Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сянката на победата (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Беру свои слова обратно, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
divide (2011 г.)

Издание:

Виктор Суворов. Взимам си думите назад

Първо издание

Превод: Иван Тотоманов

Редактор: Георги Борисов

Художник: Михаил Танев

Коректор: Венедикта Милчева

Формат: 32/84/108

Печатни коли: 33,5

Издателство Факел експрес, 2004 г.

ISBN: 954-9772-29-2

История

  1. — Добавяне

3

Жуков обича да разказва за необикновените си стратегически способности: един поглед към картата му бил достатъчен, за да разбере и най-сложната и объркана ситуация, за да проникне в коварните замисли на нападателя. Платените възхвалители на Жуков страшно обичат да напомнят на зрителите, читателите и слушателите за тази способност на гения: „Георгий Константинович сякаш четеше мислите на германските командващи“ (Н. Яковлев. „Маршал Жуков“. М., Известия, 1995, с. 111).

В Ленинград обаче великият стратег се излага. Ситуацията е съвсем ясна, но Жуков така и не успява да вникне в нея. Всъщност изобщо не се опитва.

Жуков е трябвало да се постави мислено на мястото на германските стратези и да се опита да прецени обстановката от тяхна гледна точка. Противникът може да превземе обкръжен град или крепост само по два начина: с щурм или с обсада. За щурма се плаща с кръв, много кръв. За обсадата — с време. Няма съмнение, че ако беше на мястото на германските генерали, генерал Жуков веднага щеше да прати войските на щурм. Но пък работата на Жуков е да се сети: нима някой друг освен Червената армия би се решил да щурмува най-укрепения град на света, в който има толкова оръжие, че буквално не могат да му намерят място, и толкова войски, че се налага да ги изтеглят на цели бригади и дивизии? Нима германските генерали мислят като съветските? На съветските генерали им е все едно — е, ще загубят един милион войници, два милиона, пет. Какво значение има колко милиона ще загинат? В германската армия обаче нещата не стоят така. Германските генерали не мислят по този начин. Мислят различно. За нас да изгубим безсмислено триста хиляди войници е дребна тактическа загуба, за тях това е вече почти на стратегическо равнище. И ще се позамислят доста, преди да решат да понесат такива загуби.

Работата на Жуков е да провали плановете на германската армия. За тази цел той трябва да разгадае замисъла на противника, т.е. да определи какво е замислил той — бързо кърваво сражение или бавно, почти безкръвно изтощаване с глад.

Ако противникът е решил да щурмува, Жуков е трябвало да разположи основната маса на войските в глуха защита на най-застрашените направления. И освен това да сформира мощен подвижен резерв, който в критичен момент да може да се прехвърли там, където се очаква пробив на противника. Казано простичко — да запуши дупката.

Ако ли пък противникът е решил да предприеме дълга обсада, Жуков е трябвало да действа по друг начин: да разположи в отбрана минимум войски и да хвърли всичко останало на щурм срещу гара Мга. Там противникът е пресякъл последната железопътна магистрала, свързваща Ленинград със страната. Докато противниковата отбрана не се е окопала и не е станала непробиваема, гарата е трябвало да се върне. И за тази цел е трябвало в битка да се хвърлят всички резерви. Гарата е трябвало да се върне на всяка цена. Именно на всяка. Защото иначе ще бъде платена с живота на милион интелигентни, умни, образовани, трудолюбиви и добри хора.

Хитлеристите решават да хвърлят главните си сили в щурм срещу Ленинград? Тогава Жуков трябва да отблъсне щурма с главните сили на Ленинградския фронт. Тогава разните мънички градчета и гари източно от Ленинград губят значението си. Когато като губиш милион, не плачеш за стотинките, нали?

Ако Хитлер обаче решава да обсади града, малките гари източно от Ленинград придобиват наистина стратегическо значение. Защото именно те са гушата, която Хитлер би стиснал, за да удуши града, фронта и флота.

И Хитлер избира именно този вариант. Решава да превземе Ленинград, като го изтощи и го умори от глад. За тази цел трябва да овладее железопътните линии, които влизат в Ленинград от изток. Щом ги пресичат, германските дивизии веднага почват да се окопават — денонощно. Стрелковите окопи стават все по-дълбоки и се съединяват с траншеи, траншеите се покриват. Предната полоса настръхва от нови и нови редове бодлива тел. Минните полета са множат. След първите траншеи изникват втори, след тях — трети. Там, където не е имало нищо, изникват огневи точки, укрития и блиндажи. Отбраната се укрепва. А през това време Жуков си действа по първия вариант. Отбива щурмове… каквито няма.

От изток към Ленинград настъпва 54-та армия под командването на маршал Кулик. Кулик настоява: Жуков, нанасяй насрещен удар!

И Жуков нанася! За пробив на блокадата на Ленинград през септември 1941 година Жуков праща съсипаната от боеве 115-а стлекова дивизия и току-що сформираната и необучена да води бой на суша 4-та бригада на морската пехота. Естествено че от този пробив не излиза — и не може да излезе — нищо. Виновен обаче е (според версията на Жуков) Кулик, който не се бил придвижвал достатъчно активно към Ленинград. Кулик подава на Жуков ръка — настъпващата 54-та армия — от Голямата земя, а Жуков му подава… среден пръст. Жуков има на разположение 24 дивизии и 17 бригади, но решава да отдели за пробив на блокадата само по една.

