за малцина. Принцовете от приказките, които убиват стоглави змейове, повдигат планини и изпиват морета, едва ли могат да си представят по-строга система за атестиране от тази, прилагана към съдружниците в „Уайнстейн Люкс“. И изведнъж някой си Зак Градли, двайсет и девет годишен, служител в банката едва от две години, идва при началника си и иска да стане съдружник.

— Това е нечувано — каза меко Бандерман. — Предполагам, че го разбираш. Никой не се е издигал толкова бързо до съдружник в „Уайнстейн Люкс“. Никой!

— Диксън, през изминалата година аз спечелих повече пари за „Уайнстейн Люкс“ от който и да било от действащите съдружници. Ти прекрасно знаеш, че ще продължа да печеля пари за фирмата. Може би не всяха година такива огромни суми, но във всеки случай много пари. В твой интерес е да ме задържиш.

Веждите на Бандерман се повдигнаха.

— Какво, да не мислиш да ни напуснеш?

Зак очакваше въпроса и се бе подготвил за него.

— Разбира са, че не. Само че, откакто „Рози“ излезе на пазара, по два пъти на ден ми звънят от конкурентни фирми с предложения за работа. Засега им казвам просто, че нямам интерес, но, от друга страна, очаквам „Уайнстейн Люкс“ да оцени приноса ми по достойнство.

Зак казваше самата истина. Успехът предизвиква интереса на конкуренцията както разводите на попзвездите привличат жълтата преса. Бандерман прекрасно долови съдържащата се в думите му заплаха. Това не бе опит за изнудване или предателство към работодателя. В света на финансите се играе твърдо. Банкерът е безкомпромисен, когато защитава интересите на клиентите си, и не по-малко безкомпромисен, когато брани своите. Бандерман бе свикнал с това и очакваше подчинените му да искат от него премии, повишения и длъжности.

— Бъди сигурен, че твоят принос се оценява, Зак. Тази година ще бъдеш възнаграден по достойнство, не се безпокой. Обещавам ти фантастична премия. Аз лично ще се погрижа за това. Единственият въпрос е дали да станеш съдружник сега или по-късно.

— Диксън, полага ми се и едното, и другото. Премията не пречи на поста.

— Не мога да ти обещая, че ще те предложат за съдружник. Не е в моята власт. Тия неща се решават от Борда.

— Не искам нищо да ми обещаваш. Просто те моля да ме подкрепиш. Да направиш всичко, което зависи от теб.

Зак добре си бе направил сметката. Едно повишение в съдружник щеше да му гарантира заветния милион, тъй като на такъв пост освен премия щеше да получи и годишен дивидент от печалбите на фирмата. И макар че Бандерман действително не беше всемогъщ, неговият глас се чуваше. Диксън Бандерман огледа с възхищение нахалния младок пред себе си. Самонадеяността на Зак Градли не знаеше граници, но и способностите му бяха извън съмнение.

— Добре, Зак. Ще те подкрепя. Само че нищо не обещавам. Съгласен?

— Съгласен.

— А на ония, дето те подмамват, им кажи да се гръмнат.

— Ще им предам.

От страна на Зак това не бе обещание; и двамата прекрасно го разбираха. Банкерите признават единствено законите на пазара, а и те самите също се продават на съответния пазар. Ако има нещо, в което всеки банкер по света е твърдо убеден, то е, че с помощта на пазара един ден и той ще достигне до полагащото му се ниво. Зак стана да си ходи.

— Благодаря ти, Диксън. Чао, дървеняк смотан.

— Върви по дяволите, мърляч скапан.

Зак бе вече на вратата, когато Дик Бандерман го извика:

— Ей, Зак! За малко да забравя — като преглеждах отчета за продажбите на „Рози“, забелязах, че ония тарикати от „Саут Чайна“ са между най-добрите ни клиенти.

— Така ли? „Саут Чайна“ са купили пакета?

— Ами да! Ти какво си мислиш? — Диксън цитира няколко цифри от папката пред себе си. За компания с техните размери бяха вложили в „Рози“ значителна сума. — При това здравата са се изръсили.

Зак наду бузи и шумно издиша въздух.

— Нищо чудно. През цялото време, докато се опитвахме да ги купим, ни излизаха с тия високи прогнозни печалби. Все отнякъде са им влизали пари. Сега разбирам откъде. По дяволите, Диксън, тия типове са истински комарджии. Имали са късмет, можели са и здравата да се издънят, със или без данъчната измама.

— Е, няма съмнение, че тъст ти сега много трябва да се гордее с теб. Първо му помагаш да закупи една тлъста компания, а после добавяш още към стойността й, като й продаваш данъчния пакет. Може би си струва да го накараш да ти увеличи хонорара?

Зак се изсмя.

— Едва ли. Той все казваше, че иска да купи банка, а не казино. Дори за малко не се отказа, като видя какви ги вършат ония. Така че за мен е по-изгодно да си трая.