Виктор Суворов
Взимам си думите назад (148)

3

За Кулик и Павлов са написани много статии и книги. Някой си Озеров ги осмива в омерзителните си „кино-епопеи“. Подиграват им се и се гаврят с тях всевъзможни Бондаревци и Стаднюци. Но всичките обвинения срещу Павлов и Кулик са на равнището на „Независимое военное обозрение“. Хора като „военния писател“ Болтунов охулват военните способности на армейски генерал Павлов, без изобщо да се поинтересуват какво е воинското му звание, без да знаят името на окръга, който той командва преди войната, без да имат ни най-малка представа за процесите, които протичат в Червената армия, без да помнят имената на пълководците, дори на прочутите, за които разказват на доверчивите читатели.

Няма смисъл да се спори с хора като Озеров, Болтунов, Бондарев, Стаднюк и така нататък.

За Дмитрий Григориевич Павлов и Григорий Иванович Кулик има други свидетелства. И документи.

Например такива. На съвещанието по военна идеология на 13 май 1940 година Павлов заявява: „Враговете на народа се оказаха толкова много, че се съмнявам дали всички са били врагове“ (РГВА. Фонд 9. Опис 36. Дело 2861. Лист 160).

Великият стратег събира смелост за подобна постъпка чак след смъртта на Сталин, пък и тогава — чак когато да се критикува Сталин се препоръчва от висшестоящите инстанции. Когато обаче по нареждане отгоре критикуването на Сталин спира, спира и изобличителят Жуков. А Дмитрий Григориевич Павлов има достатъчно смелост, за да каже такова нещо публично, и то тогава. И го прави с пълната убеденост, че думите му веднага ще бъдат донесени на Сталин, Молотов, Берия и Вишински.

Маршалът на Съветския съюз Григорий Иванович Кулик също не е от плашливите. През 1938 година, в разгара на терора, Павлов, Кулик, Г. К. Савченко и П. С. Алилуев пишат на Сталин писмо с настоятелното искане да се спрат репресиите срещу армията. „Четиримата дори представят проект за решение на Политбюро на ЦК на ВКП(б) по този въпрос“ (О. Ф. Сувениров. „Трагедия РККА 1937-1938“. М., Терра, 1998, с. 334).

Кулик и Павлов разбират и от работата си.

През четирите предвоенни години, от май 1937 до август 1941 година, Кулик оглавява артилерията на Червената армия. По принцип почти всичко, с което Червената армия влиза във войната и я завършва през 1945 година, е прието на въоръжение тъкмо през този период. А именно: 76-мм оръдие УСВ, 122-мм гаубица М-30, 152-мм гаубица М-10, 152-мм гаубица-оръдие МЛ-20, 210-мм оръдие Бр-17, 280-мм мортира Бр-5, 305-мм гаубица Бр-18, 25–, 37–, 76– и 85-мм зенитни оръдия, 50–, 82–, 107– и 120-мм минохвъргачки, реактивните установки за залпов огън БМ-8 и БМ-13. Кулик може да бъде обвинен в много недостатъци, може да го наричат както си щат, но артилерията на Червената армия е била най-добрата на света. Такъв маршал няма нито Германия, нито Великобритания, нито САЩ, нито Франция, нито Италия, нито Япония. Начело на нашата артилерия е „идиот“, но пък артилерията ни е добра. Там били гении. Само че почти всичките тези гении преди Втората световна война правят „научнообосновани“ изявления за „отмирането на артилерията“.

Началникът на Генералния щаб на сухопътните войски на Германия генерал-полковник Ф. Халдер на 2 февруари 1941 година пише в работния си дневник онова което му е известно за съветската артилерия: материалната част е остаряла. На 22 юни 1941 година германската армия нанася внезапен удар срещу Съветския съюз и мнението на Халдер за съветската артилерия бързо се променя. Ето какво записва той в същия дневник на същата тема на 12 юли 1941 година: „Ефективността на снарядите е добра, моралното въздействие е силно. Много нови, неизвестни ни досега артилерийски системи“. Ето ви признание за заслугите на маршала на Съветския съюз Г. И. Кулик. Нито Япония, нито Германия, нито САЩ, нито Британия не успяват нито да създадат, нито да копират чак до края на войната оръдията и гаубиците, с които разполага още в началото й Червената армия. Главният съветски артилерист не просто осигурява въоръжението на Червената армия с най-добрата на света материална част в съответните количества, но успява да го направи така, че германското разузнаване да не забележи нито разработването, нито изпитанията на новите съветски артилерийски системи, нито масовото им внедряване в производство, нито превъоръжаването на съветската артилерия с нова материална част.

Танковите войски пък до 1940 година се командват от Павлов. По негово време е приет на въоръжение най-добрият на света лек плаващ танк Т-40, най-добрият танк на всички времена и народи Т-34, най-добрият тежък танк на света КВ.

И не ми възразявайте, че танковете били проектирани от конструкторите, а Павлов само наблюдавал. И че танковете са приети на въоръжение не благодарение на, а въпреки Павлов. За приноса му също има достоверни свидетелства.

Ще дадем думата на Героя на социалистическия труд член-кореспондент на АН на СССР Василий Семьонович Емелянов Преди войната той е началник на Главното управление за производство на бронирани машини. След разстрела на Павлов би могъл да си припише идеята за създаването на танкове с противоснарядна броня. Но не го прави.