А останалите?

А останалите по заповед на Жуков отблъскват щурма на Ленинград… който германското командване изобщо и не мисли да предприеме.

Още на 14 септември 1941 година, когато приема командването на фронта, Жуков се свързва с Генералния щаб и докладва на Шапошников: „Обстановката в южния сектор на фронта е много по-сложна, отколкото предполагаше Генералният щаб. Днес привечер, като разшири пробива с три-четири пехотни дивизии и въведе в бой поне две танкови дивизии, противникът…“

Това е то нашият стил. Това е системата. Съветските командири непрекъснато преувеличават силите и загубите на противника и крият своите сили и загубите си. Ето ви поредния блестящ пример. Жуков докладва за ужасната обстановка, за да му дадат повече резерви и да оценят още по-високо усилията и заслугите му. Но нито тогава, нито след войната не споменава номерата на вражеските дивизии, които уж „разширяват пробива“ — и това е доста притеснително. Съгласен съм, във вихъра на боя не винаги си наясно какъв и кой точно противник имаш срещу себе си. Но след войната, когато вече всички карти са свалени, когато всички противникови архиви са пленени, а вражеските генерали са изловени и чакат да се реши участта им, тези номера биха могли много лесно да се възстановят. На съветско-германския фронт германските танкови дивизии са по-малко от двайсет. Бойният път на всяка е известен с точност до часове и минути — нали във всеки щаб се води дневник на бойните действия. Та просто за да потвърди думите си, не би било зле Жуков да назове номерата на дивизиите. В първото издание на мемоарите си обаче той изобщо не си спомня за този епизод. В следващите, „по-правдиви“ издания обаче си спомня за доклада си до Генералния щаб и ни предлага извадки от него.

Този доклад обаче е лъжлив.

На 14 септември 1941 година в разговора си с Москва Жуков очевидно дезинформира Генералния щаб: потвърждава наличието на две танкови дивизии край Ленинград, следователно Генералният щаб се отнася скептично към съобщението за появата на тези две дивизии на московското направление. Като лъже Генералния щаб, Жуков помага на Хитлер, защото след като дивизиите на 4-та танкова група все още са в района на Ленинград, значи няма защо Върховното главнокомандване да се тревожи за безопасността на Москва.

В първото издание на мемоарите целият този позорен епизод просто е пропуснат. Във второто издание обаче набралите кураж съавтори, след като виждат, че никой не ги уличава в лъжа, публикуват откъси от доклада на Жуков до Шапошников (АПН, 1975. Том 1, с. 403). И Карпов веднага повтаря лъжите на Жуков в книгата си: виждате ли колко геройски ни е бранил Жуков! Цели три-четири пехотни и поне две танкови дивизии нападат града на Ленин, а Жуков ги спира!

Карпов веднага е последван от Н. Яковлев. Който също разказва за двете танкови дивизии и заключава: „Назряваше генералният щурм“ (Н. Яковлев. „Маршал Жуков“. М., Известия, 1995, с. 90).

Не, драги другари. Не назрява никакъв генерален щурм. И ако ще продължавате да го твърдите, посочете номерата на германските танкови дивизии, чието настъпление Жуков бил отблъснал на 14 септември 1941 година.

Дори германските войски да са предприемали атаки срещу Ленинград, целта им е била друга — да подобрят тактическото положение, да свият фронта на обкръжението и най-важното — да отклонят вниманието от гара Мга, от Любан, Чудово и Тосно, да дадат възможност на окопалите се там германски войски да се укрепят. И точно защото Жуков действа мудно на това направление, германските войски получават възможност да се окопаят така, че да удържат тези градове, гари и железопътни линии чак до февруари 1944 година.

Ще кажете: всеки се пише стратег със задна дата! Лесно е да даваш съвети сега. Жуков е трябвало да взема решения тогава — и веднага!

Съгласен съм: трудно е да се вземат решения по време на сражения. Има ситуации, в които трябва да се направи едно, а стратезите правят съвсем друго. Но за тези неща не бива да се мълчи. Не е необходимо да изкарваме Жуков гений. Трябва да си признаем честно: през септември 1941 година, вместо да не позволи на противника да се укрепи около Ленинград, Жуков се е занимавал със съвсем други неща — подготвял е отблъскването на щурм, който германското командване изобщо не е планирало да предприеме.

Трябва да кажем и още нещо. Че няма никакви данни за подготвяне на щурм, но има много данни, че противникът замисля блокада. Жуков обаче не вярва на разузнаването.

Нещо повече — началникът на Разузнавателния отдел на щаба на Ленинградския фронт комбриг Евстигнеев докладва: германските танкове се изтеглят. От това е възможен само един-единствен извод — че няма да има щурм. Преди всеки щурм групировката се подсилва — а Хитлер я отслабва.