Хари Бингам
Наследството на Градли (119)

1

Матю почука на вратата на Фиона.

— Идвам! — чу се гласът й отвътре и след минута тя излезе в коридора.

Бе облечена с дълго кашмирено палто, с вълнен шал около врата. Матю забеляза, че е подсилила грима си, вместо да го свали напълно, както обикновено правеше след работа. Двамата отидоха до асансьора и се спуснаха в мрачното фоайе на сградата.

Матю и Фиона още живееха в скъпите апартаменти в Бленъм Корт. Не знаеха как да постъпят. Матю искаше да живеят заедно — в един дом, с общ ключ. С обща спалня, с общо легло. Боеше се обаче, че ако предложи на Фиона това, само ще я отблъсне. От друга страна, Джоузефин се опитваше да го придума да се върне в майчината си къща в Килбърн, а самата мисъл за това му бе непоносима. Да работи като вол понякога по дванайсет часа на ден само за да се връща всяка вечер в оная съборетина и да храни майка си с попара и разни буламачи като инвалид, тъй като тя е решила, че не може да дъвче и да се обслужва сама? Не, благодаря!

От своя страна, сегашното им полусъжителство напълно отговаряше на желанията на Фиона. Тя все още имаше нужда от свое неприкосновено пространство. Хубаво й беше да знае, че може да помоли Матю да напусне леглото й, след като се бяха любили, макар все по-рядко да го правеше. Той нямаше ключ от апартамента й, а Фиона понякога се усамотяваше с дни, дори седмици. Но въпреки нуждата й от резервен изход Матю разбираше, че тя вече се е привързала към него поне толкова, колкото и той към нея.

От администрацията на банката настояваха да си намерят подходящи квартири и да освободят служебните. Отначало Фиона използваше влиянието си на изпълнителен директор, за да бави решението, но дори тя не можеше да протака безкрайно. Бяха им дали срок до 31 декември, след което щяха да престанат да им плащат наемите. Фиона заяви, че няма да напуска апартамента, а вместо това сама ще си плаща наема, но на Матю такава сума просто не му беше по джоба. В последно време той бе станал мрачен и унило прехвърляше в съзнанието си възможните решения.

Двамата излязоха от фоайето на сградата. Нощта бе мразовита; далеч над сиянието на неоновите светлини на града блещукаха ясни звезди. Извървяха пеша няколкото преки до „Джанфранко“ — техния любим ресторант и предпочитано свърталище на заможните жители на Южен Кенсингтън.

Матю и Фиона често вечеряха в този ресторант, но сега случаят бе по-особен. Ведомствената атестационна система — ВАК — вече бе обработила отзивите за работата им през годината и определила размера на премиите им. Разбира се, като шеф на звеното, Фиона трябваше да съобщи на Матю неговата оценка и премия, но бяха решили да го направят извън скучната служебна атмосфера. В джоба си тя носеше плик със сгънат лист хартия, на които делово и лаконично бе отпечатан размерът на премията му за текущата година и на заплатата му за следващата. Тази година Матю не бе допускал гафове като онзи с „Уестърн Инструмънтс“ и служебното му досие бе напълно чисто. Екипът на Фиона бе спечелил купища пари за банката, а самият Матю бе допринесъл не по-малко от когото и да било друг. Макалистър беше доволен. Банката беше доволна. Матю чакаше новината със затаен дъх.

В „Джанфранко“ двамата се спряха на гардероба, обслужван от поредната италианска нимфа с пищно деколте и ограничен английски, и Матю помогна на Фиона да си свали палтото. Отдолу бе по червена вечерна рокля, която не бе виждал преди. Тя се обърна и го целуна.

— Изненада!

Матю наистина бе изненадан. Никога досега не я бе виждал да носи нищо друго освен строги официални костюми или спортни якета и джинси. Всичките й дрехи бяха от най-високо качество, на известни дизайнери и подбрани с вкус, но определящата им особеност бе пълното отсъствие на сексапил. На работа Фиона беше делови професионалист, а вкъщи просто искаше да се чувства удобно. В гардероба й нямаше къси поли и екстравагантни вечерни рокли.

