Даниъл Силва
Къщата на шпионите (18)

17.
Рю дьо Гренел, Париж

— За колко точно оръжия говорим?

— Мисля, че са двайсет.

— И откъде този служител на британското разузнаване се е сдобил с двайсет автомата „Калашников“ и „Хеклер и Кох“?

На лицето на Габриел бяха изписани едновременно невежество и безразличие или нещо средно между двете.

— И се е представил за корсиканец? — продължи да настоява Русо. — Сигурен ли си?

— Това важно ли е?

— Може и да е. Виж, само някой, който е живял на острова много години, може да имитира речта им.

Габриел не отговори.

— Този британски агент приятел ли ти е?

— Познаваме се.

— Трябва да има много връзки, щом е успял да направи нещо подобно. И значителен талант.

— Има много да учи.

— А какъв е твоят интерес от тази забатачена афера? — попита Русо.

— Моят интерес е Саладин — заяви Габриел.

— Моят също. Затова ще броя до десет и ще овладея гнева си. Защото е твърде възможно този твой британски приятел да е успял да докаже нещо, което подозирам отдавна.

— Какво?

Но Русо не отговори, поне не направо. Вместо това започна да се държи като професор, върна се назад във времето към изпълнената с надежда зима на 2011 година. В Тунис и Египет два потиснически режима бяха пометени от внезапна вълна на народен гняв и омраза. Либия беше следващата. През януари имаше спорадични протести срещу недостига на жилища и политическата корупция, които бързо прераснаха във всенародно въстание. Скоро стана ясно, че Муамар Кадафи, тираничният лидер на Либия, няма да последва примера на колегите си в Тунис и Кайро, тръгвайки си тихо в арабската нощ. Той бе управлявал Либия с железен юмрук повече от четири десетилетия, като крадеше от богатите запаси на петрол и убиваше опонентите си — понякога дори просто за забавление. Той бе човек от пустинята и знаеше каква съдба го очаква, ако падне от власт. И хвърли изостаналата си страна в истинска гражданска война. Западът се уплаши от кървавата баня и се намеси с войска, като Франция пое водещата роля. До октомври Кадафи беше мъртъв, а Либия — свободна.

— И какво направихме ние? Обсипахме тази страна с пари и други форми на помощ? Държахме ръката й, докато се опитваше да направи преход от племенно общество към демокрация от западен тип? Не — каза Русо, — не сторихме нищо от това. Всъщност не направихме почти нищо. И какво се случи в резултат на нашето бездействие? Либия стана още една провалена държава и ИДИЛ бързо зае вакуума.

Опасността ИДИЛ да намери убежище в Северна Африка беше очевидна, продължи Русо. Това щеше да даде възможност на терористите да инфилтрират бойци и оръжия в Западна Европа и да нападат когото си поискат. Но само месеци след като ИДИЛ се настани в Либия, полицейските сили от Гърция до Испания забелязаха друга тревожна тенденция. Притокът на наркотици от Северна Африка, особено на хашиш от Мароко, бе нараснал до безпрецедентни нива. Нещо повече, забелязваше се смяна на традиционния контрабанден канал. Ако преди наркобандите се задоволяваха да прекарват стоката си през Гибралтарския проток с малки лодки и джетове или по суша към Египет и след това към Балканите, сега превозваха дрогата с големи товарни кораби.

— Вземи например случая с „Аполон“. Това регистрирано в Гърция ръждясало корито беше заловено от италианския флот край Сицилия малко след като ИДИЛ се настаниха в близката Либия. Италианците бяха получили сигнал от информатор в Северна Африка, че на плавателния съд има необичайно голям товар хашиш. Въпреки това те били шокирани от количествата, които намерили. Седемнайсет тона, рекордна заловена пратка.

Русо обясни, че „Аполон“ бил само началото. През следващите три години европейските власти заловили няколко още по-впечатляващи пратки. Между всички съдове обаче имало едно общо нещо: до един били тръгнали от либийски пристанища. А успешните залавяния ставали след сигнали от северноафрикански информатори на правилните места. Били конфискувани повече от триста тона наркотици на стойност три милиарда долара. Само че информаторите внезапно спрели да се обаждат и заловената дрога намаляла значително.

