Виктор Суворов
Взимам си думите назад (22)

2

Замисълът на Андропов може да ни се изясни, ако си спомним колко злобнички народни шеги предшестваха вицовете за Щирлиц.

В началото на 70-те комунистическата власт беше вече съвсем прогнила. Отравяше със зловонието си не само цялата страна, но и половината свят. Властта се мъчеше да повиши духа на народа и вмирисания си кървав авторитет, като провеждаше безкрайни помпозни юбилеи. Но не се получаваше — ставаше дори обратното. През 1970 година празнувахме стогодишнината от раждането на Ленин. По заповед на Централния комитет с медали и плакети беше наградена половината страна. За Ленин се снимаха безкрайни филми, вдигаха му хиляди — както се оказа впоследствие, десетки хиляди — паметници. А в резултат на това цялата страна беше залята от вицове за „Лукич“. Ленин стана обект на безкраен и жесток присмех. Народът откровено се гавреше с него. А знае се, че смехът може да убива. Комунистите нямаха нищо друго освен митове — а вицовете за Ленин убиваха главния мит. Как да се борят с това? По времето на Сталин беше лесно — за вицове вкарваха в затвора, дори разстрелваха. След смъртта на Сталин обаче комунистическата власт се отказа от разстрелите за антикомунистически шеги. И не защото беше добра, а защото беше страхлива: нали и всеки вожд можеше да бъде обвинен в антикомунистическа пропаганда.

Междувременно вицовете за Ленин (и за Чапаев), т.е. за революцията, за гениалния й вожд и за съратниците му, ставаха все по-дръзки и по-смешни. И властта — особено на Лубянка — разбра, че това не може да се спре. Точно тогава се реши народният смях — щом не може да бъде спрян — да се насочи по друго русло. И беше създаден анекдотичният образ на Щирлиц.

Номерът успя: вицовете за Илич-Лукич намаляха и всички почнаха да се майтапят с щандартенфюрера.

Имаше и много други опити да се издигне авторитетът на Комунистическата партия и на нейния ленински Централен комитет в очите на народа. На всяка ограда с огромни букви пишеше: СЛАВА НА КПСС! Пренаписаха конституцията, за да вкарат в нея ръководната роля на партията. Композиторите възславяха в песни родната партия, поетите съчиняваха стихове за нея, професорите почнаха да си пренаписват учебниците — в смисъл, че всичките ни успехи са резултат от плодотворната дейност на колективния разум на партията!

И тогава някой си спомни за Жуков.

Наистина гениална мисъл: нека най-великият пълководец на всички времена и народи да обяви на народа кой в крайна сметка е победил Хитлер! Да разкаже за ролята на Централния комитет на Комунистическата партия в ръководството на войната и армията!

Само едно обстоятелство малко усложнява положението: докато се сетят за Жуков, той вече беше умрял.