Хари Бингам
Наследството на Градли (1)

1

Лийдс, Йоркшър, 1998 г.

Има милион начини да отровиш живота на децата си, но Бърнард Градли успя да изобрети още един — от оня свят.

Формално погледнато, разбира се, Градли си беше изцяло в правата. Всички законови изисквания бяха стриктно взети под внимание — документът бе преписван неведнъж и прецизно изпипан под тираничния му взор. Огъстъс Ърл се бе съпротивлявал на всяка най-дребна промяна. Той правеше разлика между добро и зло и се бе борил отчаяно да защити интересите на семейството. Но Градли не знаеше милост. Той бе заръчал „документ, непробиваем като портфейл на шотландец“, и нямаше да миряса, докато не го получи. И щом документът бе готов, той го подписа без колебание, после нареди да го приберат на сигурно място — един къс хартия, корав и безмилостен като сърце на мъртвец.

На Ърл му беше жал за семейството. Майката, която цял живот се бе опитвала да запази децата си от бащината жестокост, с нищо не заслужаваше подобно отношение. А дори и децата да не бяха идеални, замисленото наказание далеч надхвърляше техните несъвършенства.

Те щяха да се съберат с надежда. Баща им бе натрупал грамадно богатство, а нали богатството е за това — да се предава от поколение на поколение по-сигурно от самите гени? Да, надеждата щеше да ги събере, ала съвсем други чувства щяха да ги съпровождат на раздяла. Разочарование, мъка, гняв, ярост.

Стенният часовник се готвеше да удари дванайсет по обяд. Семейството щеше да пристигне всеки момент. Със свито сърце Ърл заподрежда документите под абажура на настолната лампа. Завещанието и писмото — страховити като проклятие и още по-неизбежни.

Лийдс, Йоркшър, 1959 г.

По строителните площадки светци няма, но дори и за гилдията си Бърнард Градли беше рядък чешит. Нощта на катастрофата далеч не бе единственият случай, когато бе „наемал“ самосвал от строежа за черен курс — това се бе случвало редовно през последните осем месеца, като всеки път Градли взимаше парите в брой на ръка. После се оказа, че междувременно бе успял да пласира още три тежки земекопни машини, многобройни бетонобъркачки и други подобни „на лизинг“ на местни строителни фирми. Като и към без това тежката му работа през деня се прибавеха и нощните му занимания, не беше за чудене, че задряма на волана. На сутринта го намериха — тежко контузен — как броди като призрак из строежа. Колелата на самосвала още се въртяха във въздуха, а самият той кротко почиваше, обърнат наопаки, върху будката на главния инженер. С уши, в които ечаха ругатните на началника на обекта, Градли бе изгонен завинаги, а от съдебно дирене го спаси само обстоятелството, че от фирмата се срамуваха заради собствената си немарливост.

По онова време Градли беше седемнайсетгодишен. Баща му бе починал, майка му беше алкохоличка, многобройните му братя и сестри все още ходеха на училище, а собствените му перспективи за професионално израстване в бранша бяха ликвидирани от случилото се на оня обект. Тъкмо в онази сутрин, както щеше да разправя на децата си много по-късно, започна същинската му кариера.

Преди да се прибере в квартирата си, за да си измие калта от главата, Градли отиде пеша до центъра на градчето и направи някои покупки: костюм и вратовръзка, бяла риза и прилични обувки, куфарче като на търговски пътник, малко хартия, канцеларски материали и най-скъпата придобивка за онова време — мощен бинокъл, чиито лещи бяха полирани на ръка в Източна Германия.

Оттук нататък нещата тръгнаха сякаш от само себе си. Той ставаше сутрин, обличаше зацапаните си работни дрехи и поемаше пеша по строителните обекти в околността. Първата му грижа бе да си избере подходяща точка, от която да наблюдава като на длан всичко, което ставаше на обекта. Не си водеше записки и не нахвърляше скици, но очите му, залепнали за бинокъла, не изпускаха нищо. Тази дейност му отнемаше няколко часа, дори цял ден, когато обектът се случеше по-голям. Накрая, след като бе попил достатъчно информация, Градли се отправяше към най-близката кръчма или работническа гостилница.

