Даниъл Силва
Къщата на шпионите (53)

52.
Лангли, Вирджиния

Антитерористичният център някога се намираше в една-единствена зала на коридор F на шестия етаж в щабквартирата на ЦРУ. Със своите телевизори, звънящи телефони и купища папки приличаше на нюзрум на западащ градски всекидневник. Служителите му работеха на малки екипи, които преследваха конкретни цели: Фракция „Червена армия“, Ирландската републиканска армия, Организацията за освобождение на Палестина, Абу Нидал, „Хизбула“. Имаше и отдел, създаден през 1996 година, който се занимаваше с малко известен саудитски екстремист на име Осама бин Ладен и неговата нарастваща мрежа за ислямистки тероризъм.

Не беше никаква изненада, че Антитерористичният център се бе разраснал след атаките от 11 септември. Сега заемаше 2000 квадратни метра в първокачествен имот на Управлението на приземния етаж на новата централа и в него се влизаше през собствено фоайе с въртящи се врати. От съображения за сигурност истинското име на шефа на Центъра вече не беше публично. Той бе познат на външния свят и на останалите в Лангли просто като Роджър. Кайл Тейлър харесваше това име. Мислеше си, че никой не се боеше от мъж на име Кайл. За сметка на това Роджър беше човек, който всяваше страх. Особено ако командваше ескадрила от въоръжени дронове и имаше властта да изпари всеки, който се озовеше на погрешното място в погрешното време.

Узи Навот се бе срещнал за пръв път с Кайл Тейлър преди десетилетие, когато той работеше в централата на ЦРУ в Лондон. Взаимната им неприязън бе моментална. Навот смяташе Тейлър, който не говореше нито един друг език, освен английски, и затова бе неподходящ за работа на терен, за съвсем малко повече от кабинетен шпионин и воин от конферентната зала. А Тейлър хранеше традиционното за ЦРУ презрение към Службата и Израел, даже може би малко по-голямо, и смяташе Навот за лукав човек, на когото не може да се има доверие. Иначе се разбираха добре.

— За пръв път ли си в Центъра? — попита Тейлър, след като преведе Навот през охраната.

— Не. Но отдавна не съм идвал.

— Май сме се разраснали след последния път, когато си бил тук. Наложи се. Всеки ден провеждаме операции в Афганистан, Пакистан, Йемен, Сирия, Сомалия и Либия.

Звучеше като корпоративен търговец, който разказваше за безпрецедентната експанзия на фирмата си през третото тримесечие.

— А сега и Мароко — каза тихо Навот, за да подразни Тейлър.

— Всъщност — заради политическата чувствителност на мисията — много малко хора в тази сграда знаят за нея. Дори в Центъра — добави Тейлър. — Достъпът до нея е специален. Използваме една от по-малките ни оперативни стаи. Ще бъдем напълно скрити.

Тейлър поведе Навот по коридор с врати с номера, зад които безименни, безлики анализатори и оператори следяха терористи и заговори по целия свят. В края на коридора имаше късо метално стълбище и още един пропускателен пункт, през който двамата минаха без проверка. Оттам влязоха в слабо осветено фоайе с врата с кодирана защита. Тейлър набра бързо кода на клавиатурата и се взря в лещата на биометричния четец. След няколко секунди вратата рязко се отвори.

— Добре дошъл в Черната дупка — каза той и въведе Навот вътре. — Другите вече са тук. — Тейлър представи Узи на Греъм Сиймор, вероятно забравяйки, че двамата се познаваха много добре, а след това и на Пол Русо. — Предполагам, че с Ейдриън се знаете.

— И то отлично — заяви Навот и пое протегнатата ръка на Картър. — С Ейдриън сме воювали заедно и имаме белези, с които да го докажем.

Очите на Навот имаха нужда от малко време, за да се приспособят към мрака. Навън бе ранна утрин и летният ден обещаваше да бъде тежък, но в затворената оперативна стая дълбоко във вътрешността на Лангли беше вечна нощ. На бюрата, наредени в кръг, седяха служители, чиито млади лица бяха осветени от компютърните екрани. Двама носеха гащеризони — те управляваха два дрона, които се рееха над Източно Мароко без знанието на мароканското правителство. Образи от камерите с висока резолюция на летателните апарати се появяваха на екраните в предната част на стаята. „Хищник“ с неговите две ракети „Хелфайър“ вече бе над Ерфуд. Но стелт дронът „Сентинел“ беше на югоизток от Фес и камерата му имаше чист изглед към „Пале Фарадж“. Навот видя как Кристофър Келър и Жан-Люк Мартел влязоха в предния двор на хотела. След няколко секунди два мерцедеса се плъзнаха под една арка и завиха на юг към планините.

Навот седна до Греъм Сиймор. Кайл Тейлър бе издърпал Ейдриън Картър в един ъгъл на стаята за личен разговор. Напрежението между тях бе очевидно.

— Имаш ли някаква идея кой командва парада? — попита Узи.

— Засега — отвърна Греъм — бих казал, че топката е в полето на Габриел.

— За колко дълго?

— Докато Саладин си покаже лицето. Ако това се случи — каза Сиймор, — нищо вече няма да е сигурно.

