Даниъл Силва
Къщата на шпионите (45)

44.
Булевард „Цар Саул“, Тел Авив

На следващата сутрин всички от булевард „Цар Саул“ влязоха в битка. Дори Узи Навот, който гасеше други оперативни пожари през многото дълги отсъствия на Габриел, бе привлечен към интензивното планиране. Както обичаха да казват американците, всички бяха на борда. Службата се бе борила и бе спечелила правото да запази контрол над операцията. Но с тази победа идваше и огромната отговорност да свършат всичко както трябва. От рейда в имението на Осама бин Ладен в Аботабад не бе планирано убийство с такъв размах. Саладин дърпаше конците на глобална терористична мрежа, която бе доказала, че може да удря буквално когато си поиска — мрежа, която бе успяла да се сдобие с радиоактивен материал за мръсна бомба и да го пренесе контрабандно до прага на Западна Европа. Залозите, напомняха си те във всеки един етап, не можеха да бъдат по-високи. Сигурността на цивилизования свят съвсем буквално висеше на косъм. Както и кариерата на Габриел. Успехът само щеше да затвърди репутацията му, но провалът щеше да изтрие цялото му минало и да добави името му към списъка с опозорените началници, които бяха надценили силите си и се бяха сринали.

Ако Габриел обаче бе загрижен за името си, то не го показваше. Дори и пред Узи Навот, който бе проправил пътека по килима между неговата врата и кабинета, някога населяван от него. Говореше се, че даже се бе опитал да разубеди Габриел, съветвайки някогашния си съперник да подари Жан-Люк Мартел и Саладин на американците и да обърне внимание на дела, които бяха по-близо до родината, например иранците. Навот се тревожеше, че операцията носи прекалено големи рискове, а постиженията й ще са твърде малки. Поне това бе версията, която се предаваше в разговорите по коридорите и защитените с шифър стаи на булевард „Цар Саул“. Пак според нея Габриел бе отстоявал твърдо операцията.

— И защо да не го направи? — питаше мъдрец от отдел „Пътувания“.

Саладин бе победил Габриел в онази ужасна вечер във Вашингтон. Да не забравяме и Хана Вайнберг — приятелката му, а понякога и негова съучастница, която Саладин бе убил в Париж. Не, казваше мъдрецът, Габриел нямаше да остави Саладин на приятелите си във Вашингтон. Той щеше да го закопае. Всъщност, ако му се удадеше възможност, най-вероятно щеше да го направи със собствените си ръце. Това за Габриел вече не беше работа. Беше съвсем лично.

Но личният момент в една операция много често се оказваше гибелен. Никой не знаеше това по-добре от Габриел, кариерата му сама говореше. Затова той много разчиташе на Узи Навот и останалите членове на екипа си за всяка подробност. За организационните въпроси това бе Яков Росман, шефът на „Специални операции“, който носеше отговорността за планирането и изпълнението на мисията. И тъй като Габриел надничаше през рамото му, той бързо сглоби парчетата.

Мароко не беше Ливан, нито Сирия, но въпреки това бе враждебна територия. Повече от двайсет пъти по-голяма от Израел, огромна страна с разнообразен терен от земеделски земи, скалисти планини, пясъчни пустини и няколко големи града, сред които Казабланка, Рабат, Танжер, Фес и Маракеш. Намирането на Саладин, дори с помощта на Жан-Люк Мартел, щеше да е трудно начинание. Убийството му без съпътстващи жертви — и след това безопасното изтегляне от страната — щеше да бъде един от най-сериозните тестове, пред които някога се бе изправяла Службата.

Крайбрежието щеше да е техният съюзник, точно както бе в Тунис през април 1988 година. В онази вечер Габриел и екипът му от двайсет и шестима елитни командоси от Саярет Маткал бяха стигнали с гумени лодки до брега недалеч от вилата на Абу Джихад. А след като бяха изпълнили мисията си, си бяха тръгнали по същия начин. През седмицата преди рейда бяха репетирали акостирането безброй пъти на израелския бряг. Дори бяха построили макет на крайморската вила на Абу Джихад насред Негев, за да може Габриел да отработи придвижването от входната врата до кабинета на горния етаж, където вторият в йерархията на Организацията за освобождение на Палестина обикновено прекарваше вечерите си. Такава педантична подготовка обаче нямаше да бъде възможна за операцията срещу Саладин, защото нямаха представа къде в Мароко се крие той. Честно казано, не бяха дори напълно сигурни, че наистина е там. Знаеха само, че мъж, отговарящ на неговото описание, е бил в Мароко няколко месеца по-рано, след атаката във Вашингтон. Накратко, имаха много по-малко сведения, отколкото американците преди рейда в Аботабад. И много повече за губене.