Там си поръчваше храна и питие и разтваряше местния вестник на спортната страница. И понеже това ставаше винаги в най-натовареното време, до няколко минути му се залепваше по някой бачкатор; в такива случаи Градли с престорена неохота оставяше вестника настрана и се включваше в приказките на шумната компания.

Представяйки се за безработен строител, който си търси работа, Градли ловко черпеше информацията, която му бе нужна. Какви машини се ползваха на строежа? Кои работеха и кои не? Що за хора бяха бригадирите? Главният инженер? Началникът на обекта? Колко души общо работеха на строежа? Спазваше ли се графикът, или не? Стараеше се никога да не изглежда прекалено заинтересуван. Избягваше преките въпроси, шегуваше се от сърце, псуваше началниците, разправяше небивалици за разни машини, които сам бе ползвал някога, предразполагаше и най-сдържаните да се отпуснат и да му се оплачат на воля от идиотщините, които бяха принудени да понасят на обекта. Черпеше ги, превиваше се от смях на шегите им, а мозъкът му запечатваше всичко.

На следващата сутрин Градли се появяваше на строежа неузнаваем — с костюм и вратовръзка, пригладен с брилянтин, а обувките му лъщяха, сякаш никога не се бяха докосвали до строителен прах. Веднага се насочваше право към началника на обекта, когото познаваше по описанията на работниците, а понякога и от собствени наблюдения. Методите му бяха прости. От куфарчето изваждаше лист хартия с надпис: „Текущи разходи на обекта“. Под него бяха изредени с молив подробни списъци на персонала и наличната техника, а срещу всяка точка се мъдреха три колонки от цифри, отразяващи съответно броя, единичните и общите разходи. Градли специално си даваше труд да обясни, че подобен разчет цели единствено онагледяване на проблема, докато без съмнение началникът на обекта е много по-наясно с конкретната ситуация и въобще на този обект нещата са значително по-подредени от „всеобщия хаос, който би могъл да се очаква на такова място“. Началникът кимаше и с готовност се съгласяваше, че наистина обектът се ръководи по-добре от много други, ала насърчаваше Градли да продължи с изложението си, „сякаш нещата наистина са толкова зле — просто да си представим за момент“, тук вече Градли взимаше инициативата, но продължаваше да го усуква още известно време за приспиване на вниманието.

Той насочваше разговора към различните строителни методи, анализираше ги със и без нужната техника; при всеки пример изчисляваше разходите за закупуване на допълнителна техника така, че да се компенсират напълно от икономиите на работна ръка. При всяко обяснение Градли сякаш се запъваше и правеше уговорката: „Ама защо ли ви разправям всичко това — та човек като вас ги знае тия неща наизуст!“ И всеки път събеседникът му го придумваше да продължи, защото вече му бе станало ясно, че всички споменати порочни методи се използваха тъкмо на неговия обект, при това с още по-страшна неефективност от описаната от госта. Накрая, след дълги увещания, Градли измъкваше от куфарчето си втори списък, този път озаглавен „Ревизирана калкулация на разходите“. Това беше по същество същият списък, пак с три колонки от цифри. Само че този път персоналът бе драстично съкратен, строителната техника значително увеличена, а окончателните разходи за изграждането на обекта — с една трета по-ниски в сравнение с текущите. А на последния ред, старателно изписано с молив и подчертано с две черти, се виждаше тлъсто кръгло число, обозначено „Процент на икономии“.

Колкото по-близо изтегляше Градли рибата до брега, толкова по-бавно навиваше влакното.

— Чувствам се като кръгъл идиот — признаваше си чистосърдечно той. — Къде съм тръгнал на зарзаватчия краставици да продавам! По-скоро вие бихте могли да ме научите едно-друго в тоя занаят.

Началникът на обект с готовност го развеждаше из целия строеж, при което самият той, дискретно насочван от госта, наблюдаваше с нови очи всяка технологична операция. Градли се правеше, че нищо не разбира на практика, като през цялото време заливаше домакина със страховити истории за началници на обекти и главни инженери, уволнени от предприемача за некомпетентност, както и за такива, които били повишени и получили служебни коли за реализирани икономии и предсрочно завършване. За да клъвне жертвата по-яко, той прибавяше към изложението си дочутото в кръчмата предишния ден — оплакванията на работниците, подигравките им с началството, дребните кражби и измами, неизбежна част от всеки строеж.

