Даниъл Силва
Къщата на шпионите (58)

57.
Сахара, Мароко

Беше по-висок, отколкото Михаил си го спомняше, видя му се по-едър и широкоплещест. Може би бе имал достатъчно време да се възстанови от раните си. Или пък беше заради дрехите, помисли си Михаил. В онази вечер бе носил тъмен делови костюм и бе седял срещу красива млада жена, чиято тъмна коса бе боядисана руса. От време на време беше поглеждал към телевизора над бара, за да види резултата от работата си. Бомби бяха избухнали в Националния антитерористичен център във Вирджиния и в Мемориала на Линкълн. Но щеше да последва още. Много повече.

Първото впечатление на Михаил от новото лице на Саладин беше, че то не му подхожда. Беше прекалено слабо в носа и скулите, а брадичката му като на кинозвезда беше нещо, което един суетен мъж би си избрал от списание в кабинета на пластичния си хирург. Значителна работа бе свършена и по очите, но самите ириси бяха същите, каквито Михаил ги помнеше — широки, тъмни, бездънни и искрящи от висок интелект. Това не бяха очите на луд човек, а на професионалист. Никой не би искал да играе игри на късмета срещу тези очи, нито да седи срещу тях в стая за разпити. Или пък, помисли си Михаил, да лагерува с него в покрайнините на Сахара, обграден от няколко закоравели джихадисти, въоръжени с автомати. Той реши да приключи срещата бързо и след това да прати Саладин по пътя му. Но не прекалено бързо. Саладин се канеше да даде на Михаил списъка с желаните от него оръжия, а това бе безценна разузнавателна информация. Възможността беше безпрецедентна. Не можеше да се пропилее.

Представиха ги набързо и делово. Михаил пое подадената ръка без колебание. Ръката, която бе осъдила толкова много хора на смърт. Ръката на убиец. Беше голяма, здрава и много топла на допир. И суха, забеляза Михаил. Никакви признаци на нервност. Саладин не бе разтревожен, не се чувстваше неудобно, той бе в стихията си. Също като съименника си, той бе човек от пустинята. Мароканският ментов чай обаче очевидно не му харесваше.

— Прекалено е сладък — смръщи се той. — Цяло чудо е, че мароканците имат зъби.

— Нямаме — каза Мохамед Бакар.

Чу се сподавен смях. Саладин вдигна лице към небето и огледа звездите.

— Чувате ли това? — попита той след малко.

— Какво? — зачуди се Михаил.

— Пчели — каза Саладин. — Звучи като пчели.

— Не и тук. Мухи може би, но не и пчели.

— Сигурен съм, че си прав. — Английският му беше със силен акцент, но уверен. Сведе поглед и го закова в Михаил. — Приемам, че сме изчистили всякакви остатъчни неясноти относно вашата професия.

— Така е.

— И всъщност сте руснак?

— Боя се, че да.

— Нищо лично — каза Саладин. — Вашето правителство извърши ужасни зверства в Сирия, докато се опитваше да крепи режима.

— Когато става въпрос за Сирия — заяви Михаил, — Русия няма монопол над зверствата. „Ислямска държава“ също има много кръв по ръцете си.

— Когато правиш омлет — каза Саладин, — е необходимо да счупиш яйцата.

— Или да убиеш невинни цивилни граждани?

— Никой не е невинен в тази война. Докато неверниците избиват жените и децата ни, ние ще избиваме техните. — Той сви рамене. — Толкова е просто. Освен това човек от вашия бизнес не е в положение да чете лекции на никого за съпътстващите жертви.

— Има разлика между съпътстващи жертви и нарочно унищожаване на цивилни.

— Малка разлика. — Той отпи от чая. — Кажете ми, мосю Антонов, вие шпионин ли сте?

— Живея в палат в Южна Франция, който е пълен с произведения на изкуството. Не съм шпионин.

— В Русия — каза Саладин разбиращо — шпионите са всякакви видове.

— Не съм, нито съм бил офицер на руското разузнаване.

— Но сте близък до Кремъл.

— Всъщност правя всичко възможно, за да ги избягвам.

— Я стига, мосю Антонов. Всички знаят, че Кремъл избира победителите и губещите в Русия. Никой не би получил позволение да забогатее без одобрението на царя.

— Познавате добре страната ми.

— Имал съм много вземане-даване с Русия в миналия си живот. Знам как работи системата. И съм наясно, че човек от вашия бизнес не може да работи без протекцията на приятели в СВР и Кремъл.

— Напълно вярно — съгласи се Михаил. — И аз бързо бих загубил приятелите си, ако те някога научат, че съм си помислил да правя бизнес с такива като вас.

