Хари Бингам
Наследството на Градли (66)

9

Специалистът по данъчно законодателство и съдружник във фирмата Хал Гилингам присви очи. Лицето му бе сбръчкано и надупчено от сипаница. Беше на четирийсет и пет години, но изглеждаше най-малко на шейсет. Гилингам беше рядко изключение. Обикновено богаташите изглеждат по-млади и здрави от останалите хора. Сякаш богатството ги предпазва от стареене, създавайки някакъв тайнствен защитен слой на кожата, много по-надежден от всякаква козметика. Богатите имат здрав тен. Лицата им са младежки изпънати. Ризите им не се мачкат като на обикновените хора. Вратовръзките им никога не са усукани, размъкнати или покрити с лекета. Панталоните им не правят колена, а саката им не се протриват на лактите. Богатите изглеждат добре.

Не и Хал Гилингам. Той не изглеждаше дори и като обикновен човек. Под воднистите му сини очи имаше големи торбички, които той разтриваше умърлушено.

— Хонконг, а? Ти нали знаеш, че данъците в Хонконг са само шестнайсет и половина процента? Едва ли си струва труда да не плащаш данъци.

— Точно така — отвърна Зак. — Знам също, че имат и доста строги наказания за неплащането на данъци. Още по-добре за нас значи.

— Защо да е по-добре?

— Ами защото никой друг няма да се е сетил да предложи на клиента ми формула за избягване на данъци. Това само ни вдига акциите пред него.

— Толкова ли си сигурен, че ще намериш начин?

— Разбира се, че съм сигурен. Нито едно правителство не е в състояние да съчини данъчен закон, в който да няма поне една вратичка. Нашата цел е да открием вратичката и после да измислим начин да прекараме през нея един милиард долара.

— Хонконгски долари?

— Не. Истински долари. Щатски.

Гилингам отново потри лицето си с ръка, но този път от внезапно събуден интерес, а не от скука. Както всички в света на финансите, той взимаше от клиентите си комисиона за всяка извършена услуга. Колкото по-голяма беше сделката, толкова по-голяма бе и комисионата. Като процентно изражение тя едва ли достигаше и половин процент, но половин процент от един милиард долара са пет милиона. Дори и съдружниците в „Мадисън“ имаха квота за печалбата. Гилингам се наведе напред.

— Добре, успя да ми привлечеш вниманието. Каква е сделката?

Зак му обясни, но когато привърши, Гилингам изглеждаше разочарован.

— Това ли било? Прекалено дръзко звучи, а откъде да знаем дали клиентът ще прояви интерес?

— Аз го познавам. При това лично. Знам, че проявява интерес. От нас зависи да направим така, че интересът му да бъде оправдан. И тъкмо затова ти трябва да му помогнеш да си спести тези шестнайсет и половина процента.

Гилингам хапеше долната си устна и кимаше. Зак предположи, че не е женен. Ако в живота му имаше жена, тя щеше да го посъветва да не си хапе устните. Зъбите и венците му не бяха красива гледка.

— Съгласен. Не знам кой знае колко за Хонконг, но веднъж ми бе дошла една идея, която така и не осъществих.

Гилингам изрови от разхвърляната си библиотека данъчен справочник на Хонконг и прелисти пожълтелите страници.

— Доходи от прираста на капитал. Това е отговорът. Трябва да намерим начин да представим всякакви парични постъпления като доход от прираста на капитала, а после в никакъв случай да не отчитаме прираст. Като дойде бирникът, ние му казваме: „Виж какво, ще си получиш парите, като реализираме прираст. Имай търпение!“ Той ще чака, защото няма друг избор. Значи остава да намерим начин как да превърнем постъпленията…

Гилингам ровеше из неразбираемите текстове и си мърмореше под носа. Докато го наблюдаваше, Зак изведнъж разбра как този човек бе станал съдружник в „Мадисън“ и — нещо повече — се бе закрепил като такъв въпреки невзрачния си вид. Хал Гилингам просто не беше човек, който оставя работата си недовършена. Зак с облекчение си каза, че по-възрастният му колега ще набери искания начин.

— Да, ето. Тук има нещо, за което можем да се хванем. Ще ни трябва правна консултация с хонконгски юристи. Може би и счетоводна консултация. Но тук има достатъчно, за което да се хванем.

Гилингам сложи тежката книга на бюрото си и мрачно се взря в Зак.

— Идеално — отвърна по-младият. — Ще намерим ли време да поработим по въпроса? Да кажем, тази вечер? — Зак го сърбяха ръцете за работа.

— Тази вечер не мога. Имам среща.

— До колко часа? Нямам нищо против да изчакам.

Зак и без това работеше до късно почти всяка вечер. Единствено когато имаше среща със Сара, си тръгваше по-рано — да кажем, към девет вечерта. Тази вечер бе свободен.

— Не става — отвърна Гилингам. — Срещата е от личен характер, извън банката. При това започва след четирийсет и пет минути.

Зак погледна часовника си. Бе едва пет и половина. Никой не си тръгваше преди шест. Гилингам нямаше право да постъпва така.

— Знам ли? Работата е доста спешна. Дали не можеш да си отложиш срещата? С час-два, не повече.

Гилингам бе много по-старши по длъжност от Зак, но Зак имаше право. Делата на банката бяха над всичко. Личните срещи не биваше да пречат на бизнеса. Гилингам се усмихна.

— Срещата е лична, но не е това, което си мислиш. Не мога да я отменя.

Зак обаче не мислеше да отстъпва. Работният ден в Хонконг приключва малко след като в Лондон е започнал. Ако трябваше да чака Гилингам до утре, щеше да успее да разговаря с адвокатите в Хонконг едва на следващия ден. Зак не каза нищо, но лицето му изразяваше мрачна решителност. Хал Гилингам го изгледа, после отклони погледа си.

— Срещата ми е в „Анонимните алкохолици“. Всеки вторник и четвъртък. Не съм пропуснал нито едно събиране вече шест години и няма да направя изключение заради теб.

Зак бе смаян. Спомни си, че Мазовиецки му бе казала, че Гилингам преди години е бил в продължителна ваканция. Явно се бе лекувал от алкохолизъм. Явно бе също, че банката го ценеше изключително много като професионалист, за да го назначи отново.

— Извинявай, не знаех. И утре става. Да кажем, преди обяд?

— С удоволствие. В осем и трийсет?

Споразумяха се за часа и всеки си го записа. Моливът в ръката на Гилингам се спря над празния ред.

— Я ми напомни, кой беше клиентът? На кого ще правим оферта?

Зак облиза устни. Часът на истината наближаваше.

— „Хадърли Пасифик“. Офертата е за президента на фирмата лорд Хадърли.