Даниъл Силва
Къщата на шпионите (9)

8.
Корсика

Средната продължителност на живот на Capra aegagrus hircus, или иначе позната като домашна коза, е от петнайсет до осемнайсет години. Затова старият козел, принадлежащ на дон Казабианка, виден мъж, който притежаваше по-голямата част от земята до тази на фамилия Орсати, определено бе останал по-дълго на белия свят, отколкото му бе писано. По изчисления на Келър животното дишаше от безценния кислород вече над двайсет и четири години. И повечето от тях прекарваше в сянката на трите древни маслинови дървета край острия ляв завой на черния път, водещ към вилата на Келър.

Безименното същество със златиста козина и червеникава брада блокираше пътеката, когато сметнеше за добре, и отказваше достъп на всеки, когото не одобряваше. А към Келър, чужденец без корсиканска кръв във вените си, питаеше особено силна омраза. Отдавна двамата си мереха волята и ината, ала по-често побеждаваше козелът. В много случаи Кристофър бе обмислял да приключи битката с добре прицелен изстрел между злите му очи. Само че това би било груба грешка. Козелът бе под закрилата на дон Казабианка. И ако Келър направеше нещо, заради което от нещастната му глава да падне и един косъм, щеше да започне война. И никой не знаеше как щеше да завърши. Всичко можеше да се разреши по приятелски на чаша вино, с извинение и някакъв вид компенсация. Ала можеше да продължи и с месеци, дори с години. И затова Келър нямаше друг избор, освен търпеливо да изчака козелът да умре. Чувстваше се като син безделник, който пресмята наследството си, докато богатият му баща от чиста злоба упорито се е вкопчил в живота.

— Надявах се — каза мрачно Кристофър — да избегна тази сцена.

— Уплаши ни през октомври. — Джанкомо потупваше нетърпеливо с пръсти по волана. — Или беше ноември.

— Така ли?

— Рак. Или май беше възпаление на червата. Дон Казабианка доведе свещеник, за да изпълни помазване с елей.

— И какво се случи?

— Чудо. — Джанкомо сви рамене.

— Какъв лош късмет. — Келър и козелът си размениха дълги, напрегнати погледи. — Опитай с клаксона.

— Не говориш сериозно.

— Този път може да помогне.

— Очевидно дълго време те е нямало — въздъхна Джанкомо.

Кристофър тежко изпъшка и слезе от колата. Козелът вдигна предизвикателно брада и се запъна намясто, докато мъжът, стиснал носа си с пръсти, обмисляше възможностите. Обичайната му тактика бе фронтално нападение с крещене на обиди и махане на ръце. В повечето от тези случаи старият козел напускаше позициите си и побягваше в макията, скривалището на бандитите. Но тази сутрин Келър нямаше настроение за конфронтация. Беше уморен от пътуването и леко замаян от ферибота. А и това изхабено старо копеле напоследък беше минало през доста трудности — проблеми с червата, прибързано помазване от селския свещеник… И откога Църквата нямаше нищо против да извършва свещени тайнства за чифтокопитни? Това бе възможно само на Корсика, помисли си Келър.

— Слушай — каза той накрая, като се облегна на бронята на колата. — Животът е прекалено кратък за такива глупости. — Можеше да добави, че продължава колкото да минеш покрай прозорец, но не смяташе, че козелът чак дотам би разбрал аналогията. Затова му заговори колко важни са приятелите и семейството. Призна, че е направил много грешки в живота си и че сега, след години скиталчество, пак е у дома и е почти щастлив. Затова желанието му е да изглади проблемите между тях двамата, преди да стане прекалено късно. Понеже времето е като завоевател, не може да бъде държано далеч завинаги.

Като чу това, козелът сякаш кимна като човек, когото преди много години Келър бе нает да убие. После направи няколко стъпки напред и близна опакото на дланта му, преди да се отдалечи в сенките на трите древни маслинови дървета. Слънцето грееше силно над вилата на Келър, докато Джанкомо завиваше по алеята. Въздухът ухаеше на розмарин и лавандула.

* * *

Като влезе вътре, Кристофър завари собствеността си — библиотеката и скромната колекция от картини на френски импресионисти. Беше точно както я остави, макар и покрита с тънък слой прах. Помисли си, че това е пустинен прах, донесен през Средиземно море от вятъра сироко. Тунизийски, алжирски, а може и марокански… Също като мъжа, когото дон Орсати обеща да намери заради него.

