Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сянката на победата (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Беру свои слова обратно, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
divide (2011 г.)

Издание:

Виктор Суворов. Взимам си думите назад

Първо издание

Превод: Иван Тотоманов

Редактор: Георги Борисов

Художник: Михаил Танев

Коректор: Венедикта Милчева

Формат: 32/84/108

Печатни коли: 33,5

Издателство Факел експрес, 2004 г.

ISBN: 954-9772-29-2

История

  1. — Добавяне

4

Още един въпрос: как става така, че една огромна крепост с външен периметър 45 километра е обкръжена само за няколко часа?

Точно преди рухването на Съветския съюз отговор на този въпрос даде заместник-началникът на Генералния щаб на Въоръжените сили на СССР армейски генерал М. А. Гареев: „В участък около 80–100 километра северно и южно от Брест изобщо нямаше войски“ („Мужество“, 1991, №5, с. 256).

Ето я причината за обкръжението. От една страна, „В Брест беше струпано огромно количество войска“ (Сандалов. „На Московском направлении“, с. 58). От друга страна, вдясно и вляво от Брест на десетки километри няма никого. Невероятно струпване в центъра, а фланговете оголени. При такова разположение съветските войски в Брест направо плачат за обкръжение и разгром.

С какво се занимават тези войски? Щом вдясно и вляво от града границата не се защитава на цели сто километра, може би войските в Брест са подготвяли отбраната на самия град и крепостта?

Не са. „За отбраната на самата крепост според окръжния план беше предназначен само един стрелкови батальон с артилерийски дивизион“ (пак там, с. 52).

През 1941 година един стрелкови батальон се състои от 827 бойци и командири. Стига да е окомплектован до последния човек, разбира се. А съветските генерали и историци с пагони непрекъснато ни убеждават, че частите изобщо не били окомплектовани.

Артилерийският дивизион се състои от 12 оръдия и 220–296 души, в зависимост от типа оръдия и тяга.

Ако разположим един батальон и един артилерийски дивизион по външния периметър на Брестката крепост излиза, че на един километър ще има по над двайсет бойци. Но това е на теория. На практика те ще са много по-малко. Първо, защото не всички в стрелковия батальон са стрелци с винтовки. В стрелковия батальон има минометна рота и противотанков взвод. Те трябва да са по-близичко до командния пункт, та при необходимост да бъдат пратени, където има нужда от тях. В артилерийския дивизион също не всички са оръдейни разчети. И в батальона, и в дивизиона има и медици, и готвачи, и свързочници, и старшини в ротите и батареите, и писари в щаба, и снабдители, някой трябва да се грижи за конете и за камионите. Има и командири — иначе кой ще преценява обстановката, ще взема решения, ще дава заповеди и ще следи те строго да се спазват? Разузнаването също трябва да работи. И излиза, че в един стрелкови батальон чистата пехота с винтовките и с ръчните гранати е 36 отделения от по 12 души. Ако отделенията са окомплектовани изцяло и ги наредим по външния периметър, се получава по повече от километър на отделение. Тогава обаче вътре в крепостта: в цитаделата, в трите предмостни укрепления, в бастионите и фортовете изобщо няма да остане пехота. И командирът на батальона няма да има нито взвод, нито дори отделение за резерв. С какво ще запушва тогава дупките в отбраната? И как ще командва войнството си, след като то се е пръснало по периметъра? Да праща вестоносци на велосипеди? Не става — крепостта е прорязана от канали и ровове и в това отношение прилича досущ на Венеция.

И има само 12 оръдия. О, забравихме противотанковия взвод на батальона — тогава стават 14. И тях ли да разпределим по периметъра? Пак ще е рехава отбраната. Или да ги съберем накуп? Пак жалка работа. А как ще се управлява огънят? Да се пратят артилерийски разузнавачи на всички направления? Ами че в дивизиона няма толкова артилерийски разузнавачи.

И така виждаме огромно струпване на войски в огромната крепост и близо до нея, но за отбрана на самата крепост са отделени толкова хора, че едва биха стигнали да носят караулната служба. За какво са струпани тук останалите? Обясняват ни — за отбрана, за какво друго.

Дали пък останалите батальони, полкове и дивизии не са подготвяли отбраната не в самата крепост, а извън нея?

И това не са правили. „Копаеха се най-вече единични или за по двама души окопи, правоъгълни, без съобщителни ходове, без маскировка, противотанкови заграждения се правеха само на отделни участъци — ровове и набити в земята греди. Противопехотните заграждения не се минираха. Командните и наблюдателните пунктове и убежища бяха съвсем малко“ (Сандалов. „Первые дни войны“, с. 46).

От този откъс научаваме две важни неща.

Първо, въобще не са използвани минновзривни заграждения. Нито противотанкови, нито противопехотни. Рововете и гредите могат да спрат танковете — но само ако зад тях има окопи и траншеи. И то не празни, а заети от войски, които с огъня си да не пускат сапьорите на врага до загражденията. Иначе са безполезни — сапьорите спокойно ще ги взривят за десет минутки. Дори още по-просто — врагът ще заобиколи загражденията. Още повече че в случая те са само на отделни направления — нали така твърди генерал-полковник Сандалов. И най-важното, противникът ги вижда — и от земята, и от въздуха. И няма да тръгне срещу тях. А противотанковите мини са невидими и не само спират противника, но и го убиват и осакатяват. Представяте ли си — излизат танковете на Гудериан от реката и попадат право в минно поле. Но няма противотанкови минни полета. Нито противопехотни. Загражденията е можело да се оплетат с тел и да се поставят поне там противопехотни мини, та вражеските сапьори да се поизпотят. Но и това не е направено.