— Но защо? Защо рязко смениха контрабандния канал? Защо производителите внезапно пуснаха толкова големи количества стока на пазара? И защо — попита Русо — информаторите замлъкнаха? Ние тук, във Франция, заключихме, че на сцената е излязъл нов силен играч. Някой с достатъчно ресурси, за да поеме контрола над контрабандните канали. Някой, чиито методи са изплашили информаторите и са ги накарали да млъкнат. Някой, който е бил готов да поеме риска от загубата на тонове безценен товар, защото е искал колкото може по-бързо да изкара много пари. И решихме, че само една група отговаря на този профил.

— ИДИЛ.

Русо бавно кимна.

— Бракът между хашиша и тероризма — каза той — е стар колкото света. Както знаеш, английската дума assassin, убиец, произлиза от арабската hashashin, шиитските главорези, които са убивали под въздействието на хашиш. „Хизбула“, техните наследници в Ливан, финансират операциите си отчасти от продажбата на хашиш, като голяма част от него отива при клиенти от твоята страна. А почти от създаването си ИДИЛ също е важен играч на наркопазара, плавно чрез налагане на данъци върху стоката, която минава през контролираната от тях територия. Вече смятаме, че „Ислямска държава“ е завзела голяма част от европейската търговия с наркотици. И повечето от дрогата минава през организацията на един човек — същия, за когото работи твоят приятел — добави той и потупа с пръст по снимката на Нуредин Закария.

Лулата на Русо бе угаснала. Габриел остана мълчалив, докато французинът посягаше към торбичката с тютюн.

— Най-големият ми страх — продължи Русо — беше, че връзката е повече от финансова. И че ИДИЛ ще използват инфраструктурата на разпределителната мрежа на този човек за износ на тероризъм в Европа. Ако британският ти приятел е прав, ако Нуредин Закария е доставил оръжията, използвани в Лондон, тогава по всичко личи, че страховете ми са се сбъднали. Въпросът е дали Нуредин е действал сам? И дали го е направил с благословията на шефа си?

— Може би трябва да го попитаме — замисли се Габриел.

— Шефа на Нуредин? Лесно е да се каже. Виж — обясни Русо, — той е много популярен човек тук, във Франция, особено сред богатите и високопоставените. Те вечерят в ресторантите му и пият и танцуват в нощните му клубове. Спят в хотелите му, пазаруват в бутиците му и украсяват пръстите и шиите си с уникалните му бижута. И естествено, понякога пушат, шмъркат или си инжектират наркотиците му. Настоящият президент на републиката му е личен приятел. Както и вътрешният министър, и много други във френското правораздаване. Те се грижат никога да не се задават неудобни въпроси, а разследванията в никакъв случай да не стигат прекалено близо до неговата бизнес империя.

— Има ли си име?

— Жан-Люк Мартел.

— ЖЛМ?

Русо изглеждаше искрено изненадан.

— Знаеш името му?

— Прекарал съм много време в страната ви. Жан-Люк Мартел не остава незабелязан.

— Той е истинска знаменитост, признавам. Един от най-успешните предприемачи. Поне това пишат за него. Но всичко е фасада. Реалният бизнес на Мартел са наркотиците. — Русо замълча и се замисли. — Само че ако кажа тези думи в кабинета на министъра си, той ще се изсмее и ще ме отпрати. И след това ще се втурне да вечеря в новия ресторант на Мартел на булевард „Сен Жермен“. Така стоят нещата.

— И аз това чух.

Русо се усмихна с горчивина.

— Може би е възможно да се разберем с Мартел — каза Габриел. — Да се позовем на патриотизма му.

— Жан-Люк Мартел? Невъзможно.

— Тогава предполагам, че ще трябва да действаме по старомодния начин с него.

— Как?

— Остави това на мен.

Настъпи тишина.

— И ако успеем? — попита Русо.

— Може да ни заведе до този, когото и двамата търсим.

— Да — тихо каза Пол. — Наистина може. Но моят министър никога няма да го одобри.

— Това, което министърът ти не знае, няма да го нарани.

Дяволита усмивка заигра по лицето на французина.

— А правилата?