— Изглеждаш вълшебно! Никога не съм предполагал, че излизам с красива жена. — Фиона го ощипа по ръката заради дързостта. — Мога ли да знам по какъв случай е всичко това? Ти самата казваш, че премиите не са чак толкова важни…

Фиона вдигна рамене. От движението на тялото й роклята се повдигна и после плавно се спусна надолу. Платът падаше така, както може да пада само най-скъпа материя, ушита по поръчка.

— Премиите не са важни. Важен си ми ти! При това много. Понякога ми се струва, че не ти го показвам достатъчно. Уверявам те обаче, че през последната година се чувствам много щастлива.

Матю кимна.

— Аз също съм щастлив. Или поне така ми се ще да мисля. — Опита се нескопосно да се пошегува: — А дали съм прав, зависи от съдържанието на този плик!

— Идиот! — сряза го тя. Стана й неприятно, че Матю мисли само за пари, дори в момент като този. Парите сякаш заемаха цялото му съзнание. Фиона на няколко пъти се бе опитвала да му каже да не им робува чак толкова, но той не я слушаше. Раздразнена, тя извади плика от джоба на палтото си и двамата влязоха в ресторанта.

Поръчаха, без да поглеждат менюто. Келнерът им донесе панерче с топъл ръчно печен хляб и купичка зехтин; Фиона започна да топи с ръка залци в зехтина. Матю обикновено й правеше компания, но сега изглеждаше разсеян. Тя въздъхна.

— По-добре да приключваме с деловата част, иначе ще ми развалиш цялата вечер.

Постави плика на масата, но го затисна с ръце. На светлината на свещите изглеждаше още по-красива, отколкото под полилея във фоайето. Очите на Матю обаче бяха приковани в плика на масата. Фиона забеляза това и й стана мъчно. Тя бутна плика към него.

— Ти си много добър дилър. Работиш усърдно. Спечели много пари за банката. Ето ти наградата. Честито!

Матю не забеляза горчивината в гласа й. Разкъса плика. Заплатата му бе увеличена на 65 000 лири годишно. Повишен бе във вицепрезидент — поредната безсмислена титла в йерархията на банката. Премията му възлизаше на 375 000 долара.

Матю пресметна наум. Това бяха почти 250 000 лири. Четвърт милион. Спечелени с честен труд, способности и усърдие.

Божичко, помисли си той. С измама бе увеличил миналогодишната си премия от някакви си мизерни 60 000 лири на 304 000, или точно пет пъти. Със сегашния четвърт милион му ставаха общо 550 000. За осем месеца значи той бе успял да увеличи петкратно парите си, а сега имаше цели седем месеца само за да ги удвои още веднъж. Детска играчка! А като инвестира в акции вместо в облигации, задачата му ставаше още по-лесна.

Разбира се, нямаше да се опитва да спечели повече от милион. С течение на времето боязънта му нарастваше, вместо да намалява. Ненавиждаше кривата усмивка на оня негодник Билиъл, мазния му гласец. Мразеше постоянния страх на човек, нарушил закона. Мразеше малката градинка с пейки под дърветата. Ненавиждаше чувството на ужас, че все някога Брайън Макалистър или някой друг ще го хване, ще разбере за измамата. Искаше да се приключи с тоя кошмар.

— Прекрасно. Наистина страхотно. Благодаря ти.

— Не ми благодари на мен. Благодари на ВАК — отвърна по навик тя. — Искаш ли да знаеш за професионалните си предимства и слабости?

— Да, разбира се. Само че не днес. Не сега. — Матю вдигна поглед към Фиона. Тя сияеше, по-красива от всякога, а той се чувстваше блажено щастлив. — Дразни ли те, че толкова много държа на премията? — запита той.

