Хари Бингам
Наследството на Градли (127)

9

След десет дни, както бе обещал, Балард позвъни на Джордж.

— Още ли мислиш да продаваш?

— Да — отвърна Джордж. Слава богу, Вал я нямаше в кабинета.

— Добре тогава. Имам три имена на потенциални купувачи. Първото няма никак да ти хареса, но те са най-сигурни.

— Ако имаш предвид „Аспъртън“, не ги искам!

— Те са идеалният купувач на фирмата ти. Имат достатъчно пари, познават бизнеса, а ти неотдавна ги изтика от пазари, които с готовност биха желали да си възвърнат. Повече от това — здраве!

— Това е все едно да продадеш „Евъртън“ на „Ливърпул“. Просто така не се прави.

— Да не би да е по-правилно да продадеш „Евъртън“ на „Манчестър Юнайтед“?! Или на „Ювентус“?

— Не ми чети проповеди, Дейвид! Казах не, и толкоз!

— Твоя воля. Следващият потенциален купувач е немска фирма, Гюндрум Мьобел Гезелшафт със седалище в Мюнхен. Ге Ем Ге, за по-кратко. Говорих с един колега от нашия клон в Германия. Разправя, че немците давали мило и драго да снижат разходите за заплати и искали да се установят в някоя периферна зона, където работната ръка е по-евтина. Явно ние тук сме за тях периферия, а „Гисингс“ е точно това, което търсят.

— Имат ли пари?

— Колкото щеш. Въпросът е как да им ги измъкнем. Нямат никакъв опит в закупуване на компании, а единственият им филиал извън Германия е в Австрия. За тях Йоркшър е след края на света, а моят приятел твърди, че са ужасни бюрократи.

— С други думи, да не разчитам на тях.

— Е, винаги можеш да се обадиш на Майк Аспъртън…

— Не!

— Е, добре. Последната възможност е една американска корпорация — „Орегон Фърничър“. Доста са безскрупулни. Произвеждат качествена стока, продават я евтино, а когато конкуренцията започне да изнемогва, скачат отгоре и я нагълтват на един залък. После снижават производствената цена и процесът се повтаря. В Щатите почти не е останала дребна фирма. Сега поглеждат насам, към Европа.

— Откъде знаеш всичко това?

— От централата. Нашата банка работи доста с „Орегон“ в Щатите. Оттам са ги запитали за потенциални обекти за купуване в Европа, а централата е препратила запитването до всички клонове. Още не съм им отговорил, исках първо да те питам. В края на краищата ти си ми клиент, а не те.

— А те имат ли пари?

Балард прихна в слушалката.

— Пазарната цена на всички акции на „Орегон Фърничър“ възлиза на около четири милиарда долара. В момента имат свободни капитали от около половин милиард. Въпросът е дали „Гисингс“ е достатъчно голям залък, за да им раздразни апетита.

— А могат ли да се задействат бързо, ако се наложи?

— Това им е работата, Джордж. Тия типове купуват по трийсет компании като твоята годишно.

— Дай ми телефона им.

Балард му го продиктува.

— Ще имаш ли нужда от съветници? Адвокати, счетоводители — нали разбираш?

— Не — отвърна Джордж. — Не съм и мислил да се съветвам с някого.

— Така може да ти излезе по-скъпо. Недей да пестиш от такива неща.

— Не е там работата. Моята цел не е да продам фирмата с печалба. Стига ми да събера пари колкото да докопам наследството на баща ми. Освен това искам всичко да стане колкото може по-незабележимо. Нямам желание разни костюмирани тежкари да ми се мотаят в краката и да плашат хората ми.

— Кой по-точно не искаш да се уплаши?

— Виж какво, Дейвид, още не съм говорил с Вал, но нямам нужда от иронията ти. Фабриката си е моя, ще правя с нея каквото си искам.

— А, така ли! А къде остана брачната клетва: „Туй, що съм аз, е твое, а туй, що ми принадлежи, го споделям с теб.“ Или мебелни фабрики не се смятат.

— Я престани, та ние дори не сме женени още!

Двамата затвориха ядосани. Но Джордж почувства известна боязън. Колкото и да го бе яд на Дейвид, той съзнаваше, че по отношение на Вал възрастният банкер е прав.

Вал живееше в малка къща в беден квартал, работеше като секретарка в провинциална фабрика и щеше да се жени за шефа си. Дори Джордж да не получеше нито пени от парите на баща си, след продажбата на фабриката Вал щеше да е по-богата, отколкото някога бе мечтала. От друга страна, Вал Бартлет едва ли я бе грижа за милионите на Бърнард Градли, но нямаше да му прости, ако предаде интересите на „Гисингс“.

Дейвид Балард не му бе задал въпроса директно, но той се съдържаше във всичките му намеци: ако Джордж продадеше „Гисингс“, щеше ли Вал да е съгласна да се омъжи за него?