Хари Бингам
Наследството на Градли (9)

7

Икабод Бел посрещна Зак с чашка шери.

— Разбирам, че си се отказал от някогашните си глупости за правене на пари. Да пукна, ако се сещам за един-единствен милионер в древна Гърция, но виж, философи не липсват, и до ден-днешен хората им вярват. Както и да е, от теб философ нямаше да излезе. Значи искаш да станеш счетоводител, нали така? Колко съм глупав, забравих! Прекалено вълнуващо е за теб. Статистиката ще ти подхожда. Спокойна работа, няма стрес. Добра пенсия. Как си с гребането?

— От две седмици уча само това. Мога ли да знам защо ми беше необходимо?

Икабод се направи, че не е чул въпроса.

— Гонгът удари, да се качваме за вечеря. Да не забравиш да опиташ от виното. Днес вечерята е за набиране на средства от спонсори и деканът е извадил от най-добрата реколта.

На горния етаж, в трапезарията с шестстотингодишна дъбова ламперия, Зак седна между преподавателя си по история, когото бе харесал като студент и сър Робърт Гросман. Името на последния му звучеше познато, но само толкова. Когато всички заеха местата си, свещеникът на колежа стана.

— Станете — прикани ги той на молитва.

Всички станаха на крака, с изключение на Икабод, който беше яростен атеист. Последва дълга молитва на латински. Подобно на много други, Зак използва случая, както бе свел очи, да прочете картата с менюто на масата. Пъстърва, говеждо, шоколадов мус, сирене. Съставките бяха добри, но Зак си даваше сметка, че университетските кухни признават само английската кулинарна школа. Представата на готвача за богат сос беше да му капне малко вино, докато бърка гранулираната готова смес. Зеленчуците се варяха, докато капитулират, говеждото се печеше до пълен разгром. Поне виното щеше да бъде на ниво.

Първите две блюда преминаха в приятелско бъбрене с преподавателя по история, който разправи на Зак най-новите клюки от колежа. Докато вдигаха чиниите, Зак се обърна към съседа си от другата страна — Гросман, който също се бе извърнал и явно чакаше да го заговори.

— Как е, млади момко, харесва ли ви виното?

Зак най-много от всичко ненавиждаше покровителското отношение на някой изкуфял дъртак.

— Виното е екстра — отвърна той. И изведнъж го озари искра на просветление от двуседмичния му курс по доограмотяване. — Не ви ли познавам случайно от агитката по гребане на колежа?

Лицето на Гросман се озари сякаш от вътрешна светлина.

— Ами да, разбира се! Всъщност бях капитан. Беше страхотен сезон — за малко не спечелихме академичния шампионат. Вие също сте гребец, нали? Най-добрият спорт в света. Колко мило, че сте ме запомнили. Ама като си помисля, сигурно е имало защо…

Гребането беше едва ли не смисъл на живота. Навремето в Оксфорд не му бе достигнал мозък за академична изява, нито външност за романтични завоевания, та за известно време се бе почувствал не намясто в такава красива и надарена компания. После изведнъж бе открил гребането. Този спорт му бе осигурил среда и занимания, в които да блесне. В спомените си все още виждаше Оксфорд като поредица от слънчеви утрини и златни следобеди, победни поражения, запои, повръщане и пиянски песни.

Зак загърби предишния си събеседник, докато Гросман не спираше да бръщолеви като спортен коментатор. Двамата със Зак разговаряха до самия край на вечерята, сравнявайки техники, сверявайки класации, разменяйки анекдоти и пикантни клюки. Зак беше надарен с фотографска памет, която му служеше добре под лавината от въпроси и спомени. Пудинг, сирене, вина и портвайн се редуваха на масата, а тях постепенно ги обгръщаше алкохолна мъгла. Тия гребци се оказаха големи пияници.

Поканиха ги на долния етаж за пурите и за по едно питие за последно; в този момент деканът мълчаливо се приближи до Гросман. Време беше да обсъдят вакантните места за стипендианти и течащия покрив. Гросман схвана намека и след като изстреля няколко прощални реплики към Зак, се остави да бъде отведен настрани.

Когато слязоха, Зак се вкопчи в Икабод Бел.