Когато наближеше време да си тръгне, Градли сякаш забравяше, че се е представил като агент на фирма за даване под наем на строителна техника. Той оставяше на началник обекта да върне разговора към първоначалната тема за наличното оборудване, както и на това, което би било необходимо, за да заприлича първият списък максимално на втория. Веднъж подхваната обаче, темата сякаш нямаше край — обектът наистина се нуждаеше от много техника. Защо да се поръча само един булдозер, след като ще трябва и втори, за да разчиства отпадъците? Защо само един хаспел, като има достатъчно работници за два? Всеки път, когато началникът на обекта проявеше интерес към някоя машина, Градли сякаш се замисляше няколко секунди, преди да възкликне озарен:

— Ама това е страхотна идея! На мен не би ми дошло наум, че на този обект може да потрябва такава машина, но вие сте напълно прав. Какъв поглед имате само! Също като оня тип, дето ви разправях, че за две години го повишиха два пъти, пък уж всички го бяха отписали заради пиянство — идваше на обекта накъркан до козирката, кучият му син, смучеше от сутринта. Като стана дума за тази пущина, защо не поръчате две, че да си подсигурите и северното крило? Няма смисъл да се пести от тия неща.

На тръгване от обекта, докато се усмихваше приятелски на работниците, които му бяха разправяли неволите си в кръчмата и които само след седмица щяха да бъдат изхвърлени на улицата благодарение на него, Бърнард Градли носеше в куфарчето си подробна заявка за строително оборудване, от което не притежаваше в наличност нито един болт.

Следващата стъпка беше още по-лесна. В строителството винаги са се редували периоди на възход и застой, при които, докато една фирма е зарината от поръчки, друга в същия район съкращава работници и разпродава оборудване. Градли притежаваше нюх за откриване на фирми от втория вид. Той се появяваше, сякаш Бог го е изпратил, да ги отърве от излишната техника до следващия подем. Цената, която предлагаше, не беше нищо особено в сравнение с парите, които смъкваше от своите клиенти — но все пак бе по-добра от нищо.

Бизнесът му потръгна. Шейсетте години бяха период на развитие и промяна, от които строителната промишленост съумя да се възползва като никой друг. Разчистваха се бордеи, на тяхно място се строяха нови жилищни сгради и офиси. Напористи нови фирми, натрупали капитал след двайсет години мир и просперитет, вдигаха лъскави небостъргачи от бетон и стъкло. Дори закостенелите британски производители, като пенсионерите, греещи се по пейките на есенното слънце, забравиха болежките и се бръкнаха за някой и друг склад или нов цех. „Строителни машини Градли Лимитед“, както бе наречена новата компания, нае персонал и се разрасна от Лийдс в целия Йоркшър, а от Йоркшър започна да превзема съседните графства.

Докато бизнесът набираше скорост, Градли намери време да се ожени, да създаде деца и да се разведе сред буря от взаимни обвинения. Беше богат, състоянието му възлизаше на повече от 30 милиона лири стерлинги по някои изчисления. Бизнесът му беше не просто успешен, а един от най-мощните от този вид в страната, така че вече не зависеше изцяло от създателя си, за да се развива. Вместо да го направи щастлив обаче, това обстоятелство го разстройваше. Мъчно му беше за миналото — за времето, когато бе сам срещу всички, без пари, само с безгранична амбиция. Тъй като сега имаше повече свободно време, Градли се опита да колекционира състезателни коне, но не му провървя. После се посвети на автомобилизма и започна да колекционира коли — все английски марки.

Тъкмо това хоби го погуби. Един ден в средата на юли при висока скорост получи лек удар — сам по себе си не фатален, само дето за момент загуби съзнание. На следващия завой колата просто продължи направо, отскочи от големия камък до банкета и се заби в крайпътно дърво. Градли загина на място.

Сега оставаше само да се раздели наследството му.

Лийдс, Йоркшър, 1998 г.

Гумите изсвистяха по асфалта, ръчната спирачка изскърца, вратите на колата се захлопнаха, после на вратата се почука. Семейството пристигна, изпълни кабинета му и зачака, мълчаливо и жадно за пари.

— Добре дошли — рече Ърл. — Добре сте дошли всички.

