Даниъл Силва
Къщата на шпионите (13)

12.
Стокуел, Лондон

— Не можеше ли да не уцелиш?

— Опитах — отвърна Келър. — Но проклетите глупаци изскочиха пред куршумите ми.

— Защо изобщо носеше оръжие?

— Обмислях да взема букет нарциси, но ми се стори, че оръжие би пасвало по-добре на легендата ми. Все пак те бяха останали с впечатлението, че с продажбата му си изкарвам хляба.

— Къде е то сега?

— Оръжието ли? Предполагам, че е в Корсика.

— А труповете?

— Няколко километра по на запад.

Сиймор се огледа неутешимо из малката всекидневна. Тя бе обзаведена с целия уют на зала за заминаващи пътници на летище. Тайната квартира едва ли бе една от перлите в короната на МИ6 — имаше доста по-изискани имоти на службите в шикозните Мейфеър и Белгрейвия, — но Греъм използваше често тази заради близостта й до Воксхол Крос. Автоматичната записваща система отдавна бе обезвредена. Въпреки това той провери захранването, за да е сигурен, че не е била включена по погрешка. Намираше се в шкаф в кухнята. Светлините и измервателните уреди бяха угаснали и не даваха никакви признаци на живот.

Той затвори шкафа и погледна към Келър.

— Наистина ли трябваше да умрат?

— Те не бяха точно стълбове на общността, Греъм. Освен това в случая нямах голям избор. Беше или те, или аз.

— Бих посъветвал твоя приятел дона да излъска хубаво този склад. Кръвта оставя следи, както знаеш.

— Да не би пак да си гледал „От местопрестъплението“?

Сиймор не отговори.

— Френската полиция няма да посмее да провери склада — спокойно поясни Келър, — тъй като са на заплата при дона. Така стоят нещата в истинския свят. Затова лошите никога не ги хващат. Поне не умните сред тях.

— Но от време на време — отвърна Сиймор — дори шпионите ги хващат. А когато е намесено и убийство, понякога отиват и в затвора.

— Дай определение за убийство.

— Незаконно отнемане на живота на друго…

— „Ако искахме да сме бойскаути, щяхме да станем бойскаути“ — изрече Келър.

Сиймор вдигна вежди:

— Т. С. Елиът?

— Ричард Хелмс.

— Баща ми го ненавиждаше.

— Ако ти искаше работата да се свърши по устав — продължи Кристофър, — щеше да я възложиш на някой редови служител, който иска да расте в кариерата. Ала прати мен.

— Поисках от теб да се внедриш в клетката, като се престориш на корсикански търговец на оръжия. Напълно съм сигурен, че не съм споменавал да избиеш трима терористи на ИДИЛ на френска територия.

— И моето намерение не беше такова. Но нека не се преструваме, че сме разтревожени от методите ми, Греъм. Преминали сме тази граница. Знаем се много отдавна.

— Така е наистина — каза тихо Сиймор. — Още от фермата в южната част на Арма.

Отвори вратата на друг шкаф и извади бутилка „Танкерей“ и бутилка с тоник. След това надникна в хладилника — беше празен, вътре имаше само два изсъхнали зелени лимона. Корите им бяха станали кафеникави като опаковъчна хартия.

— Жива ерес.

— И защо?

— Джин с тоник без лайм. — Сиймор взе шепа лед от фризера и го раздели в две зацапани чаши. — Действията ти няма да останат без последствия. Най-важното от тях е, че единствената връзка между атаката и мрежата на Саладин сега лежи на дъното на Средиземно море.

— Където вече не може да убие никого.

— Понякога живият терорист е по-полезен от мъртвия.

— Понякога — съгласи се неохотно Келър. — Всъщност какво искаш да кажеш?

— Ами това — продължи Сиймор, подавайки му питие, — че вече нямаме друг избор, освен да споделим името на Нуредин Закария с нашите приятели от френското разузнаване.

— И какво ще обясним на французите за настоящото местонахождение на Нуредин?

— Възможно най-малко.

— Ако нямаш нищо против — каза Келър, — мисля да пропусна тази среща.

— Всъщност аз също нямам никакво намерение да разговарям с тях.

— Кого смяташ да изпратиш?

Щом Греъм Сиймор произнесе името, Кристофър се усмихна.

— Той знае ли нещо за това?

— Не още.

— Ти си лукаво копеле.

— В гените ни е. — Сиймор отпи от питието си и се намръщи. — На нищо ли не те научиха в школата?