* * *

Трафикът в новата част бе кошмарен. Дори в древния Фес нямаше как да се избяга от него. Накрая търговските сгради изчезнаха и се появиха малки парцели обработваема земя и нови жилищни блокове. Те бяха на три етажа, преждевременно остарели, с гаражи на приземното ниво. Повечето гаражи се използваха за обори. Овце и кози пасяха сред новопосадените маслинови дръвчета. Семейства обядваха върху одеяла под всяка сянка, която можеха да намерят.

Постепенно теренът стана по-стръмен към далечните върхове на Среден Атлас и маслиновите дръвчета отстъпиха на гъсти горички от рожков, арганови дървета и алепски борове. Над тях кръжаха орли и търсеха чакали. А над орлите, мислеше си Кристофър Келър, бяха дроновете, които търсеха Саладин.

Първият значим град бе Имузер. Той бе построен от французите и в него живееха тринайсет хиляди представители на берберски племена от Северен и Източен Атлас, които говореха на специфичен диалект на древния берберски език. Въздухът беше с няколко градуса по-хладен — вече бяха на повече от 1200 метра надморска височина — и пазарчетата и посещаваните само от мъже кафенета покрай главната улица бяха препълнени. Келър огледа лицата на младите и старите. Те видимо се различаваха от лицата, които бе видял в Казабланка и Фес. Европейски черти, по-светли коси и очи. Сякаш бяха преминали невидима граница.

Точно тогава мобилният му телефон запулсира от входящото съобщение. Той го прочете и погледна към Мартел.

— Нашите приятели са останали с впечатлението, че отново ни следят. Мислят, че може да е същият мъж, който беше с нас вчера в Мекнес и Волубилис. Искат да му направим по-добра снимка.

— Какво имат предвид?

Кристофър даде указания на шофьора да спре до павилион в далечния край на града. Колата, в която се возеха Михаил, Натали и Оливия, спря зад тях, същото направи и едно прашно рено. В страничното огледало Келър виждаше човека на предната дясна седалка — късо подстригана тъмна коса, широки скули, черни очила, американска бейзболна шапка. Шофьорът обаче беше скрит.

— Купи две бутилки вода — каза той на Мартел.

— Този град не е от най-безопасните.

— Сигурен съм, че можеш да се грижиш за себе си.

Мартел слезе и отиде до павилиона. Келър погледна в страничното огледало и видя, че пътникът от предната седалка слиза от реното. През силно затъмненото задно стъкло на мерцедеса Келър снима преминаващия силует. Получи се безполезна размазана фотография. Но миг по-късно, когато мъжът се върна в реното, Кристофър запечата по-ясно изображение на лицето му. Показа го на Мартел, когато той се върна на задната седалка с две изпотени бутилки минерална вода „Сиди Али“.

— Това определено е той — каза Жан-Люк. — Онзи, когото видях в Риф миналата зима с Халил.

Когато потеглиха от тротоара, Келър прати снимката в командния пост в Казабланка. След това погледна в страничното огледало. Вторият мерцедес беше точно зад тях. А зад него беше прашното рено с двамата мъже вътре.

* * *

Дългите години на тясно и понякога противоречиво сътрудничество между ЦРУ и мароканската ДСТ бяха спечелили на Лангли достъп до дългия списък с известни джихадисти и техни сътрудници в Мароко. Затова на анализаторите в Антитерористичния център им трябваха само минути, за да идентифицират мъжа от снимката на Келър. Това бе Назир Бенсаид, бивш член на мароканската „Салафия Джихадия“, който бе хвърлен в затвора след самоубийствените атентати през 2003 година. След като бе освободен през 2012 година, той бе заминал за Турция и оттам — за халифата на ИДИЛ. Правителството на Мароко бе останало с впечатлението, че все още е там. Очевидно грешеше.

Снимка на Бенсаид от времето му в затвора скоро се появи на екраните в Черната дупка в Антитерористичния център заедно с друга, направена през 2012 година при пристигането на мароканеца на истанбулското летище „Ататюрк“. И двете снимки бяха препратени на Габриел, който ги препрати на Келър. Той потвърди, че Назир Бенсаид е човекът, когото току-що бе видял. Но какво правеше Бенсаид в град с тринайсет хиляди бербери в Среден Атлас? И защо следеше Келър и останалите по пътя им към Ерфуд? Възможно беше да се е промъкнал обратно в Мароко, за да влезе в бизнеса с хашиш на Мохамед Бакар. Но по-вероятното обяснение беше, че се грижеше за интересите на партньора на Бакар, високия иракчанин, който се представяше като Халил и накуцваше.

В Черната дупка служителите маркираха дигитално реното и неговите двама пътници, а във Форт Мийд, Мериленд, АНС прихвана сигналите, излъчвани от мобилните телефони. Ейдриън Картър се обади на седмия етаж, за да съобщи новината на директора на ЦРУ Морис Пейн, който бързо я предаде в Белия дом. До седем и половина вашингтонско време президентът и началниците на екипа му по национална сигурност се събраха в Ситуационната зала, за да гледат видеосигнала от двата дрона.

В Къщата на шпионите в Казабланка Габриел и Яков Росман също гледаха този видеосигнал, докато в другия край на коридора пазачите се молеха за спасение от демоните, създадени от огън. През тонколоните на лаптопа Габриел чуваше развълнуваните разговори в Антитерористичния център в Лангли. Щеше му се да споделя техния оптимизъм, но не можеше. Цялата операция вече беше в ръцете на човека, когото той бе измамил и изнудил, за да изпълни желанията му. Напомни си, че невинаги можеше да избира агентите си. Понякога те го избираха.