Като приветствие бе доста хладно. Бяха петима, от които Ърл разпозна само майката, Хелън Градли — бледа и притеснителна, около петдесет и пет годишна, но доста състарена за възрастта си. Като адвокат на Бърнард при развода им Ърл я бе бомбардирал с всевъзможни професионални атаки, бе извивал ръцете й, за да капитулира. Формално Хелън бе виновната страна. Тя бе имала извънбрачна връзка и си бе признала всичко. На практика това не бе кой знае какво престъпление, особено след като връзката на мъжа й с бизнеса му бе по-страстна, по-дълготрайна и изключваща всичко останало, отколкото нейното мимолетно увлечение. Само че Бърнард, разбира се, гледаше другояче на нещата. Целта му бе „да й даде, каквото заслужава — т.е. нищо“. Бе я заплашил, че ще й отнеме децата — по обвинения, изфабрикувани от самия Ърл — и бедната жена, останала без подкрепа, се отказа от борбата. Накрая децата останаха при нея, а парите — при него. Тя се задоволи с малка къща в Лондон и с месечна издръжка до навършването на пълнолетие на най-малката дъщеря — Джоузефин.

През годините след развода Градли прахоса много пари по децата с надеждата да ги подмами да изоставят майка си. Те трябваше да живеят в охолство, а тя — в лишения. Децата, особено тримата синове — Джордж, Закари и Матю — приемаха на драго сърце парите и се оставяха да бъдат глезени. Привикнаха с бързите коли, пътуванията в чужбина, луксозните апартаменти в престижните квартали на Лондон.

Майчината им къща в Килбърн им се струваше мрачна и неприветлива, срамуваха се да си поканят приятели на гости. Но ако Градли се бе надявал да купи любовта им, не бе успял. Синовете му обичаха чековете, но презираха ръката, която ги пишеше. Те знаеха, че зад бащините подаръци се крие повече отмъстителност, отколкото любов, а и самият Градли се мразеше заради щедростта си. Той често напомняше на децата си колко празен е животът им на лениви готованци. Разказваше им многократно как бе постегнал богатството си, създавайки империя от нищо.

Сега императорът беше мъртъв, оставаше само да се подели империята. Петимата наследници чакаха в мълчание — майката със свито сърце, синовете с каменни лица, дъщерята със сериозно, намръщено изражение.

— Добре дошли — повтори Ърл. — Мога само да съжалявам, че ни е събрал такъв скръбен случай. — Напрежението в стаята се усилваше видимо. Защо ли? Само той знаеше какво съдържа завещанието и единствен успяваше да запази спокойствие. Гласът му стана по-отчетлив: — Вие, разбира се, знаете защо сме се събрали. Починалият Бърнард Градли ми бе казал, че нито един от вас не е запознат със завещанието му. Може би за начало трябва да ви попитам дали това наистина е така.

Той ги огледа един по един, но вече знаеше отговора. Жадно вперените очи на синовете и вълнението на майката говореха по-ясно от всякакви думи. Не знаеха нищо, искаха всичко.

— Би било некрасиво да говоря лошо за мъртвия, особено след като той бе наш клиент. — Ърл се поспря. Думите му звучаха грубо, за момент се обърка. Гласът му, обикновено тих, се извисяваше почти до фалцет в моменти на притеснение. Опита се да се овладее, да понижи малко тембъра. — Макар да е некрасиво да, ъъъ, говоря така, настоящото завещание не бе кой знае колко, ъъъ, приятно за писане. Пък и, ъъъ… — Гласът му стана писклив и внезапно замлъкна.

— Може би ще е по-добре аз да го прочета — изхриптя един от синовете, смугъл и жилест, почти плашещ с вида си.

— Не, няма нужда — отвърна Ърл рязко. За щастие, нормалният му тембър се бе възвърнал. Неочакваното предизвикателство сякаш му даде сили. — Съвсем скоро ще имате възможност да четете завещанието на воля, а може и да решите да го покажете на адвокатите си. В общи линии желанията на починалия са както следва. Неговата майка, мисис Виктория Градли, ще получи сумата от триста хиляди лири стерлинги, която ще бъде поверена за управление на определени от завещанието попечители. Братята и сестрите му ще получат, в допълнение към някои дребни вещи на починалия, общо сумата сто хиляди лири стерлинги.

