Даниъл Силва
Къщата на шпионите (41)

40.
Лазурният бряг, Франция

На всички в стаята беше ясно — а и скритите камери също щяха да потвърдят, — че Жан-Люк Мартел не разбираше значението на думите, които току-що бе произнесъл. Бих казал, че е иракчанин… Иракчанин, който се наричаше Халил. Без фамилия, без народност или принадлежност към селото на предците си, просто Халил. Този Халил беше станал партньор с Мохамед Бакар, производител на хашиш, дълбоко религиозен мюсюлманин, който мразеше Америка и Запада и се разгневяваше само при споменаването на Израел. Халил, който искаше да постигне максимални печалби, като прати повече стока на европейския пазар.

Габриел, мълчаливият наблюдател на драмата, която бе измислил и продуцирал, предупреди сам себе си да не прави прибързани изводи. Беше възможно човекът, който се представяше като Халил, да не е онзи, когото те търсеха. Можеше да е просто обикновен престъпник, който се интересуваше само от пари, и всичко това да е гонене на вятъра, което щеше да погълне ценно време и ресурси. Въпреки това, дори на Габриел му бе трудно да овладее тупкането на сърцето си. Той бе натиснал слабото звено и бе свързал точките, а следата го бе отвела тук, до бившия дом на несъществуващ враг.

Другите членове на екипа му обаче изглеждаха напълно безразлични към разкритията на Мартел. Натали, Михаил и Кристофър Келър надничаха към едно и също лично пространство и Пол Русо се възползва от момента, за да зареди първата си лула. Миг по-късно запалката му пламна и облак дим се изви над двете сцени от венецианските канали, нарисувани от Гуарди. Реставраторът Габриел неволно премигна.

Ако Русо изпитваше дори и най-слаб интерес към иракчанина, който се представяше като Халил, то той не даваше никакъв външен знак за това. Халил беше нещо, за което да мислят по-късно, той не беше важен. Русо като че ли се интересуваше повече — или поне така изглеждаше — от подробности за отношенията между Мартел и Мохамед Бакар. Кой командваше парада? Това искаше да знае той. Кой имаше последната дума? Дали Мартел, дистрибуторът, или Бакар, мароканският производител?

— Май не разбираш много от бизнес, а?

— Аз съм учен — извини се Русо.

— Всичко е въпрос на преговори — обясни Мартел. — Но накрая винаги производителят има последната дума.

— Защото може във всеки момент да отхвърли дистрибутора?

— Точно така.

— А не можеш ли да намериш нов източник на наркотици?

— Портокали — поправи го Мартел.

— А, да, портокали — съгласи се Русо.

— Не е лесно.

— Заради качеството на портокалите на Мохамед Бакар?

— Защото Мохамед Бакар е човек със значителна власт и влияние.

— И би обезкуражил другите производители да ти продават?

— И още как.

— А ти какво каза, когато Мохамед Бакар ти довери, че иска рязко да увеличи количествата портокали за Европа?

— Посъветвах го да не го прави.

— Защо?

— По много причини.

— Например?

— Големите пратки по принцип са опасни.

— Защото властите ги откриват по-лесно?

— Очевидно.

— И какво друго?

— Тревожех се, че ще наситим пазара.

— И така ще намалите цената на портокалите в Западна Европа.

— Търсене и предлагане. — Мартел сви рамене.

— И когато му сподели тези свои тревоги?

— Той ми даде много прост избор.

— Оставаш или си тръгваш?

— Точно така.

— И ти остана.

Мартел мълчеше. Русо веднага продължи:

— Транспортът. Кой отговаря за него?

— Мохамед. Той праща пратката по пощата, а ние я поемаме от другата страна.

— И предполагам, че ти казва кога да я очакваш.

— Разбира се.

— Какви са предпочитаните методи?

— Някога използвахме малки лодки за пренасяне на стоката през Средиземно море от Мароко до Испания. Тогава испанците затегнаха охраната по брега и той започна да ги праща през Северна Африка към Балканите. Дълъг и скъп път. Много портокали изчезваха по него. Особено когато стигнеха в Ливан и на Балканите.

— Крадат ги местните престъпни банди, така ли?

— Сръбската и българската мафия много си падат по цитруси — обясни Мартел. — Мохамед се опитваше години наред да измисли начин да прекара портокалите си до Европа, без да се налага да минава през тяхната територия. И тогава решението просто му падна в ръцете.

— Решението — досети се Русо — беше Либия.

Мартел кимна бавно.

— Беше като сбъдната мечта, която стана възможна благодарение на президента на Франция и неговите приятели във Вашингтон и Лондон, които заявиха, че Кадафи трябва да си ходи. Щом режимът беше свален, Либия вече бе открита за бизнес. Беше като Дивия запад. Няма централно правителство, няма полиция, няма никакви власти, освен милициите и ислямските психари. Но имаше проблем.

— Какъв?

— Милициите и ислямските психари — каза Мартел.

— Те не одобряваха ли портокалите?

— Не. Искаха дял. Иначе не ги пускаха да стигнат до либийските пристанища. Мохамед имаше нужда от местен партньор, някой, който да държи милициите и свещените воини на линия. Някой, който можеше да гарантира, че портокалите ще стигнат до трюмовете на товарните кораби.

— Някой като Халил? — попита Русо.

Мартел не отговори.

— Спомняш ли си кораб на име „Аполон“? — попита Русо. — Италианците го прихванаха край Сицилия със седемнайсет тона портокали в трюмовете.

— Името ми говори нещо — каза лукаво Жан-Люк.

— Предполагам, че товарът е бил твой.

Безизразният поглед на Мартел потвърди това.

— Преди „Аполон“ имаше ли други кораби, които не са били прихванати?

— Няколко.

