Даниъл Силва
Къщата на шпионите (43)

42.
Париж

Обсъждането, от което Пол Русо изпитваше ужас, се случи рано същия следобед в Министерството на вътрешните работи в Париж. Също като Жан-Люк Мартел, Русо не посрещна съдбата си сам — Габриел отиде с него. Двамата пресякоха вътрешния двор рамо до рамо и поеха по голямото стълбище към впечатляващия кабинет на министъра. А там Русо, който не си падаше по учтивите разговори, веднага призна оперативните си грехове. Каза, че британското разузнаване е идентифицирало източника на автоматите от лондонската атака и това е французинът от марокански произход Нуредин Закария, професионален престъпник, свързан с една от най-големите мрежи за контрабанда на наркотици във Франция. Без пълномощно от шефа си и от Вътрешното министерство Русо и група „Алфа“ бяха работили с две съюзнически служби — британската и очевидно израелската, — за да проникнат в споменатата мрежа и да вербуват лидера й. Операцията, продължи той, се бе оказала успешна. На основата на разузнавателна информация, осигурена от източника, група „Алфа“ и партньорите й биха могли да кажат с умерена сигурност, че ИДИЛ са поели контрол над значителна част от незаконната търговия със северноафрикански хашиш. И че Саладин, тайнственият иракски сив кардинал на отдела за международни операции на групировката, вероятно се крие в Мароко, бивш френски протекторат.

Министърът реагира точно както се очакваше, тоест зле. Последва тирада, голяма част от нея нецензурна. Русо предложи да подаде оставка — беше я написал собственоръчно по време на дългото пътуване от Прованс. И положението доста дълго изглеждаше така, сякаш министърът е готов да я приеме. Накрая той хвърли листа в шредера за унищожаване на документи. Основната отговорност за защита на френската територия от терористични, ислямистки и други атаки лежеше върху тесните министерски плещи. Той нямаше намерение да губи човек като Пол Русо.

— Къде е Нуредин Закария сега?

— В неизвестност — каза Русо.

— Да не би да е отишъл в халифата?

Русо се поколеба, преди да отговори. Той бе подготвен да шикалкави, но нямаше начин да изрече откровена лъжа. Отрони тихо, че Нуредин Закария е мъртъв.

— Как така мъртъв? — изуми се министърът.

— Смятам, че се е случило по време на бизнес трансакция.

Министърът не се успокои.

— А лидерът на мрежата? Новият ви агент?

— Името му — каза Русо — е Жан-Люк Мартел.

Министърът сведе поглед и преподреди книжата на бюрото си.

— Това обяснява интереса към досието на Мартел в деня, в който беше взривена централата ви.

— Да — призна Русо.

— Жан-Люк е бил обект на безброй разследвания. Всичките са стигнали до едно и също заключение: че не е замесен с наркотици.

— Това заключение — каза внимателно Русо — е неправилно.

— Да не би да знаеш нещо друго?

— Знам го от сигурен източник.

— От кого?

— Жан-Люк Мартел.

Министърът се изсмя.

— И защо би ти казал нещо подобно?

— Нямаше голям избор.

— Защо?

— Заради Рене Деверо.

— Името ми е познато.

— Би трябвало — каза Русо.

— Къде е Деверо сега?

— На същото място като Нуредин Закария.

— Merde — изстена тихо министърът.

Настъпи тишина. В слънчевите лъчи, влизащи през прозореца, се гонеха прашинки като рибки в аквариум. Пол леко се покашля — сигнал, че се кани да стъпи на тънък лед.

— Знам, че с Мартел сте приятели — започна той най-накрая.

— Познаваме се — възпротиви се бързо министърът, — но не сме приятели.

— Мартел ще бъде изненадан, като го чуе. Всъщност той спомена няколко пъти вашето име, преди най-накрая да се съгласи да сътрудничи.

Министърът не можеше да скрие гнева си, задето Русо просна мръсно френско бельо пред външен човек, при това израелец.

— Какво намекваш? — попита той.

— Искам да кажа — започна Русо, — че ще ми трябва сътрудничеството на Мартел, което изисква да му бъде даден имунитет. Това може да се окаже чувствителна тема, като се има предвид връзката ви, но е необходимо, за да може операцията да продължи.

— Каква е целта?

— Елиминирането на Саладин, разбира се.

— И смяташ да използваш Мартел в някакъв оперативен смисъл?

— Това е единствената ми възможност.

Министърът се направи, че мисли.

— Прав си, даването на имунитет ще бъде трудно. Но ако ти го поискаш…

— Ще имате документите до края на деня — бързо изрече Русо. — Честно казано, вероятно така е най-добре. Вие не сте единственият в настоящото правителство, който се познава с Мартел.

Министърът отново местеше книжа.

— Дадохме ти много свобода, когато създадохме група „Алфа“, но няма нужда да казвам, че ти превиши правата си.

Русо прие упрека с мълчаливо разкаяние.

— Повече няма да ме държите на тъмно. Ясно ли е?

— Да, господин министър.

— Как възнамерявате да продължите?

— През следващите десет дни мароканският доставчик на Мартел, мъж на име Мохамед Бакар, ще пусне няколко големи пратки хашиш от либийски пристанища. Много е важно да ги прихванем.

— Знаеш ли имената на плавателните съдове?

Пол кимна.

— Бакар и Саладин ще заподозрат, че имаме информатор — отбеляза министърът.

— Точно така.

— Ще се разгневят.

Русо се усмихна.

— На това се надяваме, господин министър.