Слушателите на Ърл попиваха напрегнато думите му, жадни да чуят останалото. Във въображението им фирмата на баща им бе вече продадена, парите преброени и поделени. Няколкостотин хиляди общо за бабата, чичовците и лелите не бяха кой знае какво. Те се размърдаха неспокойно и придърпаха столовете си напред. Най-интересното предстоеше.

— Останалата част от наследството е трудно да бъде оценена с точност — продължи Ърл. — Главният актив, разбира се, е фирмата „Строителни машини Градли Лимитед“. Макар че тук има и значителен пасив във вид на данък наследство. По наши изчисления остатъкът възлиза на около трийсет до трийсет и пет милиона лири стерлинги, след данъците. От тази сума вие, мисис Градли — той кимна на Хелън, чиято нервност нарастваше с всяка изминала минута — ще получавате годишна издръжка от пет хиляда лири до смъртта си. Съжалявам, страшно съжалявам, че не успях да убедя моя клиент да прояви по-голяма щедрост.

Лицето на Хелън Градли бе побеляло, но безизразно. Бе шокирана, разбира се, но Ърл не очакваше някои от присъстващите да се е надявал на щедрост от страна на Градли към бившата му жена. Главното беше как ще се поделят парите между децата. Самата Хелън нямаше толкова нужда от пари — стига децата да бяха подсигурени. Всички запазиха мълчание, нетърпеливи да чуят останалото.

— Що се отнася до вас — продължи Ърл, обгръщайки с поглед коравите лица на младите мъже и безизразното лице на девойката — що се отнася до вас, мистър Градли изрично ме задължи да ви прочета следното писмо.

Той вдигна писмото, което лежеше на бюрото му до завещанието, и счупи восъчния печат. Почеркът на Градли бе ясен и твърд. Ърл зачете бавно и отчетливо; отново бе успял да овладее гласа си.

До моите деца

Аз вече не съм между живите. Гордея се с някои свои дела, от други се срамувам. Разбира се, най-горд съм с бизнеса си. Обичах „Строителни машини Градли Лимитед“, дадох й всичко от себе си и бях щедро възнаграден. По отношение на бизнеса ми всичко беше както трябва. Вие и такива като вас си мислите, че думата „печалба“ означава чисто и просто повече пари, но грешите. Печалба значи здраве. Печалба значи розови бузи и щастлива усмивка. „Строителни машини Градли“ беше едно здраво бебе, чийто баща го обичаше много.

С такива като вас нещата никога не са толкова прости. Аз исках да ви подготвя за живота. Исках да ви приуча на работа, да ви направя горди и дисциплинирани. Исках всички вие да обичате бизнеса ми, както го обичах аз самият.

Тъкмо тук се провалих, нали така? Един Господ знае какво мислят такива като вас, но според мен вие се интересувахте от моя бизнес само тогава, когато идвахте да ме молите за пари. Големият ми син Джордж е царят на безделието, Зак е дървен философ, а Матю и Джоузи не са се провалили досега само защото не са се захващали с нищо конкретно. Ако ви кажа, че исках да бъда добър баща, сигурно няма да ми повярвате, но, кълна се, че беше така. Още не мога да си обясня къде сбърках. Не знам дали вината бе моя или ваша. Само не ме обвинявайте в нежелание нещата между нас да вървят добре, тъй като желание от мая страна не липсваше, заклевам се.

Може би всичко това е вече без значение. Вие не сте се събрали да се вайкате за провалите в семейството ни, а да разберете колко съм ви оставил. Е, добре, моята цел не е да ви причиня разочарования, затова съм се погрижил всеки да получи това, което най-много го влече.

Започвам с Джоузефин. С теб, дъще, съм имал най-големи неприятности. Ти с лекота пръскаше парите ми за дрехи и забавления, но всъщност никога не си искала да бъдеш истински богата, нали така? По-скоро се стремеше хората да те харесват, да им се подмазваш и да „правиш добро“. Бях намислил да ти завещая пълен камион бутикови парцали, но, разбира се, всичко щеше да ти се види я кофти цвят, я твърде късо или пък прекалено дълго. Щом е от мен, не може да е хубава, нали тъй? И изведнъж ме осени гениална идея. Помниш ли как идваше в офиса ми, когато беше мъничка? Все подреждаше писалките ми и си играеше на моя секретарка. Тогава не ти идваше наум да се гнусиш от бизнеса ми. Не се опитваше да ме променяш. Знаеш ли сега какво си мисля? Мисля си, че тогава за последен път бяхме щастливи заедно като баща и дъщеря.