— Това не ми прозвуча като комплимент.

— Нямах намерение да бъде.

— Възхищавам се на откровеността ви.

— И аз на вашата — каза Михаил.

— Имате ли принципни възражения да правите бизнес с нас?

— Имам малко принципи.

— Съжалявам ви.

— Недейте.

Саладин се усмихна.

— Търся стока за бъдещи операции.

— Оръжия ли?

— Не оръжия каза Саладин. — Материал.

— Какъв?

— От вида — обясни Саладин, — който правителството на бившия Съветски съюз произвеждаше в големи количества по време на Студената война.

Михаил остави да мине известно време, преди да отговори.

— Това е мръсен бизнес — тихо изрече той.

— Много мръсен — съгласи се Саладин. — И печеливш.

— И какво точно търсите?

— Цезиев хлорид.

— Предполагам, че искате да го използвате за медицински цели.

— Всъщност селскостопански.

— Бях останал с впечатлението, че вашата организация е заграбила такъв материал в Сирия и Либия.

— Къде сте чули подобно нещо?

— От същото място, където вие сте чули, че съм търговец на оръжие.

— Вярно е, но част от запасите ни наскоро изчезнаха.

Той се взираше в Жан-Люк Мартел.

— А останалите? — попита Михаил.

— Това не ви влиза в работата.

— Простете, нямах предвид…

Саладин вдигна ръка, за да покаже, че не се е почувствал обиден.

— Възможно ли е — попита той — да се сдобиете с такъв материал?

— Възможно е — продума внимателно Михаил, — но е изключително рисковано.

— Нищо, което си струва, не се случва без риск.

— Съжалявам — каза след малко Михаил, — но не мога да участвам в това.

— В кое?

Михаил не отговори.

— Ще изслушате ли поне предложението ми?

— Парите не са важни.

— Парите — каза Саладин — винаги са важни. Назовете цената си и аз ще я платя.

Михаил си даде вид, че мисли.

— Мога да разпитам — каза той накрая.

— Колко дълго?

— Колкото се наложи. Това не е нещо, което може да стане бързо.

— Разбирам.

— Имате ли нужда от техническа помощ?

Саладин поклати глава.

— Само от материала.

— И ако се сдобия с него? Как да се свържа с вас?

— Няма да се свързвате с мен — каза Саладин. — Ще се свържете с приятеля си, мосю Мартел. А мосю Мартел ще се свърже с Мохамед.

Той рязко стана и протегна ръка.

— Нямам търпение да чуя вести от вас.

— Ще чуете. — Михаил пак прие протегнатата ръка и я стисна здраво.

Саладин отпусна хватката си и отново вдигна лице към звездите.

— Чувате ли това?

— Пчелите ли се върнаха?

Саладин не отговори.

— Сигурно имате отличен слух — каза Михаил, — защото аз не чувам абсолютно нищо.

Саладин все още гледаше звездите. Накрая погледна към Михаил. Тъмните му очи се бяха присвили замислено.

— Лицето ви ми е познато, мосю Антонов. Възможно ли е да сме се срещали преди?

— Не — каза Михаил, — не е възможно.

— В Москва може би? В друг живот?

Очите му се преместиха бавно от Михаил към Жан-Люк Мартел и след това към Мохамед Бакар. Накрая пак се върнаха на Михаил.

— Съпругата ви не е рускиня — отбеляза той.

— Не. Французойка е.

— Но кожата й е много тъмна. Почти като на арабка. — Саладин се усмихна и след това обясни откъде знае това. — Двама от моите хора са я видели да се пече на плажа в Казабланка. Забелязали са я и на медината във Фес вчера. Била с покрита коса. Моите хора бяха впечатлени.

— Тя се държи много уважително към ислямската култура.

— Но не е мюсюлманка.

— Не.

— Еврейка ли е?

— Съпругата ми — каза хладно Михаил — не е ваша работа.

— А може би трябва да стане… Ще бъде ли възможно да се срещнем с нея?

— Никога не смесвам бизнеса и семейството.

— Мъдра политика — съгласи се Саладин. — Ала въпреки това бих искал да я видя.

— Няма шал за лицето.

— Мароко не е халифатът, мосю Антонов. Дай боже скоро да бъде, но засега виждам непокрити лица, накъдето и да погледна.

— А как ще реагирате, ако аз настоявам да видя вашата съпруга, без да е с прикрито лице?

— Най-вероятно ще ви убия.

Саладин се стрелна покрай Михаил, без да каже нищо повече, и отиде до шатрата.