— Заклевам се, че никога повече няма да си сложа хубава рокля, щом изобщо не я поглеждаш!

— Извинявай. Обещавам ти, че няма да се държа толкова тъпо догодина… — каза той, но изведнъж се спря. По неписаните правила на тяхната връзка не биваше да се мисли за бъдещето повече от един месец напред. — Но ти наистина изглеждащ фантастично — добави той. — Никога не съм те виждал по-красива.

Фиона му отвърна с дяволита полуусмивка. С това искаше да му каже, че го е чула да споменава за догодина, но този път не му се сърди.

— Благодаря ти — прошепна тя.

Матю се поколеба. В неговия джоб също имаше плик, но не се решаваше да й го даде. Накрая се престраши.

— Фи, нали знаеш, че ни остават само още няколко седмици да живеем в съседни жилища?

Тя кимна и видимо се стегна.

— Е, няма ли да ти липсвам като съсед?

Фиона кимна отново.

— Не искаш ли да направим нещо по въпроса? Да предприемем някои стъпки…

Фиона не каза нищо, чакаше го да довърши. В залата за търгове тя беше решителна, трезва и делова, но в отношенията си с мъжете бе практически неспособна да вземе решение.

— Фиона, любов моя, искам да живеем заедно. Да споделяме един дом. — Матю забеляза как тялото й се изпъна като струна и бързо добави: — Разбира се, съзнавам, че ти имаш нужда от свое, неприкосновено пространство. Знам, че ще има моменти, когато ще искаш да останеш сама. Погледни това тук и ми кажи, не е ли идеално за нас?

Той плъзна плика през масата към нея. Тя посегна и го отвори.

В плика имаше рекламен проспект на агенция за недвижими имоти, в който се описваше неголяма къща в сърцето на Челси. Зад много аристократични резиденции в централните части на Лондон се крият по-малки постройки по на два етажа, които излизат обикновено на някоя задна улица. В тях някога са живели слугите, а първите им етажи са се използвали за конюшни. Понастоящем повечето от тези очарователни къщички са преустроени в луксозни жилища, съчетаващи предимствата на градския център с тишината и романтиката на тесните улички. Обградена отвсякъде от импозантни четириетажни сгради, двуетажната къща на №11 беше в самия край на една сляпа уличка и се състоеше от две спални, всяка с отделна баня, малка кухничка с прилежаща трапезария и извънредно уютен хол. От хола се излизаше на тесен, павиран вътрешен двор, в средата на който бликаше истински фонтан, заобиколен със саксии от теракота. Но най-важната й особеност, която я правеше истинско бижу, се намираше в дъното на двора: една продълговата, ниска пристройка, която предишните обитатели бяха превърнали от художническо ателие в отделен малък апартамент. Този, който щеше да живее в него, нямаше нужда да минава през главната къща, тъй като във вътрешния двор се влизаше през отделна сводеста порта между сградите.

Фиона се зачете в описанията и хвалбите на агента — отначало разсеяно, но когато си досети за намеренията на Матю, с повишено внимание.

— Ще купим цялата къща с общи пари, но вътрешният апартамент ще си е изцяло твой. Аз няма дори да имам ключ от него. Няма да стъпя вътре. Ще можеш да си прокараш отделен телефон. Да се обличаш както си искаш. Това ще бъде Крепостта на Фиона, в която ще се оттегляш когато пожелаеш.

Фиона кимна. Макар да бяха изминали осемнайсет месеца от първата им среща, тя все още приемаше с боязън всякакви стъпки, които можеха да задълбочат отношенията им или да се възприемат като по-нататъшно обвързване. Този път обаче реши да послуша сърцето си. Усмихна се.

— Много интересно. Не би било лошо да я огледаме. Да кажем, през някой от близките почивни дни. Наистина не би било лошо…

Тя продължаваше да се бори със себе си. Матю разбра и се усмихна.

