Виктор Суворов
Взимам си думите назад (86)

5

През 1957 година Жуков извършва държавен преврат. Мнозинството в Президиума на ЦК на КПСС (така по това време се нарича Политбюро, т.е. висшият орган на комунистическата диктатура) се опълчва срещу Хрушчов. А Жуков застава на негова страна. Жуков смъква от комунистическия Олимп най-влиятелните вождове: Молотов, Маленков, Каганович и лепналия се за тях Шепилов. Без да иска някой да го упълномощава. Просто ясно обяснява на всички, че Въоръжените сили са под негов пълен личен контрол.

Свирепите зверове се водят с два повода, от двете страни — та ако се дръпнат на едната, да ги дръпнат от другата. Точно по същия начин държи комунистическата диктатура и Червената армия: от едната страна специалните отдели, от другата — политотделите. От едната страна е контролът на Държавна сигурност, от другата — партийният контрол.

След като унищожава своя приятел и кървав съратник Берия и обкръжението му, след като отслабва компетентните органи до неимоверност, Жуков има належаща нужда от конгрес — XX конгрес. И го прави в съюз с Хрушчов. На този конгрес разкриват на народа някои от деянията на другаря Сталин и с това пооцапват с кръв както бдителните органи, така и партията, оглавявана от другаря Сталин цели 30 години. Двата сдържащи повода се поохлабват и ето че Жуков заявява на стъписаните вождове, че оглавяваните от него Въоръжени сили вече не се подчиняват нито на Централния комитет, нито на неговия Президиум. И че не мислят да се подчиняват и на органите: тоест че ако той, Жуков, им заповяда, танковете ще мачкат и газят, а ако не — ще си кротуват. И след като показва на всички кой е господарят на положението, Жуков започва да смъква от върховете на властта неугодните и непослушните. Това става под девиза „възстановяване на социалистическата законност и на ленинските норми на партиен живот“.

Жуков обаче не е бил запознат с трудовете на великия Николо Макиавели. Който настойчиво препоръчва: бий до смърт! Ударът трябва да е смъртоносен — иначе просто не удряй.

Понеже не знае това, Жуков разгонва повечето членове на Президиума и оставя малцинството в лицето на Хрушчов. На 22 юни 1957 година, точно 13 години след подписването на смъртната присъда на Украйна, Жуков произнася историческата си реч на Пленума на ЦК. Речта му е откровено тъпа. Жуков наивно разкрива картите си, като в частност заявява: „Както знаете, на XX конгрес на партията, по поръчение на Президиума на ЦК, др. Хрушчов докладва за масови незаконни репресии и разстрели, следствие от злоупотребата е власт от страна на Сталин. Но тогава, другари, по известни съображения не бяха назовани по име Маленков, Каганович и Молотов като главни виновници за арестите и разстрелите на редица партийни и съветски кадри“ („Георгий Жуков. Стенограмма октябрьского (1957 г.) пленума ЦК КПСС и другие документы“. М., Международный фонд „Демократия“, 2001, с. 157).

Всички присъстващи очевидно разбират тези думи по следния начин: през февруари 1956 година Хрушчов и Жуков са разобличили Сталин като най-големия злодей. Но по някакви съображения не са се занимавали с най-близките съратници на Сталин. Сега, през юни 1957 година, идва и техният ред. А после? Какво ще стане? Във всеки момент Хрушчов и Жуков може да посочат когото си искат. Да не говорим, че всички присъстващи на юнския пленум на ЦК през 1957 година са галеници на Сталин. Всеки лично е избран от вожда. Всеки има заслуги към него. И всеки от тях е омазан с кръв.

И мъдрият Жуков веднага го потвърждава: „Другарят Хрушчов, също като всички нас, си има недостатъци и някои грешки в работата, за които, с характерната за него откровеност и чистосърдечност, разказа пред Президиума. Но, другари, според мен грешките на Хрушчов не ни дават никакво основание да го обвиняваме дори и в най-малко отклоняване от линията на партията“.

Жуков успява да подлее вода дори на Хрушчов, своя единствен съюзник в борбата за власт. И какво излиза — всички са оцапани, единствено Георгий Константинович е рицар на бял кон. Всички, като се почне с Хрушчов, са се омърсили, но Жуков, чистият Жуков, засега великодушно му прощава.

Хрушчов също не може да не си е направил изводи от речта на Жуков: преди година съратниците на Сталин Молотов, Каганович и Маленков не са били наречени престъпници, но днес Жуков им припомня, че са. Днес не нарича престъпник него, Хрушчов, въпреки че той е също такъв оцапан с кръв съратник на Сталин, както и останалите от обкръжението на вожда. Ами ако утре Жуков промени мнението си?

В заключение Жуков заявява: „Трябва да кажем, че вина имат и други другари бивши членове на Политбюро. Аз смятам, другари, че знаете за кого става дума, но и че знаете, че тези другари с честната си работа, с откровеността си заслужиха доверието на Централния комитет на партията, на цялата наша партия, и съм сигурен, че заради прямотата си, заради чистосърдечните си признания те и занапред ще останат наши ръководители“. Пленумът отговаря с бурни аплодисменти. А Жуков добавя — за провинилите се: „Тук, на пленума, те откровено трябва да си кажат всичко, пък ще видим какво ще правим после с тях“ (пак там, с. 161).

По същия начин навремето се проваля Робеспиер. Праща съратниците си на гилотината поединично и на групи, а страхливото мнозинство народни избраници крещи от възторг. Всеки трепери за кожата си и когато му става ясно, че днес му се е разминало, ликува и квичи от щастие. Но ето че един ден Робеспиер заявява: сред вас има още няколко врагове на народа и утре-вдругиден ще им резнем главите, но засега няма да казвам имената им.

И, естествено, всеки решава, че става дума тъкмо за него. И затова във все още неотрязаните глави на избраниците идва на пръв поглед парадоксалната мисъл: защо пък ние да не резнем главата на Робеспиер? И го правят.

Жуков тръгва по същия път: ето тези ги гоня, но и останалите са виновни, няма да назовавам имена, вие, другари, ги знаете, но от мен да мине, днес им прощавам, нека си се водят ръководители, пък после ще видим.

Жуков не разбира, че от този момент всички присъстващи на пленума на ЦК на КПСС — а това са 235 закалени в апаратната война бойци — стават негови смъртни врагове и че бурните аплодисменти са стадна проява на страха. Именно този страх обаче ги сплотява в злобна глутница, именно страхът ги обединява в стремежа им да се отърват от Жуков.

Жуков пък решава, че е господар. Пред близките си, дори пред семейството си не крие, че следващият ще е Хрушчов. Днешните жреци на култа към Жуков също не крият това — че Жуков е възнамерявал да доведе докрай линията на XX партиен конгрес, т.е. да разобличи всички престъпници. Престъпници са обаче всички партийни вождове, от тези в Централния комитет до най-низшите.

Да се доведе докрай линията на XX конгрес означава само едно: че Жуков възнамерява да смени цялото ръководство, понеже всички ръководители са избрани от Сталин и са свързани с престъпленията му.

Всички освен великия стратег, разбира се, понеже, както заявява сам, по времето на Сталин той не е извършвал никакви престъпления.