Добре значи. На теб, Джоузефин Градли, завещавам предплатен секретарски курс в колеж по твой избор, както и купони на стойност 500 лири стерлинги за „Маркс & Спенсър“, за да се наконтиш по свой вкус. Ако пък съм сгрешил в преценката си и се окажеш по-амбициозна и способна, отколкото съм те смятал, толкова по-добре. Не се безпокоя за теб — ти ще се оправиш в живота.

А сега за моите синове — Джордж, Зак и Матю. С вас се оправях по-лесно. Вие искахте от мен само пари, единствената ви амбиция бе да се докопате до богатството ми колкото се може по-скоро. Не е лошо като идея. Само че при едно условие. Докато аз си скъсвах задника от работа за това богатство, вие не сте свършили за пет пари работа през живота си. Може би вината беше моя. Може би аз не ви възпитавах правилно. Ако е така, много съжалявам. Надявам се, че все още имам възможност да поправя грешката си.

Останалата част от имуществото ми — главно „Строителни машини Градли Лимитед“ — ще се постави под попечителство. Назначените попечители ще стопанисват компанията в продължение на три години, като ръководят търговските дела и тъй нататък. Тогава, точно след три години, смятано от днес, ще видим какво сте постигнали. Ако някой от вас е в състояние да покаже един милион лири стерлинги, вложени на негово име в банкова сметка, с която той единствен разполага, този някой получава всичко. Всичко до последното пени. Разбира се, той ще трябва да докаже, че парите са негови — не просто взети на заем или нещо такова. Те трябва да са на претендента, изцяло и единствено негови, а не дължими на банката, на данъчните власти или на марсианците. Не се бойте, адвокатите ми са се погрижили за всичко и правилата са напълно ясни. Ако повече от един от вас, деца мои, спечели милион, наследството получава този, който има най-много. Аз обичам победителите, а не победените, макар и с малко. После правете каквото знаете. Ако щете, продайте фирмата и прекарайте остатъка от живота си на някой тропически остров — все ми е едно. Поне ще сте си го заслужили.

Ако случайно нито един от вас не спечели милиона, значи съм се излъгал във вас и вие всъщност не искате парите ми чак толкова. В такъв случай те ще отидат изцяло за благотворителност и вие ще сте свободни да се оправяте сами в живота — както и аз навремето. Поне ще знаете, че всичко, което имате, сте спечелили сами, с честен и почтен труд.

Така че на добър час. Сериозно ви го пожелавам. Накарайте ме да се гордея с вас.

Ваш любящ баща

Бърнард

Хелън Градли плачеше неудържимо, сгушена в прегръдките на Джоузефин. Сълзите й не бяха просто от скръб и обида, това бяха сълзи от шока, от усещането за пълно поражение. Джоузефин също плачеше, но по различни причини. Болеше я от бащината жестокост. Разстроена бе от мисълта какво я чака след доскорошния осигурен и охолен живот. Но най-много я гнетеше съзнанието, че последната постъпка на баща й по отношение на нея бе продиктувана от злост и отмъстителност. Не така бе очаквала да го запомни.

Ърл се събуди от вцепенението. За адвокатите не е добре да се заглеждат съчувствено в миловидни девойки, изпаднали в беда. Тримата млади мъже седяха по местата си с почти безизразни лица. Само стиснатите устни и присвитите очи издаваха чувствата им. Очите на Закари — най-мургавия от тримата — бяха притворени почти в цепка, ръката му закриваше устата. Той криеше съзнателно чувствата си, претегляше внимателно ситуацията и подготвяше следващия си ход.

Ърл потрепери.

— „Строителни машини Градли“ и останалото имущество на баща ви се намират под попечителство, за което се грижат група извънредно добри юристи. Ако някой от вас изпълни условията на баща ви, след три години ще получи всичко в много добро състояние. В завещанието всичко е уредено подробно; разбира се, ще имате възможност да го разучавате колкото искате. Ще можете да се съветвате и със собствените си адвокати, но по мое мнение ще ви е крайно трудно да оспорите завещанието. Наистина много съжалявам.