Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сянката на победата (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Беру свои слова обратно, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
divide (2011 г.)

Издание:

Виктор Суворов. Взимам си думите назад

Първо издание

Превод: Иван Тотоманов

Редактор: Георги Борисов

Художник: Михаил Танев

Коректор: Венедикта Милчева

Формат: 32/84/108

Печатни коли: 33,5

Издателство Факел експрес, 2004 г.

ISBN: 954-9772-29-2

История

  1. — Добавяне

5

Армейски генерал Н. Г. Ляшченко си спомня 18 януари 1943 година. Тогава той е полковник, командир на 90-а Червенознаменна стрелкова дивизия. „Скоро се обади Георгий Константинович Жуков. Щом разбра, че през нощта възнамеряваме да превземем Синявино, се възмути ужасно… «Това не е оправдание! — рязко каза Жуков. И след кратка пауза продължи: — Уточнете нещата. Какво правите там, че не знаете дори званията на началниците си…» Впоследствие анализирах казаното от Георгий Константинович. Оказа се, че същия ден на Жуков е присвоено званието Маршал на Съветския съюз — а аз наистина не знаех за това“ („Красная Звезда“, 16 май 2000).

И откъде да знае? Нали е война. Вестниците идват след седмица, че и след две седмици. И то не всички. И не редовно. Радиото не се чува. Нали има сражения. Пък и по време на войната съобщенията за присвояване на воински звания не се съобщават по радиото. Има само един източник, от който може да се научи радостната вест за присвояването на изключителния стратегически гений на маршалско звание. Същия този ден, 18 януари 1943 година, московското радио излъчва съобщението на Совинформбюро за пробива на блокадата на Ленинград. В безкрайно дългото съобщение се разказва за действията на съветските войски, за противниковата отбрана и за това как е разкъсана, назовават се имената на отличилите се командири, изброяват се трофеите и освободените населени пунктове. Покрай другото се казва: „Координацията на действията на двата фронта е осъществена от представителите на Ставката на Върховното главнокомандване маршалите на Съветския съюз другаря Г. К. Жуков и др. К. Е. Ворошилов“ („Сообщения Советского Информбюро“, Издание Совинформбюро. М., 1944, том 4, с. 48).

Трябва да имаш наистина много остър слух, за да чуеш през грохота на боя безбройните цифри, имена и названия и да схванеш нюанса: че Жуков вече не е генерал, а маршал. На полковник Ляшченко в момента едва ли му е до нюанси и съобщения за победата. Той си има работа със Синявино — проклетото Синявино, което съветските войски щурмуват от септември 1941-ва до януари 1943-та година. Костите им са струпани буквално на пирамиди. Не го казвам току-така. През войната терминът „Синявинските възвишения“ се сдобива с нов смисъл. Преди войната това са си просто възвишения, но през войната под тези думи се подразбират купищата трупове на съветски войници. След войната някои от тях са погребани. Но не всички. В Съветския съюз нещата бяха прости — загубите се изчисляваха според броя на погребаните. А непогребаните? Те не се броят. Те просто изпадат от статистиката. Точно така изучавахме навремето военната история. Във Военнодипломатическата академия на съветската армия ме учеха: в района на Синявино почти нямаме жертви. Е, стотина хиляди, не повече. Пропорционално на броя на убитите ранените и осакатените би трябвало да са триста-четиристотин хиляди. Георгий Константинович ловко избягва въпроса за загубите край Синявино. Но.

Но истината не умира. Дори „Красная Звезда“ (11 декември 2001) е принудена да признае: погребаните бойци може да изглеждат малко, но ако си помислим за непогребаните, се получава съвсем друга цифра. „Нашите войски щурмуват Синявинските възвишения и през 1941-а, и през 42-ра, и през 43-та. Точно тук е разкъсана блокадата на Ленинград. Загиналите не са броени — въпреки че официално са погребани 128 390 бойци и командири“. Нека обаче си спомним, че са погребвали само онези, които са намирали насред пътя — не са търсили другите, падналите в храсталаците и деретата. И след като не са ги погребвали, те не се водят в статистиката. Точно затова излиза, че загуби на Синявинските възвишения почти няма — само някакви си 128 хиляди убити.

И ето че на 18 януари 1943 година Жуков докладва, че Синявино най-после е превзето и че блокадата на Ленинград е разкъсана. И веднага следва дългото съобщение на Совинформбюро, в което се казва, че Синявино е върнато и в което Жуков е наречен маршал.

Остава само съвсем мъничко: да се превземе Синявино. И да извърши това мъничко чудо, да направи това, което вече стотици пъти е свършвало с кървав провал, предстои на 90-а стрелкова дивизия на полковник Ляшченко. Защото събитията трябва да съответстват на победните съобщения. Ясно ви е, че на полковник Ляшченко, който е трябвало да свърши работата, не му е било много приятно да изслушва съобщенията, че всичко вече е приключило и че за превземането на Синявино (което още не е било превзето) великият стратег вече е станал маршал, нали?

Да не говорим за разговора по телефона: как?! Още не знаете, че са ме направили маршал заради изключителната победа на Синявинските възвишения? А бе вие какво правите там, спите ли?

В кариерата на Жуков това не е единственият случай, когато той първо докладва, а чак после напасва действителността според желанията си.

В Берлин великият стратег издава победната заповед, че Райхстагът е превзет. И московското радио незабавно съобщава тази новина на целия свят. В заповедта Жуков излага подробностите на сраженията в коридорите и залите. Заповедта е подписана още докато съветската пехота е залегнала на подстъпите към Райхстага, притисната от вражеския огън. Още преди първият съветски войник да влезе през вратите на Райхстага. На това ще се спрем по-късно.