— Аз вече я огледах. Страхотна е! Ще се влюбиш в нея, като я видиш.

Той млъкна и зачака. Фиона смилаше новината, опитваше се да овладее страха си. Не й беше леко.

— Ами да им предложим капаро тогава. Колкото да не я показват на други купувачи, докато мина да я видя.

Матю се наведе напред през масата.

— Аз вече им предложих капаро и те го приеха. Разбира се, че трябва и ти да я видиш, но можем да отидем във всеки един момент. Например утре по обяд. Знам, че сме много заети — добави бързо той, за да изпревари възраженията й. — Само че ние винаги сме заети. Ако само си намираме извинения, някой ще ни я грабне под носа. Така че нека да побързаме. Да купим къщичката.

Фиона си пое дълбоко дъх. Погледна Матю, после очите й отново се сведоха към цветната диплянка на масата.

— Всичко това ми идва твърде внезапно.

— Така е. Но едва ли щеше да помогне, ако те бях предупредил отдалеч. Така просто щях да ти дам повече време да се измъкнеш!

Фиона се колебаеше. Седеше неподвижно на стола си и на светлината на свещта изглеждаше дълбоко замислена. Накрая въздъхна.

— Добре, да идем утре да я огледам. Ако е хубава, ще я купим. Обещавам да не търся проблеми, където ги няма. Благодаря ти. Идеята ти е наистина страхотна.

Думите й звучаха храбро, но сърцето й бе свито от страх. Да живее с мъж бе нещо, за което още не бе готова. Душата й все още беше пленник на миналото. Прехапа устни. Матю реши, че трябва да каже нещо.

— Не забравяй, че Крепостта на Фиона си е твоя и само твоя. Ако не искаш да ме виждаш, можеш да се заключиш вътре и да не излизаш с месеци.

Пръстите й стиснаха китката му през масата.

— Благодаря ти. Моля те, не ме разочаровай. Няма да мога да го понеса.

— Няма, обещавам. — Лесно бе да се каже. Матю знаеше, че никога няма да й изневери с друга. Няма да се пропие, да я бие или тормози. Няма да престане да я обича. Но какво щеше да стане с тях, ако го изпратят в затвора за борсови измами, за незаконни сделки с поверителна информация? Това щеше да я убие. Ето защо той трябваше да пипа с удвоено внимание и да не се остави да го хванат.

Те се целунаха и продължиха да си говорят за къщата. Цената от над 600 000 лири стерлинги беше стъписваща, но в края на краищата това бе Челси! Фиона настоя да заплати за малката вътрешна къща — Крепостта на Фиона — изцяло със свои пари, а за останалото да си поделят цената. Накрая се разбраха Фиона да участва с 400 000 лири, а Матю да доплати разликата. Разбира се, тя имаше готови пари. Човек като нея, работил десет години като банкер, няма нужда от ипотека. От друга страна, Матю щеше да вземе заем, за да плати своя дял. И през ум не му минаваше да пипа парите си в „Суицърлънд Интърнешънъл“.

Докато уточняваха подробностите, Фиона едва ли не с уплаха усети как напрежението от предстоящата близост за пръв път я напуска. Тази вечер тя си пийна доста, смя се от сърце и дръзко флиртува с Матю. Изглеждаше зашеметяващо красива и явно го съзнаваше. Матю бе омагьосан от нейния чар, както навремето в Ямайка, както после във Върмонт и както често му се бе случвало през последната година. С нетърпение очакваше да се върнат вкъщи, за да се изпълни обещанието в блесналите й от страст очи. Тя отгатна мислите му и започна умишлено да го предизвиква. Изяде бавно десерта си, после си поръча кафе, после заприказва келнера за семейството му, което живееше в Генуа. През цялото време очите й хвърляха искри по посока на Матю, а кракът й се притискаше в неговия под масата.