Влезе в кухнята и откри, че килерът и хладилникът бяха пълни с продукти. Някак си донът бе предупреден за завръщането му. Наля си чаша светло корсиканско розе и я занесе горе в спалнята. На нощното шкафче върху томче на Макюън лежеше зареден пистолет „Танфолио“. В гардероба висяха няколко бизнес костюма, облеклото на някогашния директор по продажбите за Северна Европа на „Орсати Олив Ойл Къмпани“. А зад скрита врата отзад имаше богат избор от дрехи за всякакви случаи и убийства: изтъркан деним и вълнени блузи за скитащия бохем; коприна и злато за члена на клана; полари и непромокаеми якета за планинаря… Имаше дори расо на католически свещеник с бяла якичка, книга с литургии и куфарче с комплект литургични принадлежности. Келър си помисли, че тези дегизировки, също като фалшивите му френски паспорти, може да са му полезни и в новата работа. Сети се за мобилния си телефон и лаптопа от МИ6, чиито батерии бавно се изхабяваха в банков сейф в Марсилия. Със сигурност във Воксхол Крос вече знаеха, че устройствата не са помръднали повече от дванайсет часа. В някакъв момент Келър трябваше да уведоми Греъм Сиймор, че е жив и здрав. В някакъв момент, повтори си замислено той.

Преоблече се в измачкани бежови спортни панталони и груб вълнен пуловер и понесе виното и томчето на Макюън надолу към терасата. Изтегна се върху канапето от ковано желязо и продължи да чете романа оттам, където бе спрял — насред изречението, сякаш беше прекъснал преди няколко минути, а не преди месеци. Разказваше се за историята на млада жена, студентка в Кеймбридж, вербувана от британското разузнаване в началото на 70-те години на XX век. Келър откри, че има много малко общо с героинята, но въпреки това се наслади на книгата. Скоро над страницата, която четеше, надвисна сянка. Той повлече канапето към другия край на терасата, до парапета, и остана там, докато студът от настъпващата нощ не го принуди да се прибере. Същата вечер от североизток задуха силен леден вятър и на сутринта Кристофър забеляза, че е разместил няколко керемиди на покрива. Но това не го ядоса. Така поне щеше да има какво да прави, докато чакаше донът да открие мъжа на име Скорпион.

Прекара следващите няколко дни, без да прави каквито и да е планове. Поправката на покрива му отне само един предобед, включително и с двата часа, които прекара в железарския магазин в Порто, обсъждайки последните силни ветрове с няколко мъже от околните села. Според тях вятърът трамонтана, който идвал откъм По, духал по-често от мистрала, идващ от долината на Рона. Всички бяха съгласни, че зимата е била тежка, а това, според корсиканското поверие, вещаело хубава пролет. Келър си помисли, че това е добре, ако се отнасяше и за неговото бъдеще.

Следобедите се катереше по каменистите върхове насред острова — Ротондо, Д’Оро, Ренозо, и правеше преходи през слънчевите долини, покрити с макия. Често вечеряше с дон Орсати в имението. После на чаша бренди в кабинета на дона той внимателно опитваше да узнае подробности за търсенето на мъжа, наречен Скорпион. Донът обаче говореше само с поговорки и Келър, който спазваше дисциплината на разузнавача, отговаряше в подобен стил. Най-вече слушаха трамонтаната и мистрала, които свиреха в стрехите — както повечето корсикански мъже предпочитаха да прекарват вечерите си.

На шестата сутрин от пристигането на Келър избухна атентат в Германия — терорист се взриви на гарата в Щутгарт, имаше двама убити и двайсет ранени. Последваха обичайните въпроси: дали атентаторът беше вълк единак, или действаше от името на централното командване на ИДИЛ в халифата, от името на онзи, когото наричаха Саладин? Келър проследи репортажите по телевизията до ранния следобед, след това се качи в очуканото си рено комби и отпътува към селото. Централният площад бе на най-високата точка. От трите му страни имаше магазини и кафенета, а от четвъртата се извисяваше стара църква. Келър седна в едно от кафенетата и се загледа в игра на боче, докато църковната камбана не оповести, че е пет часът. Миг по-късно вратите на храма се отвориха и няколко миряни, предимно възрастни хора, заслизаха бавно по стъпалата. Една от тях — старица, облечена изцяло в черно, се спря и погледна към Келър, а след това влезе в схлупена малка къща до жилището на свещеника. Кристофър допи виното си в настъпващата вечер. После остави няколко монети на масата, стана и прекоси площада.