Второ, от същото това мъничко откъсче научаваме, че петте съветски дивизии в района на Брест — четири стрелкови и една танкова — не копаят траншеи. И че единичните или двойни окопи не са свързани. Срещу силен противник такава „отбрана“ не може да издържи. Как ще снабдяваш стрелците с патрони? Как ще ги храниш? Как ще ги сменяш да си починат и да поспят? Как ще изнасяш ранените? Как ще прехвърлиш помощ там, където врагът явно подготвя пробив? После — как ще ги командваш? Как отдельонният може да провери дали боецът не спи в окопа си? И дали стреля? Защото хитреците ще се свият на дъното и докато останалите се сражават с врага, изобщо няма да си подадат главата над бруствера. Ако окопите са съединени с траншеи, проблем няма — отдельонният минава, говори с всекиго, поставя задачите, проверява всичко. По траншеите може да дотича и лекарят, по траншеите могат да се разнасят боеприпаси и храна. А като няма траншеи? Отдельонният да пълзи по земята? Веднага ще го убият. Ами взводният как да си командва отделенията? А ротният — взводовете?

За войника също е тежко да седи сам в окопчето си. Маршал К. Рокосовски, през първите дни на войната още генерал-майор, прави следния експеримент. Влиза и седи в такъв единичен окоп. И признава — много страшно било. Чакаш и не знаеш има ли някой вляво и вдясно от теб, или всички вече са убити. Или пък са побягнали и си останал сам-самичък срещу врага.

За това, че такава „отбрана“ с единични и двойни окопчета без траншеи не би могла да удържи и няколко часа, пък и не е била замислена за толкова дълъг период, можем да съдим по една съвсем проста подробност…

Руската армия прилага траншеите още от отбраната на Севастопол през 1854 година и във всички следващи войни. Траншеите защитават войника от куршумите и шрапнелите. В траншеите, на позициите на отделенията и взводовете, се създава всичко необходимо за живота и работата на хората: закрити участъци, ниши за продоволствие и боеприпаси, укрития, блиндажи, командно-наблюдателни пунктове. Освен всичко друго полевата фортификация предвижда на позицията на всяко отделение да има специално отклонение за нужник. Сега да си представим всяка съветска дивизия на самата граница на 22 юни 1941 година. Повечето войници за пръв път влизат в бой. При това положение естествените телесни потребности обикновено зачестяват. Как са си представяли командирите първите сражения? Щом от Балтийско до Черно море никъде няма траншеи, значи ги няма и необходимите специални отклонения. Къде и как да си вършат работата бойците в една отбранителна война? Да изскачат ли от окопчетата за тази цел, или да не изскачат? За какво с мислил Генералният щаб — и гениалният му началник — преди войната?

Пак добре, ако тези единични окопи са били заети от стрелци. Все някак са щели да се оправят. Обаче те са били празни. Дивизиите са били на местата на постоянната си дислокация — във военните градчета. И какво да се прави, ако врагът внезапно нападне? Вдигаш дивизиите по тревога и ги пращаш на бегом до личните окопи, които са на 20, 30, 50 километра? Под минометен обстрел?

Щеше да е различно, ако дивизиите са били по-далече от границата, поне на десет километра. Или на двайсет. Но те са на самата граница. Под обстрел са от първия момент на войната. И бойците нямат никаква възможност да заемат личните си окопи.

Гениалните ни стратези явно са разчитали не на огъня на батареите, не на траншеите, не на редовете бодлива тел и на минните полета, а на масовия героизъм.

След войната Жуков прехвърля вината на храбрия руски войник: Войските били неустойчиви! Войските изпадали в паника!

Нека защитниците на мъдростта на Жуков запомнят едно: необстреляната войска изпада в паника само на открито и под внезапен удар. Ако са в траншеи, войниците не бягат по чисто психологически причини, а твърдо отбраняват позициите си. Защото в траншеята човек се чувства в по-голяма безопасност, отколкото на открито. Танкът, който идва срещу теб, насочил дулото си право в душата ти се възприема, ако си в траншеята, съвсем различно, отколкото ако си на открито. Дори грохотът на боя се възприема различно, ако си в траншея: и куршумите не пищят така страшно, и шрапнелите хвърчат някъде над теб. Струва ли си да изскочиш от сравнително безопасната траншея и да побегнеш? И ако основната маса не побегне, скоро някой почва да стреля, а след него — и другите.

Та когато Жуков почва да обвинява доблестните дивизии на Червената армия в страхливост и неустойчивост, все някой е трябвало да го попита — а какво направи началникът на Генералния щаб, та войските да не изпадат в паника? Какво предприе, за да гарантира устойчивостта на войските в първите им отбранителни сражения?