— Припомни ми — каза Русо, правейки се на учуден, — кой плаща цената на прихванатата стока? Производителят или дистрибуторът?

— Не мога да продавам портокали, ако не ги получа.

— Значи, казваш — и моля те, прости ми, нямам намерение да обиждам никого, — че Мохамед Бакар лично е загубил милиони евро, когато „Аполон“ е бил прихванат?

— Точно така.

— Сигурно е бил бесен.

— Меко казано — въздъхна Мартел. — Повика ме в Мароко и ме обвини, че от мен е изтекла информация към италианците.

— И защо ти е било да правиш нещо подобно?

— Защото аз бях противник на големите товари. А най-добрият начин да бъдат спрени е, като направя така, че изгубим един-два кораба.

— Ти ли стоиш зад сигнала, който заведе италианците при „Аполон“?

— Разбира се, че не. Обясних на Мохамед съвсем ясно, че проблемът е в неговата градина.

— И под това имаше предвид Северна Африка — каза Русо.

— Либия — отговори Мартел.

— А когато прихващанията продължиха?

— Халил запуши дупките. И портокалите пак започнаха да пристигат безпроблемно.

* * *

Ето го отново. Името на новия агресивен партньор на Мохамед Бакар. Мъжът, когото Пол Русо избягваше да споменава. След дълго мълчание, през което пак зареди лулата си, той се почуди кога за пръв път Жан-Люк Мартел се е срещнал с иракчанина, който се представяше като Халил. Без фамилия. Без националност или родно село на предците си. Само Халил. Мартел обясни, че това е станало през 2012 година. Май през пролетта. Може би в края на март, но не можел да бъде сигурен. Русо обаче не му вярваше. Мартел стоеше начело на огромна престъпна империя и пазеше всички подробности за нея в ума си. Русо настоя, че той със сигурност можеше да си спомни тази паметна среща.

— Беше на двайсет и девети март.

— При какви обстоятелства? Повикаха ли те, или всичко бе предварително организирано?

Мартел даде да се разбере, че присъствието му е било поискано.

— И това как се прави обикновено? Знам, че е незначителна подробност, но съм любопитен.

— Оставя се съобщение в хотела ми в Маракеш.

— Гласова поща?

— Да.

— А първата среща, на която присъстваше и Халил?

— Беше в Каза. Отлетях дотам със самолета си и се регистрирах в хотел. Няколко часа по-късно ми казаха къде да отида.

— Мохамед лично ли ти се обади?

— Един от неговите хора. Мохамед не ползва телефон за бизнеса си.

— А кой беше хотелът?

— „Софител“.

— Сам ли отиде?

— Оливия беше с мен.

Русо се намръщи замислено.

— Винаги ли я водиш със себе си?

— Когато е възможно.

— Защо?

— Има значение как изглежда.

— Тя дойде ли на срещата?

— Не. Остана в хотела, а аз отидох до Анфа.

— Анфа?

Това бе богат квартал на хълм западно от градския център, обясни Мартел. Място с обградени от палми булеварди и вили с високи огради, където цената на квадратен метър съперничеше на тази в Лондон и Париж. Мохамед Бакар имал имот там. Както обикновено, Жан-Люк трябвало да бъде претърсен, преди да му бъде позволено да влезе. Той си спомни, че този път претърсването било по-сериозно от нормалното. Вътре очаквал да завари Бакар сам, както при обичайните им срещи. Но там имало и друг мъж.

— Опиши ми го, моля.

— Висок, широкоплещест, с широко лице и големи ръце.

— Кожата?

— Тъмна, но не прекалено.

— Как беше облечен?

— Като западняк. Тъмен костюм, бяла риза, без вратовръзка.

— Белези и отличителни черти?

— Не.

— Татуировки?

— Виждах само ръцете му.

— А по тях?

Мартел поклати отрицателно глава.

— Представиха ли ви един на друг?

— Съвсем бегло.

— Той каза ли нещо?

— Не на мен. Само на Мохамед.

— Предполагам, че на арабски.

— Да.

— Мохамед Бакар говори магребски арабски.

— Дарижа — кимна Мартел.

— А другият мъж? И той ли говореше дарижа?

Жан-Люк пак поклати глава.

— И ти можеш да направиш разликата?

— Научих малко арабски като дете. От майка ми — добави той. — Така че — да, мога да направя разликата. Той говореше като човек от Ирак.

— И не се ли почуди за принадлежността на този мъж, като се има предвид, че ИДИЛ са превзели голяма част от Ирак и Сирия и имат база в Либия? Или може би не си искал да знаеш — добави презрително Русо. — Може би е било по-добре да не задаваш прекалено много въпроси в такава ситуация.

— По правило — каза Мартел — те не помагат в бизнеса.

— Особено когато са замесени организации като ИДИЛ. — Русо овладя гнева си. — А втората среща? Кога беше тя?

— Миналия декември.

— След атаките във Вашингтон ли?

— Определено.

— Точната дата, моля.

— Мисля, че беше на деветнайсети.

— При какви обстоятелства?

— Беше нашата годишна зимна среща.

— Къде се състоя?

— Мохамед непрекъснато сменяше локациите. Накрая се видяхме в малко село високо в Риф.

— И какъв беше дневният ред?

— Цени и приблизителни дати на доставките за новата година. Мохамед и иракчанинът искаха да доставят дори още повече стока на пазара. Много стока. И то бързо.

— Как беше облечен той този път?

— Като мароканец.

— Какво имаш предвид?

— Носеше джелаба.

— Традиционна мароканска роба с качулка, така ли?

Мартел кимна.

— И лицето му беше по-изпито и изострено — добави той.

— Беше отслабнал?

— Пластична хирургия.

— Имаше ли нещо друго различно в него?

— Да — каза Мартел. — Куцаше.