* * *

Тя го поздрави, както винаги, с тревожна усмивка и постави крехката си топла ръка върху бузата му. Кожата й бе бяла като брашно, сухата й като прахан коса, покрита от черен шал — също. Странно, помисли си Келър, как времето изтриваше белезите на етническия произход. Ако не бяха корсиканското й наречие и католическите й навици, можеше да я сбърка с неговата стара леля Беатрис от Ипсуич.

— На острова си от седмица — каза му тя най-накрая, — а чак сега идваш да ме видиш. — Старицата се взря дълбоко в очите му. — Злото се е завърнало, синко.

— Къде ли съм го прихванал?

— В замъка край морето, в земята на друидите и магьосниците. Там имаше мъж с име на птица. Пази се от него в бъдеще. Той не ти мисли доброто.

Старицата още притискаше длан към бузата на Келър. Сред местните тя беше известна като синядора. Призванието й бе да се грижи за хората, поразени от зли очи, но можеше да вижда и в бъдещето и миналото. Когато Кристофър все още работеше за дон Орсати, никога не напускаше острова, без да посети старицата. А щом се връщаше, схлупената къщичка до площада винаги бе сред първите му спирки.

Тя свали ръката си от лицето му и хвана с пръсти тежкия кръст, който висеше на шията й.

— Търсиш някого, нали?

— Знаеш ли къде е?

— Всичко по реда си, скъпи.

Покани го с жест да седне край малката дървена маса във всекидневната й. Постави пред него чиния с вода и съд със зехтин. Келър потопи пръст в зехтина. След това го постави над чинията и изчака три капки да цопнат във водата. Зехтинът трябваше да се събере в една-единствена капка. Но вместо това се пръсна на хиляди капчици и скоро не остана и следа от него.

— Както подозирах — смръщи се старицата. — И е по-зле от обикновено. Светът извън острова е тревожно място, пълно със зло. Трябваше да останеш тук при нас.

— Беше време да си тръгна.

— Защо?

Той нямаше отговор.

— Всичко е дело на израилтянина. Онзи, с име на ангел.

— Изборът беше мой, не негов.

— Още не си се научил, нали? Няма смисъл да ме лъжеш. — Тя се взря в чинията с вода и зехтин. — Трябва да знаеш — изрече, — че пътят ти те води обратно към него.

— Израилтянина?

— Боя се, че да.

Без да каже и дума повече, тя хвана ръката на Кристофър и започна да се моли. След миг се разплака, знак, че злото бе преминало от неговото тяло в нейното. След това затвори очи и като че ли заспа. Когато се събуди, нареди на Келър да повтори ритуала със зехтина и водата. Този път зехтинът се събра в една-единствена капка.

— Не чакай толкова дълго следващия път — каза тя. — Най-добре е да не позволяваш на злото да се задържа в кръвта ти.

— Трябва ми някой в Лондон.

— Познавам една жена в квартал, наречен Сохо. Тя е гъркиня, еретичка. Използвай я само в спешен случай.

Келър побутна чинията към средата на масата.

— Разкажи ми за човека на име Скорпион.

— Донът ще го намери в град от другата страна на един от фериботите. Не е по силите ми да ти кажа в кой точно. Този човек не е важен. Но може да те заведе до този, който е.

— Кой?

— Не ми е по силите да ти кажа — повтори тя.

— Колко дълго ще трябва да чакам?

— Когато се прибереш, приготви си багажа. Скоро ще се наложи да тръгваш.

— Сигурна ли си?

— Съмняваш ли се в мен? — Тя се усмихна и се взря в очите му. — Щастлив ли си, Кристофър?

— По-щастлив не бих могъл да бъда.

— Но все още скърбиш за тази, която изгуби в Белфаст?

Той не отговори.

— Разбираемо е, синко. Начинът, по който тя умря, е ужасен. Но ти уби човека, който ти я отне, онзи на име Куин. Ти получи своето възмездие.

— Нима възмездието може да излекува такива рани?

— Питаш грешния човек. Все пак аз съм корсиканка. И ти някога беше. — Погледна към кожената лентичка на шията му. — Поне все още носиш талисмана си. Ще ти трябва. На нея — също.

— Коя?

Тя притвори очи.

— Вече съм уморена, Кристофър. Имам нужда от почивка.

Келър целуна ръката й и сложи навити на руло банкноти в шепата й.

— Прекалено много са — каза тя тихо, когато той понечи да си тръгне. — Винаги ми даваш прекалено много пари.