Виктор Суворов
Взимам си думите назад (134)

4

Измислиците на Миркина са опровергани от В. Комолов, началника на авторския колектив на мемоарите на Жуков. „И защо някои си мислят, че авторът на «Спомени и размисли» е бил принуден да спомене името на Брежнев? Нима всички ние оценявахме личността на Брежнев през годините, когато се създаваха мемоарите, както я оценяваме сега?“ („Красная Звезда“, 12 януари 1989). Мисълта на Комолов всъщност е: сега му се присмиваме на Леонид Илич, обаче когато беше на власт, всички ние, авторите на мемоарите на Жуков, го смятахме за гениален пълководец и го вкарахме в мемоарите от сърце и по своя воля, без никой да ни кара насила.

Комолов развива мисълта си и я доказва: „В мемоарите в същия контекст е споменат не само Брежнев. Тук са и А. Косигин, Н. Патоличев, Н. Хрушчов. Знам от съвсем сигурен източник, че когато Косигин прочел за себе си в книгата, не повярвал, че Жуков е написал толкова добри думи за него, и поискал оригинала. И когато се убедил, че Георгий Константинович е написал всичко със собствената си ръка, се успокоил и бил удовлетворен“ („Красная Звезда“, 12 януари 1989).

Железен аргумент. Можем да допуснем, че са принудили Жуков да се мазни на Брежнев, но кой го е карал да го прави и по отношение на Косигин и Патоличев?

През войната Алексей Николаевич Косигин е апаратчик с висок ранг. Но такива са стотици. В момента обаче, когато авторският колектив сглобява нетленната творба на Жуков, Косигин е на върха, той е държавен глава, вторият човек след Брежнев в Съветския съюз. Никой не е карал Жуков да си спомня за Косигин. Но Косигин е включен в мемоарите: един вид, без такива вождове изобщо нямаше да победим. Когато вкарват Косигин в „най-правдивата книга за войната“, Жуков, кой знае защо, не протестира и във вилата му, незнайно защо, не се разразява буря. И днес никой не се сеща да заяви, че насила са го накарали да включи Косигин.

От 1941 до 1946 година, т.е. през цялата война, Николай Семьонович Патоличев е първи секретар на Челябинския областен комитет на ВКП(б). Ето какво пише за него в мемоарите на Жуков: „Огромна организационна работа проведе по-специално Челябинският областен комитет на ВКП(б) под ръководството на първия секретар Н. С. Патоличев. Изключително енергичен човек, човек с високи организационни способности, Николай Семьонович отдаде много сили и творческа енергия за преустройването на работата на промишлените предприятия в областта, за организацията на тяхната тясна взаимовръзка. Правителството неведнъж отбелязваше неговата неверност в постигането на задачите, поставени от партията…“ („Воспоминания и размышления“. М., ОЛМА-ПРЕСС, 2003. Том 1, с. 295).

Носителят на сталинско-ленинско-нобелова награди Шолохов оценява стила на Жуков изключително високо: „Понякога писателите професионалисти не могат да се мерят с такава литература“. Сърцето ми подсказва, че щом Михаил Александрович Шолохов е прочел за другаря Патоличев и за неуморността в постигането на задачите, веднага е признал Жуков за брат по перо.

Сталин има цели стада такива като Патоличев в областите, републиките, народните комисариати, държавните комитети, в армията, флота и в НКВД. През войната пътищата на Жуков и Патоличев изобщо не се пресичат. Защото другарят Патоличев е бил дълбоко-дълбоко в тила. Стратегът обаче (по-точно онези, които са писали книгата му) е във възторг: ах, какъв ръководител! Откъде се взема този възторг? Ами оттам, че в момента на написването на мемоарите другарят Патоличев е министър на външната търговия на СССР.

Вярно, никой не е поставял пред Жуков ултиматум: ако не включиш другаря Патоличев в мемоарите, няма да ти ги публикуваме! И след като няма такъв ултиматум, значи Патоличев е включен не по указания отгоре, а по инициатива отдолу.

Миркина нещо оплита конците: Брежнев ни го натрапиха, обаче Патоличев, от когото благополучието на Жуков изобщо не зависеше, го включихме по наш собствен верноподанически почин.

Ана Давидовна Миркина, ако слугинското ви съзнание ви е наредило по собствена инициатива да се кланяте на някакъв си Патоличев, на Брежнев сто на сто сте се кланяли без никаква принуда.

Не е ясно и друго. Жуков уж пише книгата си не за пари и не за бърза изгода, не за да получи благосклонните усмивки на партийните идеолози, а заради истината, пише я за вечността, та някой ден някой самотен архивар много години след смъртта на великия стратег да я намери, да я отвори и да разбере кое как е било. Защо обаче при това положение ще лиже подметките на Брежнев — да не говорим за Косигин и Патоличев?

И още нещо: никой не е принуждавал Жуков и авторите на мемоарите му да наричат армията тъпа и безмозъчна и да възпяват колективната мъдрост на Централния комитет. Жуков лиже колективния задник на Централния комитет и никой не вижда в това нищо лошо, и никой не твърди, че са го накарали насила. Обаче когато решава да лизне и индивидуалния задник на генералния секретар, веднага ни обясняват, че го насилили, горкия.

Казват, че Жуков искал да запази истината за войната и затова бил принуден да прави компромиси… Вярно. Но и последната проститутка обосновава действията си по същия начин — с жестоката необходимост.

Колкото до истината, която Жуков искал да запази…