Накрая се смили и когато станаха да си ходят, позволи на Матю да я прегърне. Притисна се към него, за да му покаже, че обещанието в очите й беше още в сила.

На излизане минаха покрай гардероба, за да си вземат палтата. Малката стаичка беше празна; гърдестата италианка си бе тръгнала.

— Няма страшно. Ще прескоча тезгяха и ще намеря палтата ни — каза Матю.

— Няма нужда — чу се отвътре познат глас. — Аз ще ви ги подам.

Зад тезгяха се очерта дребна фигура на мъж. На светлината на пожарната лампа Матю го позна и замръзна от ужас. Беше Билиъл. Зализан както винаги, издокаран с прилепнал по тялото вечерен костюм, противният гном раздруса ръката му.

— Матю! Ах, как се радвам да те видя. А коя е тази прелестна млада дама, ако мога да попитам? Позволете да ви се представя, мадам. Казвам се Джеймс Билиъл изрече мазно той и протегна малката си, космата като на орангутан ръка.

Докато се хилеше противно на Матю, Билиъл задържа ръката на Фиона в своята много по-дълго, отколкото бе нужно, после се врътна и угоднически почна да търси палтата им. Накрая настоя лично да им ги държи и прескочи през тезгяха с палтата в ръка, като риташе смешно във въздуха с късите си крака.

— Извинете, моля. Този тезгях не е предвиден за господин с моя ръст. Ето, готово! Позволете да ви помогна, моля ви!

Грозникът подаде палтото на Фиона; под възмутения поглед на Матю кривите му дебели нокти докоснаха бялата кожа на шията й. През цялото време устата му не спираше да мели:

— Извинете, моля. Боя се, че не чух името ви. Фиона… Фиона Шепъртън. Много ми е приятно. О, не! Двамата с Матю сме просто познати. Служебно познанство, така да се каже. Нали, Матю? — Билиъл се ухили и дебелашки намигна. — Бях забравил, че живееш тъдява. В Бленъм Корт, нали така? Аз винаги отсядам там, когато имам път към Лондон, което често се случва. Най-добрите ми клиенти са в Лондон. Прекрасен ресторант, не мислите ли? Един от най-добрите! Идвах често тук, докато работех в „Мадисън“. Вие също ли работите в „Мадисън“, мисис Шепъртън? Или може би мис? Да, не беше лошо в „Мадисън“, но на сегашното място ми харесва повече. Позволете да ви дам картичката си… а, ето! Да-да, сега клиентите ми са по-висока категория. Ха-ха!

Най-после Матю успя да издърпа Фиона да си тръгват.

Билиъл ги изпрати до вратата, като подскачаше след тях на късите си крачета и се кривеше като шимпанзе.

— Кой, по дяволите, беше тоя? — попита Фиона.

— Не мисли за него. Запознахме се на една конференция, просто се залепи за мен и толкова. Опита се да ме придума да си вложа парите при него.

— А ти?

— Да си поверя парите на тоя урод?! Ти за какъв ме смяташ?

Фиона скоро забрави за срещата, но Матю бе смразен от ужас. В продължение на близо година той бе успял да държи Билиъл и „Суицърлънд Интърнешънъл“ настрана от „Мадисън“. А сега тоя гнусен мъник се бе нахвърлил изневиделица върху жената, която бе негова любовница и пряк шеф, бе й заврял картичката си в ръцете и й бе намекнал, че двамата с Матю са едва ли не първи приятели. Матю беше сигурен, че Фиона му повярва, когато отрече да има нещо общо с Билиъл, но в края на тази прекрасна вечер собствената му гузна съвест го сграбчи за гърлото, докосна и окаля тази част от битието му, която най-много държеше да запази чиста.

Върнаха се в апартамента на Фиона и започнаха да се любят. Беше им хубаво, но тази нощ Матю бе потиснат след срещата с Билиъл и Фиона го усети.

Още три-четири сделки. Максимум пет-шест. После край на Билиъл. Никога вече.