— Виж какво, два часа приказвам за гребане и не знам защо. Кой е тоя Гросман? Искам да те предупредя, че съм полумъртъв от скука.

— Знаех си, че ще ти хареса — ухили се Икабод.

В преподавателското кафене се почерпиха по една пура, наляха си още за пиене. На Зак вече му се виеше свят. Наливаше се с вина по двайсет лири стерлинги чашата, без да усеща вкуса им.

— Гросман е бъдещият ти работодател — каза Икабод. — Заместник изпълнителен директор на търговска банка „Кобург“. Стара слава наистина, но все още се държи. Най-досадният запалянко по гребане, когото съм виждал. Не мога да си обясня защо в бизнеса най-много се издигат посредствените. Сигурно наистина е проста работа.

Зак погледна благия професор с кадифеното сако. Финансовите познания на Икабод Бел се простираха дотам да си спомни, при това невинаги, къде си е оставил портфейла. Двамата побъбриха още малко. После деканът влезе в кафенето, следван от Гросман. Деканът изглеждаше сериозен, докато Гросман сияеше от щастие. Деканът имаше редкия талант да приеме и най-тлъстия чек по такъв начин, че подателят му да се чувства, сякаш е спечелил от лотарията.

Икабод остави Зак и пресрещна Гросман. Усещайки двата им чифта очи върху гърба си, Зак се заприказва с историка. По-късно, когато преподавателите и гостите се заразотиваха в топлата лятна нощ, Икабод и Гросман, който изглеждаше значително по-пиян отпреди, се приближиха към Зак.

— Ти пътуваш сега за Лондон, нали, Зак? Може би сър Робърт ще те закара?

Гросман и Зак сравниха адресите си и откриха, че живеят само на две преки един от друг. Преди да се усети, Зак се озова в покрайнините на Оксфорд, удобно разположен в караното от шофьор беемве на банкера. Пиян, Гросман се оказа дори по-досаден. На Зак му бе съдено да изслуша още една серия анекдоти, повечето от които изобщо не бяха смешни, а останалите вече ги бе чул на вечерята. В един момент той успя, както се казва в спорта, да отбележи точка, споменавайки небрежно, че си търси работа в корпоративния финансов сектор — за предпочитане в някоя престижна британска банка.

Гросман погледна младежа.

— Корпоративни финанси, а? Ти си тъкмо туй, което търсим. Аз работя в „Кобург“, знаеш… Заместник изпълнителен директор.

Зак се престори на изненадан.

— Наистина ли? В „Кобург“? Ами че аз винаги съм се възхищавал от тази банка. Надявах се…

— … да те наемем, нали тъй? Ами що не дойдеш за интервю? Сигурен съм, че ще се справиш — изфъфли Гросман. — Аз много разбирам от хора, да знаеш, и таз вечер ти хвърлих око.

Зак бе видял с очите си как Гросман изпи почти три бутилки вино на вечеря, без да се брои шерито преди и портвайнът след това, и го бе слушал да говори безспир. „Как ли пък се държи, когато не е хвърлил око на някого?“ — помисли си той.

— Освен това — продължи Гросман — оня тип Бел, с изчанченото име…

— Икабод. Икабод Бел.

— Тъй де. Извърток Бел… Едно птиченце ми рече, че си бил между най-добрите му студенти. Не че съм изненадан. Хич даже! Вижда се, че ти сече пипето. Хубаво, значи идваш в „Кобург“ за интервю. Ще им кажа да те чакат.

Така и стори. Когато Зак позвъни в „Кобург“, служителят му каза: „Ах, да, приятелят на Гросман“, и веднага му отдели цял ден.

Самото събеседване протече някак нереално, като насън. И двете страни направиха всичко, което се очакваше от тях, но през цялото време се усещаше, че важното решение вече е взето. Две седмици след онази вечеря с Гросман Зак получи предложение за работа. Заплатата бе 27 000 лири стерлинги годишно плюс тринайсета заплата през януари. Дребна работа. С тези пари не би могъл да си плати и наема на апартамента. Но не това беше важното.

Важното беше, че успя. Бе приет. Получи пропуск за Лондонското сити — онази омагьосана гора, където по дърветата вместо листа растат пари.