— Същите като последния път. Равнопоставено партньорство. В чужбина съм независим, а ти имаш право на вето върху всичко, което се случва на френска територия.

— Ами британците?

— Ще поискам услугите на онзи, който говори френски като корсиканец.

— Каква част от всичко знам за това, което наистина се е случило с Нуредин Закария и онези оръжия?

— Около петдесет процента.

— Бих ли искал да науча останалото?

— Не искаш.

— В такъв случай — каза Русо — смятам, че имаме сделка.

* * *

Русо се обади на вътрешния министър и поиска копия от две досиета: едното беше на Нуредин Закария, а другото — на човека, за когото той работеше. Шефът на архива, който се трудеше в духа на най-добрите френски бюрократични традиции, веднага видя проблем в молбата му. Защо Русо, чийто достъп бе ограничен до терористи джихадисти, внезапно е започнал да се интересува от дребен марокански престъпник и един от най-прочутите бизнесмени на Франция? Архиварят отбеляза, че това бе странна комбинация, нещо като червеното вино и стридите. Трябваше да се признае на Русо, че се въздържа да определи аналогията му като инфантилна, и то в най-добрия случай. Вместо това отбеляза, че като шеф на отдел в ГДВС, който официално и да не съществуваше, има право да чете буквално всяко досие във френската система. Архиварят бързо капитулира, макар да намекна, че ще се забави няколко часа, тъй като и досиетата бяха обемисти. Пилеенето на безценното време на другите беше отмъщението на бюрократа, помисли си Русо.

Оказа се, че въпросните досиета се намериха за по-малко от час. Куриер мотоциклетист на група „Алфа“ прибра документите в 16:52 и като по чудо ги достави на Рю дьо Гренел в 17:11. Нямаше грешка във времето. Охранителят, който бе постъпил наскоро, го отбеляза в регистъра, както повеляваше новият протокол на група „Алфа“. Прегледа набързо документите — петстотин страници, събрани с два метални клипса, — преди да махне на куриера да влезе в сградата. За да поддържа форма, той се качи по стълбите, а не взе клатушкащия се асансьор, и в 17:13 постави документите на бюрото на мадам Тревил. Там времето отново бе отбелязано напълно точно. Мадам Тревил си го записа в дневника, който бе открит по-късно.

В този момент Кристиан Бушар, винаги нащрек за някаква опасност, подаде глава с изрядна прическа през вратата на бърлогата си и като видя доставените досиета на бюрото на мадам Тревил, отиде да ги погледне отблизо.

— ЖЛМ? Кой ги е поръчал?

— Мосю Русо.

— Защо?

— Ще трябва да го попитате.

— Къде е той?

— В обезопасената конферентна зала. — Тя снижи глас и добави: — С израелеца.

— Алон?

Мадам Тревил мрачно кимна.

— Защо не съм включен в тази среща?

— Бяхте на обяд, когато той пристигна. — От устата й това прозвуча като обвинение. — Мосю Русо ме помоли да предам досиетата в мига, в който бъдат донесени. Може би вие ще искате да го направите вместо мен.

Бушар грабна купчината листове и ги понесе по коридора към обезопасената конферентна зала, където зад шумоизолираната стъклена стена видя Алон и Русо потънали в разговор. Набра кода, влезе и хвърли тежките досиета на масата, сякаш бяха доказателство за заговор.

В мига, в който петстотинте страници се стовариха тежко върху масата, избухна бомбата. Всъщност съвпадението бе толкова голямо, че отначало Габриел си помисли, че документите някак си са експлодирали. За щастие той щеше да има само бегъл спомен за случилото се след това. Даваше си сметка, че пропада през вихрушка от стъкло, тухли и човешка кръв и че Пол Русо и Кристиан Бушар падат заедно с него. Когато най-накрая спря, се почувства като затворен в собствения си ковчег. Последните му мисли, преди да изпадне в безсъзнание, бяха за погребението му: групата опечалени, събрана около отворения гроб на Елеонския хълм, две малки деца — дъщеря, кръстена Ирене на баба си, момче, наречено на велик художник… Децата му нямаше да имат спомен за него. За тях той беше мъжът, който идва и излиза по тъмно. И сега се завръщаше в тъмнината.