Виктор Суворов
Взимам си думите назад (13)

7

Във второто издание на „Спомени и размисли“ Жуков застава на по-категорична позиция — че истината за войната не бива да се казва: „По съвсем разбираеми причини няма да засягам въпросите, чието разкриване може да навреди на отбраната на страната“ („Воспоминания и размышления“. М, АПН, 1975. Том 1, с. 313).

Това нещо е публикувано 30 години след края на войната и повече от една трета век след германското нападение. О, велики радетелю за безопасността ни! А бе какви са тия тайни? Танковете отдавна са извадени от въоръжение, разрушените укрепления отдавна са обрасли с коприва, окопите и траншеите са се сринали, корпусите, армиите и фронтовете са разформировани, Хитлер го няма отдавна, и Сталин също, повечето фронтоваци вече са измрели… Но големите тайни си остават. Ако се разкрият, ще се навреди на Съветския съюз и ще се накърни боеспособността на армията!

Но ето че минават още 30 години. Съветският съюз — досущ вмирисан труп — се разлага окончателно. Основната причина ли? Че в страната е строго забранено да се казва истината. Разрешено е само да се лъже. От горе до долу всичко е просмукано с лъжи. Управниците лъжат народа за всичко и сами почват да си вярват на измислиците. Но трябва да се вземат решения — и те ги вземат… на базата на неверни представи за това, което става. А щом е така, решенията просто не може да са правилни.

Цялата съветска история — и най-вече военната история — е покрита с непроницаем пласт лъжи. Три десетилетия минават от смъртта на Жуков, но официалните съчинители така и не откриват нищо ново. И бълват в милионни тиражи творенията му. И във всяко издание — като удар с чук по главата — звучи призивът да не се засягат въпроси, „чието разкриване може да навреди на отбраната“ на… Съветския съюз.

Спомените на Жуков са основа, несъкрушим фундамент на историята на войната за съчинителите от Лубянка. Те най-безсрамно се позовават на „Спомени и размисли“, макар да знаят, че има теми — и както твърди Жуков, няколко, — които изобщо не бива да се засягат. Истината за войната не бива да се разкрива, че току-виж, както учи Жуков, се нанесла вреда на отбраната на Съветския съюз. Дето вече го няма.

Имам един въпрос към всички защитници на Жуков: обяснете какво е имал предвид великият стратег! Назовете ги тия забранени теми, които според Жуков не бива да се обсъждат. Щом не бива — няма да ги обсъждаме. Но ги назовете. Понеже иначе откъде да знаем за кое може да се говори и кое не подлежи на обсъждане?

За кое е рано да се говори десетилетия след войната? За наказателните роти? През войната Жуков изобщо не ги е виждал, даже не е и чувал за тях. Нито си спомня за тях в спомените си, нито размишлява за тях. Но народът знае за тях и без Жуков. В годините, докато Жуков уж пише спомените си, Владимир Висоцки проглуши ушите на цялата страна с наказателните роти — без да чака кога ще разрешат да се каже истината.

А може би още не е време да се каже, че народите на Съветския съюз са посрещали хитлеристите с хляб и сол? Жуков не си спомня за това. Но ние го знаем от разказите на свидетели, от великата книга на Анатолий Кузнецов „Бабий яр“. Кузнецов не чакаше прекрасното бъдеще, когато може да се говори по всички теми и въпроси. Той просто пишеше истината.

За какво още не е време да се говори? За загубите? Жуков никъде, дори с една дума не споменава за загубите на Червената армия. Но и без Жуков народът знаеше и знае, че загубите са направо невероятни. И без Жуков честните учени изчислиха колко са тези загуби. Те са много повече от седемте милиона, обявени по времето на Сталин, двайсетте по времето на Хрушчов и двайсет и седемте по времето на Горбачов. (По времето на Горбачов събраха сталинската бройка с хрушчовската и се получи нова, най-близка до истината.)

Трудно е да се разбере позицията на издателите на спомените на Жуков. Елементарната честност налага да се направи един печат с думите „За много неща още не бива да се говори. Жуков“ и да се бие с големи червени букви на всяка страница на мемоарите му.

Заявлението на Жуков, че още не е дошло времето да се каже истината, е главното свидетелство срещу книгата му „Спомени и размисли“. След такова заявление всеки честен човек просто не би написал и една дума. Или би написал всичко, което мисли, всичко, което смята за истина — и да го затвори в буркани и да си ги зарови в градината. И освен това да напише писмо до потомците: през XX век не дават да се каже истината за войната, но аз ви я написах, прочетете я! Жуков обаче, след като заявява, че още не е време да се каже истината, си слага подписа под съчинение от цели 700 страници.

Ами хайде да помислим малко: ако в това съчинение я няма истината за войната, с какво го е напълнил? Какво друго остава?

* * *

Това заявление на Жуков е главното свидетелство в полза на „Ледоразбивачът“. Моля критиците да не се заяждат с мен и да не ми досаждат до момента, в който не бъде публикуван списъкът на забранените теми, които според Жуков още е рано да се обсъждат.