Емелянов стига до идеята за танкове с противоснарядна броня и независимо от него до същото решение стига и Павлов. И не само стига, но и успява да получи подкрепата на Сталин по въпроса.

Емелянов разказва:

„Отново повдигнах въпроса за нови танкове с тежка броня, която да ги защити от обстрел със снаряди.

— Не е лесно да се създадат такива танкове, но ако ти ни помогнеш, можем бързо да започнем работа.

Павлов се подсмихна и каза:

— Да не си мислиш, че паса трева? — И извади от огнеупорната си каса един лист и ми го подаде. — Чети.

Над кратката бележка за необходимостта да се започне разработката на тежки танкове беше написано: «Аз съм за. Сталин»“ (В. С. Емельянов. „На пороге войны“. М., Советская Россия, 1971, с. 82).

През първата половина на XX век преходът от противокуршумно към противоснарядно брониране е единствената възможна насока за развитие на танковете — без плаващите, естествено. Сега, през XXI век, ни е лесно да се чудим: че може ли някой да се е съмнявал в това? Не им ли е било ясно? От висотата на днешните си знания ни е трудно да си представим съмненията на конструкторите от онова време. През трийсетте години на XX век обаче тази идея е трябвало да пробие дебелата стена на неразбирането. В Германия не се намира генерал, равен на Дмитрий Григориевич Павлов. Тази идея не успява да защити, пък и не се опитва, нито Гудериан, нито Гот, нито Манщайн. Нито един германски генерал след войната не може да се похвали, че преди нея е разполагал с документ с резолюция: „Аз съм за. Хитлер“.

В Америка също никой не успява да пробие стената. И в Япония. И в Италия. Те нямат генерали като Дмитрий Григориевич Павлов. Плахи опити се правят във Великобритания, но като цяло завършват с провал. „Матилда“ има добра броня, но оръдието й е 40-мм. Дори най-„остарелият“ лек съветски танк Т-26 има по-мощно оръдие. Освен това „Матилда“ може да се движи само по равно и по надолнище. Няма сили да се изкачи по наклон.

Ето ви една шега на британските танкисти от началото на Втората световна война: „Как се казва «Матилда» на върха на хълм? Отговор: чудо!“

На британските генерали обаче не им е до шеги. Колоните танкове „Матилда“ трябва да се придружават от колони влекачи, чието предназначение е да изтеглят танковете по наклоните. На всички, които се интересуват от тези въпроси, препоръчвам книгата Fletcher D. The Great Tank Scandal: British Armour in the Second World War. London, HMSO, 1989.

Не е по-добър и британският танк „Чърчил“. Бронята му е мощна, почти като на съветските танкове. Разликата е там, че плочите на бронята на съветските танкове се заваряват и се получава почти монолитна кутия, като заварките са по-здрави от самата броня. Британската технология от онова време още не е стигнала до това решение. Затова към рамката с нитове се прикрепват стоманени листове, а вече към тях с болтове се завиват плочите на бронята, които не са съединени една с друга. Въпреки мощната броня корпусът не струва — при достатъчно мощни удари бронята „спира“ снаряда, но корпусът „играе“. Случва се плочите на бронята и да паднат. Оръдието на „Чърчил“, особено в първите варианти, е смешно немощно. Двигателят също. Уинстън Чърчил, казват, се пошегувал: „Танкът, кръстен на мое име, има повече недостатъци и от мен“.

Да се изкачва по наклон за „Чърчил“ е истинско мъчение.

Между другото това е един от главните аргументи срещу танковете с тежка броня. Изчисленията на западните специалисти показвали, че танк с противоснарядна броня не може да действа на пресечена местност. Тогава какъв е смисълът от такъв танк? Да го теглиш нагоре по склоновете и после да се пързаля надолу като шейничка?

Т-34 не страда от този недостатък. „Много ми харесваше конструкцията на танк Т-34. По време на изпитанията водачът на един от тези танкове подкара машината си към един стръмен хълм. Стоях до Ворошилов и видях как се разтревожи.

— Къде е тръгнал? Сега ще преобърне машината. Че може ли с танк да се изкачи такъв склон?

Ворошилов стисна рамото ми толкова силно, че ме заболя. Не откъсваше очи от машината.

А водачът упорито я изкачваше нагоре. Сърцето ми спря. Но ето — последно усилие и машината се изкатери на върха. Всички заръкопляскаха.

— Браво! — възкликна Ворошилов и пусна рамото ми. — Нито един противник няма да очаква танкова атака при такъв наклон. Браво! Юнаци!…

В програмата на изпитанията влизаше и преодоляването на заграждения от вкопани в земята железобетонни стълбове, а също така на ровове и различни други препятствия.

Водачът на един Т-34 спря пред едно от загражденията — не можа да го преодолее. Павлов изтича до танка, седна на мястото на водача, засили машината и «прехвърча» през заграждението“ (В. С. Емельянов. „На пороге войны“. М, Советская Россия, 1971, с. 173–174).

По това време Павлов е началник на Автобронетанковото управление на Червената армия. Можел е и да не влиза в танка. Но Т-34 е бил негова рожба. Както и КВ, както и Т-40. Павлов е можел да управлява Т-34 по-добре от механик-водачите. А те не са били обикновени механик-водачи, а професионалисти от Центъра за изпитания на бронетанкова техника.