Виктор Суворов
Взимам си думите назад (220)

3

За това как би се държал Жуков, ако е бил на мястото на Берия, можем да съдим по множество други факти. Известно е как се е държал Жуков в неприятни за него ситуации.

Същата Ана Миркина, която вярва, че Жуков не би плакал, ако го разстрелват, разказва:

„През март 1971 година се откри XXIV конгрес на КПСС. Маршал Жуков беше делегат от Московска област. Уши си нов мундир. Вълнуваше се много — та това щеше да е първата му публична поява на партиен конгрес след толкова години забвение. Но се случи нещо непредвидено. За Галина Александровна нямаше покана. Без да му мисли много, тя се обажда на Л. И. Брежнев.

След поздравите се провежда следният разговор:

— Нима маршалът мисли да дойде на конгреса?

— Но той е избран за делегат!

— Знам, знам. Но такова натоварване в неговото състояние! Четири часа да става и да сяда. И аз не бих отишъл — шегува се Л. И. Брежнев, — но трябва. На, боли ме гърло, вчера ходих на доктор, не знам как ще си прочета доклада. На негово място не бих отишъл.

— Но Георгий Константинович много иска да присъства на конгреса — за него това е последният дълг пред партията. Пък и приема самия факт на присъствието си на конгреса като реабилитация.

— Това, че е избран за делегат — внушително казва Брежнев, като натъртва на «избран», — само по себе си е признание и реабилитация.

— И още не бях затворила телефона — разказваше Галина Александровна, — когато буквално се изсипаха десетки хора. Дойдоха лекарите, дойде маршал Баграмян, разни длъжностни лица — и всички в хор уговаряха Георгий Константинович да си пази здравето. Той не възрази. Разбра всичко…

— Ех, исках да отида на конгреса. Нали щеше да ми е за последен път. Не стана. — Устните му трепнаха и по бузата му бавно се стече единствена сълза. Никога друг път не съм го виждала да плаче“ („Огонёк“, 1988, №19, с. 20).

Ана Давидовна никога не била виждала великия пълководец да плаче. Други обаче са го виждали. Онези, които са чели „Сянката на победата“, нека си спомнят главата „За плачещия болшевик“. Да, доста ревлив е бил Георгий Константинович. Як мъж на 42 години, с пет генералски звезди плюс Златната звезда на Герой на Съветския съюз да реве публично на Киевската гара в столицата, понеже не го били назначили на длъжността, която си бил искал. И същият, все още толкова як мъж на 51-а, с маршалски пагони на раменете и три Златни звезди на гърдите, да реве, че никой не му бил дошъл на гости…

Виж, ако го водеха на разстрел, щеше да е с гордо вдигната глава…