* * *

Първият кораб — регистриран в Малта плаващ ковчег на име „Средиземноморска мечта“, трябваше да тръгне от Либия чак след четири дни. Щеше да поеме от Хумс, малко търговско пристанище на изток от Триполи, а след кратка спирка в Тунис, където трябваше да натовари стоката, щеше да отплава директно за Генуа. Другите два плавателни съда — единият плаващ под бахамски флаг, а другият под панамски — щяха да тръгнат по график от Сирт след една седмица, което предизвикваше леко колебание у Габриел и Русо. Те се съгласиха, че прихващането на „Средиземноморска мечта“, докато другите два кораба са още закотвени в Либия, би било грешка, тъй като щеше да даде на Мохамед Бакар и Саладин възможност да пренасочат стоката. Затова, преди да действат, щяха да изчакат, докато всички плавателни съдове са в международни води.

Забавянето тежеше много и на двамата, особено на Габриел, който бе видял как промененото лице на Саладин се появява под усилията на собствената му ръка. Той винаги носеше скиците със себе си, дори в леглото в Йерусалим, където прекара четири неспокойни нощи до жена си. На булевард „Цар Саул“ ходеше на безкрайни заседания по въпросите, които бе оставил в кадърните ръце на Узи Навот, но всички виждаха, че мислите му са другаде. По време на среща на кабинета умът му се рееше, докато министрите не спираха да се карат. Той рисуваше лице в бележника си. Лице, което бе частично скрито от качулката на джелабата.

Рано следващата сутрин Русо събуди Габриел с новината, че „Средиземноморска мечта“ е отплавал от Тунис предната вечер и вече е в международни води. Но дали в него имаше скрит товар хашиш от Мароко? Само един източник твърдеше, че е така: човекът, който живееше от другата страна на залива Кавалер срещу Дмитрий и Софи Антонови. Човекът, чиито многобройни грехове бяха официално опростени и който сега бе под пълния контрол на съюз от три разузнавателни служби.

За непосветените обаче в поведението му нямаше никаква външна промяна, ако не броим постоянното присъствие на Кристофър Келър до него. Където и да отидеше Мартел, Келър го следваше. В Монако и Мадрид за две предварително уговорени бизнес срещи. В Женева за просветляващ сблъсък със съмнителната етика на швейцарски банкер. И накрая в Марсилия, откъдето шефът на отдела за наркотици на Мартел бе изчезнал безследно, оставяйки след себе си двама мъртви бодигардове в магазина за електроника на площад „Жан Жорес“. Марсилската полиция бе останала с впечатлението, че Рене Деверо е бил убит от съперник от подземния свят. Сътрудниците на Деверо, сред които и някой си Анри Вияр, бяха на същото мнение.

По време на среща с Мартел и Келър в таен апартамент край гара Сен Шарл Вияр не можеше да си намери място заради предстоящото пристигане на пратките. Той се боеше — и с право, че има изтичане на информация. Мартел успокои страховете му и му нареди да прибере товара по обичайния начин. Внимателен преглед на записа на телефона в джоба на Келър и на движенията и комуникациите на Вияр след срещата показаха, че Жан-Люк не се е опитал да прати скрито предупреждение на старата си мрежа. Хашишът беше на път, плащанията бяха по трасето. За търговците на наркотици и шпионите всички системи работеха.

Съобщението, което даде начало на следващата фаза, бе предадено по обичайния канал, от вътрешен министър на вътрешен министър, без излишно напрежение. Платен информатор в една от най-големите наркобанди във Франция заяви, че голяма пратка хашиш от Северна Африка ще пристигне в Генуа на следващия ден на борда на „Средиземноморска мечта“, плаващ под малтийски флаг. Ако италианците нямаха нищо по-добро за правене, можеха да го проверят. И те наистина го направиха. Всъщност подразделения на Гуардия ди Финанца — италианската агенция, отговаряща за контрабандата на наркотици, се качиха на плавателния съд минути след пристигането му и започнаха да отварят контейнерите. Претърсването им накрая даде резултат — четири тона марокански хашиш, количеството не беше рекордно, но бе забележително. След това италианският министър се обади на френския си колега и му благодари за информацията. Френският министър каза, че е доволен, задето успял да помогне.

Макар да бе важна новина в Италия, разкритието не привлече внимание във Франция, най-малко в рибарското градче Сен Тропе. Но когато на следващия ден френската митническа полиция нахлу в два кораба — пътуващия за Тулон „Африканска звезда“ и този за Марсилия „Карибски път“, — дори и заспалият Сен Тропе бе впечатлен. На „Африканска звезда“ имаше три тона хашиш, а на „Карибски път“ — само два. Но оттам бе иззето нещо, което Габриел и Пол Русо не очакваха: оловен цилиндър с дължина четиресет сантиметра и диаметър двайсет сантиметра. Беше скрит в макара с кабел, произведена в завод в индустриалния квартал на Триполи.

На цилиндъра нямаше никакви обозначения. Въпреки това френската митническа полиция, която бе обучена да борави с потенциално опасни материали, знаеше, че не бива да го отваря. Проведоха се телефонни разговори, вдигна се тревога и в късния следобед контейнерът бе транспортиран със сигурен превоз до френска държавна лаборатория извън Париж, където лаборантите анализираха приличащия на талк прах вътре. Те скоро установиха, че това бе силно радиоактивното вещество цезий-137, или цезиев хлорид. Пол Русо и вътрешният министър бяха информирани за находката в осем вечерта. А двайсет минути по-късно те се втурнаха през вратите на Елисейския дворец, следвани от Габриел, за да съобщят новината на президента на републиката. Саладин отново ги бе набелязал, този път с мръсна бомба.