Виктор Суворов
Взимам си думите назад (206)

6

Главният маршал на авиацията А. Е. Голованов казва: „Да беше псувал — добре, това си е нещо обикновено на война, но той държеше да унижи, да смаже другия. Веднъж попита един генерал: «Кой си ти бе?» Генералът се представи. А той му викна: «Лайнар си ти, никакъв генерал не си!»… Не му мигаше окото след разговор с някой генерал-лейтенант да каже: «Довиждане, полковник!»“ (Ф. Чуев. „Солдаты империи“. М., Ковчег, 1998, с. 316).

Това е нормално за Жуков: когото може, разстрелва. С онези, които не може да разстреля, се гаври. И не си мислете, че се гаври само с капитаните или че само бута на пода картите, та началникът на инженерните войски на фронта да лази на четири крака да ги вдигне. Не си мислете и че се е ограничавал само с генералите. Жуков се гаври и с маршалите на Съветския съюз. Пръв до Берлин стига маршалът на Съветския съюз Рокосовски, командващ 1-ви Белоруски фронт. Рокосовски е образец за пълководец — и на външен вид, и с таланта си, и с личната си храброст. Само името му едно такова… И затова на финала на войната го понижават. Не може човек с полско име да превземе Берлин, така излиза. На мястото на Рокосовски другарят Сталин поставя Жуков.

Рокосовски пита Сталин: защо е това отношение към мен?

И Сталин му отговаря: а бе политика. Недей да се сърдиш.

Когато Жуков приема 1-ви Белоруски фронт от Рокосовски, има банкет. Ясно ви е, предполагам, че не е организиран от Рокосовски — той няма какво да празнува.

Ето какво разказва артистът Борис Сичкин: „Много добре си спомням банкета при предаването на командването на фронта от Рокосовски на Жуков. Ансамбълът ни участваше. На подиума имаше две големи кресла, за двамата маршали… Солист на хора в ансамбъла беше Яша Мучник… След изпълнението му Жуков го повика, посочи му да седне до него, на мястото на маршал Рокосовски, и цяла вечер го държа там. Яша плахо се опитваше да каже нещо на маршала, но Жуков го успокояваше:

— Стой си, стой си, той си има друга работа.

И евреинът Яша Мучник цяла вечер седя на «трона» вместо Рокосовски до прославения маршал Георгий Константинович Жуков“ (Б. Сичкин. „Я из Одессы, здрасьте…“ СПб, СМО-Пресс, 1996, с. 75–76).

Борис Сичкин е във възторг: вижте колко обичаше и уважаваше Жуков евреите!

Мен ако питате, обичта и уважението към евреите биха могли да се изразят по друг повод и в друга обстановка. Защото в случая не става въпрос за обич и уважение. Става въпрос за публично унижаване на маршал Рокосовски. Той пръв стига до Берлин, а Жуков идва наготово, накрая, за да обере лаврите. Жуков би трябвало да каже: ех, Костя, не съм виновен, че ти отнемам мястото и ролята на победител, шефът така е решил. Вярно, ти изведе фронта до Берлин и историята няма да го забрави това, пък на мене се падна да окачам знамената, да пиша победните лозунги, да приема капитулацията и да раздавам ордените.

Но Жуков не го прави. Не — той държи да стъпче Рокосовски в калта. Пред всички.

От времето на най-древните цивилизации по време на пир е много важно кой къде ще седи. Няма значение дали е на селска сватба, или на царска гощавка — има си определени места. Ти си отдясно на домакина, ти — отляво, ти пък си в ъгъла. И ето че Жуков слага на най-почетното място един шут. И не става въпрос за националността в случая. И цигани да са пели и танцували, пак е щял да го направи. Защото е искал мястото на великия пълководец, маршала на Съветския съюз Константин Константинович Рокосовски да е заето, та маршалът да няма къде да седне — понеже си имал „друга работа“.