А това означаваше, че трябва да са подготвени за всякакви неочаквани ситуации — или поне за разумно количество от тях. Налагаше се екипът да е много по-голям, отколкото в миналите операции, а и всеки член щеше да има нужда от паспорт. Отдел „Идентичност“, който поддържаше легендите на агентите, бързо изразходи наличните си запаси, което наложи Габриел да помоли партньорите си — французите, британците и американците — да наваксат липсите. Всички отначало отказаха. Но под неумолимия му натиск накрая капитулираха. Американците дори се съгласиха да реактивират стар техен паспорт на името на Джонатан Олбрайт и със снимка на човек, който леко приличаше на Габриел.

— Нали не смяташ наистина да отидеш? — попита Ейдриън Картър през сигурната видеовръзка.

— През лятото? О, не — каза Габриел. — Не бих си и помислил. По това време на годината в Мароко е прекалено горещо.

Трябваше да наемат коли и мотоциклети, да резервират еднопосочни самолетни билети и да се сдобият с квартири. По-голямата част от екипа щеше да отседне в хотели, където щяха да са постоянно под носа на мароканските специални служби — Дирекцията за сигурност на територията, или ДСТ. Но за полевото командване на Габриел му беше нужна истинска тайна квартира. И Ари Шамрон от приличащия си на крепост дом в Тиберия предложи решение. Той имаше приятел — заможен марокански евреин бизнесмен, който бе напуснал страната през 1967 година след катаклизмите от Шестдневната война и който все още притежаваше голяма вила в старата колониална част на Казабланка. В настоящия момент вилата бе празна, в имота имаше само двама пазачи, които живееха в къщата за гости. Шамрон препоръча закупуване след кратък период под наем и Габриел с готовност се съгласи. За щастие парите не бяха проблем — въпреки скорошните си разточителни покупки, Дмитрий Антонов все още беше червив с тях. Той написа чек за цялата сума на продажната цена и изпрати в Казабланка френски адвокат — който всъщност бе служител на група „Алфа“, — за да вземе нотариалния акт. До края на деня Службата се бе сдобила с външна оперативна база в сърцето на града. Всичко, от което имаха нужда сега, беше Саладин.

Неговата мрежа беше замлъкнала през тези дълги дни на планиране — нямаше атентати, нито организирани, нито на единаци, — но множеството канали на ИДИЛ в социалните мрежи бяха пламнали от слухове, че се готви нещо голямо. Нещо, което щяло да засенчи атаките във Вашингтон и Лондон. Това само увеличаваше напрежението на булевард „Цар Саул“, в Лангли и Воксхол Крос. Саладин трябваше в най-скоро време да бъде изваден от играта.

Но дали гибелта му щеше да спре кръвопролитието? Дали мрежата му щеше да умре заедно с него?

— Едва ли — каза Дина Сарид.

Всъщност нейният най-голям страх беше, че Саладин е изградил еквивалент на бутона на мъртвеца в мрежата си — бутон, който автоматично щеше да детонира поредица от смъртоносни удари в случай на неговата кончина. Нещо повече, ИДИЛ вече бе демонстрирала забележителна приспособимост. Ако физическият халифат в Ирак и Сирия изчезнеше, казваше Дина, на негово място щеше да се появи виртуален. „Киберхалифат“, както го наричаше тя. Там старите правила нямаше да важат. Потенциалните мъченици щяха да се радикализират в тъмните ъгли на тъмната мрежа и след това щяха да бъдат насочвани към целите си от сиви кардинали, които никога не са срещали. Такъв бе прекрасният нов свят на интернет, социалните медии и криптираните съобщения.

Но по-непосредствената тревога бяха тристата грама цезиев хлорид в държавната лаборатория край Париж. Цезиевият хлорид, който според Саладин все още беше на претърсения товарен кораб в пристанището на Тулон. Но дали бе пратил целия си запас с една-единствена скрита пратка? Дали част от него вече не бе в ръцете на атакуваща клетка? И дали следващата бомба, която щеше да избухне в някой европейски град, щеше да съдържа радиоактивно вещество?

Минаваха дни без вест от мароканския доставчик на Жан-Люк Мартел и Пол Русо и министърът започваха да се чудят дали не беше време да предупредят европейските си партньори за повишената заплаха. Но с помощта на Греъм Сиймор и американците, Габриел ги убеди да запазят мълчание. Предупреждение, дори с рутинен език, криеше риска операцията да бъде разкрита. Неизбежно щеше да има изтичане. А в такъв случай Саладин щеше да заключи, че има връзка между конфискацията на наркотиците и на радиоактивния прах в макарата с кабел.

— А може би вече е стигнал до това заключение — предположи мрачно Русо. — Може би пак ни е победил.

Габриел тайно се боеше от същото. Както и американците. И по време на разгорещена сигурна видеоконференция във втория петък на август те възобновиха искането си той да предаде Жан-Люк Мартел, а заедно с него и операцията си, на Лангли. Габриел отказа и когато американците го притиснаха, той направи единственото, което му бе останало като възможност. Пожела им приятен уикенд. След това се обади на Киара и я информира, че отиват в Тиберия за вечеря на шабат.