Даниъл Силва
Къщата на шпионите (6)

5.
Хемпшър, Англия

Също като мнозина преди него, той бе дошъл в пристанищния град в Южна Англия в задното отделение на правителствен ван със затъмнени прозорци. Колата бе минала с пълна скорост покрай яхтклубовете и старите тухлени викториански складове и накрая бе завила по малка алея, водеща към голф игрище, което в сутринта на пристигането му бе превзето от чайките. До игрището имаше празен ров, а отвъд него — стара крепост със стени от сив камък. Първоначално построена от Хенри VIII през 1545 година, сега тя бе основната школа на шпионите на МИ6.

Ванът спря за кратко пред портата, преди да влезе в централния двор, където в три спретнати редици бяха паркирани колите на ръководството. Шофьорът, който се казваше Редж, изгаси двигателя и със съвсем леко поклащане на главата даде сигнал на мъжа на задната седалка, че може да слезе. Новото попълнение беше специален случай, или поне така бяха информирали ръководството от Воксхол Крос. Както всички наскоро вербувани, и на него при всяка възможност щяха да му казват, че е допуснат в специален клуб. Членовете на този клуб живееха по различни правила от останалите си сънародници. Знаеха и правеха неща, които другите не знаеха и не правеха. Но според Редж, мъжът на задната седалка нямаше вид на човек, който би се трогнал от подобни ласкателства. Всъщност изглеждаше като някого, който отдавна живее по различни правила.

Крепостта се състоеше от три корпуса — източен, западен и основен, където се провеждаше по-голямата част от обучението. Точно над портата бяха стаите, запазени за шефа, а отвъд стените имаше тенис корт, игрища за скуош и за крокет, площадка за хеликоптери и открито стрелбище. Имаше и закрито, макар Редж да подозираше, че пътникът му няма да има много нужда от обучение по стрелба или оръжия. Той бе елитен боец. Личеше по фигурата му, извивката на челюстта му и начина, по който преметна платнената торба на рамо, преди да поеме през вътрешния двор. Без да издаде и звук, забеляза Редж. Определено бе от мълчаливите. Беше ходил на места, които искаше да забрави, и бе изпълнявал мисии, за които никой не говореше извън обезопасените стаи и тайните съоръжения. Този човек бе строго секретен. Беше беда.

Точно на входа на западното крило се намираше малка кабинка, в която портиерът Джордж Холидей го чакаше.

— Марлоу — представи се новият наемник неубедително. Замисли се малко и добави: — Питър Марлоу.

Холидей, който най-отдавна работеше за ръководството — наследство от времето на крал Хенри, както твърдеше вътрешната легенда, — прокара блед и тънък като краче на паяк пръст по списъка с имена.

— А, да, господин Марлоу. Очакваме ви. Съжалявам за времето, но на ваше място бих свикнал с него.

Холидей изрече това, докато се навеждаше, за да вземе ключ от редицата кукички под бюрото си.

— Вторият етаж, последната стая вляво. Извадихте късмет, оттам има хубава гледка към морето. — Постави ключа на бюрото. — Смятам, че ще се справите с багажа си.

— И аз така смятам — каза новият наемник с нещо като усмивка.

— О! — обади се внезапно портиерът. — За малко да забравя. — Обърна се и извади малък плик от една от пощенските кутии на стената зад бюрото. — Това пристигна за вас предната вечер. От С^[1] е.

Мъжът грабна писмото и го пъхна в джоба си. След това нарами платнената торба — като войник, отбеляза Холидей — и я понесе по старото стълбище, което водеше към етажа с квартирите. Вратата на стаята се отвори със стон. Влезе и остави платнената торба да се плъзне по широкото му рамо на пода. С внимателния поглед на специалист по наблюдение той огледа обстановката. Единично легло, нощно шкафче и нощна лампа, малко бюро, обикновен гардероб за нещата му, лична баня и тоалетна. Скорошен абсолвент на елитен университет вероятно би се зарадвал на подобна квартира, ала наемникът не беше впечатлен. Притежаваше значително богатство — незаконно, но въпреки това значително — и бе свикнал да живее по-комфортно.

Хвърли якето си на леглото и извади плика от джоба. Отвори го с неохота и издърпа отвътре малка картичка. Нямаше герб или емблема, само три реда, изписани със спретнат почерк с яркозелено мастило.

Великобритания вече е по-добре, след като ти си тук, за да се погрижиш за нея…

Обикновен наемник сигурно би запазил картичката за спомен от първия си ден като служител на една от най-старите и горди разузнавателни служби в света. Но човекът, познат като Питър Марлоу, не беше обикновен наемник. Нещо повече, той бе работил на места, където подобни картички можеха да струват човешки живот. И след като я прочете — два пъти по навик, — той я изгори в мивката в банята и отми пепелта. След това отиде до малкия като амбразура прозорец на стаята и се загледа над морето към остров Уайт. И не за пръв път се почуди дали не бе направил най-голямата грешка в живота си.

* * *

Естествено, истинското му име не беше Питър Марлоу. Казваше се Кристофър Келър, което само по себе си беше интригуващо, защото според правителството на Нейно Величество Келър бе мъртъв от двайсет и пет години. И съответно бе първият покойник, служил на британското разузнаване след Глиндър Майкъл, бездомния уелсец, чийто труп бе използван от дезинформаторите по време на Втората световна война, за да се пробутат фалшиви документи на нацистка Германия като част от операция „Минсмийт“.

Ръководството на школата обаче не знаеше нищо от това за новия си наемник. Всъщност те нямаха почти никаква представа за него. Не бяха наясно например, че е ветеран от елитната Специална авиодесантна служба, че все още държи рекорда на полка за 60-километров поход за издръжливост през планината Брекън Бийкънс в Южен Уелс. Или пък че е постигнал най-висок резултат в Къщата на убийствата — прословутото тренировъчно съоръжение на САС, където членовете й усъвършенстваха уменията си за близък бой.

По-нататъшен преглед на досието му, което бе засекретено по заповед на самия премиер, би показал, че в края на 80-те години на XX век, по време на особено наситен с насилие период от войната в Северна Ирландия, той бе внедрен в Западен Белфаст. Там живя сред католици и бе един от водещите агенти, проникнали в Ирландската републиканска армия. В същото това досие доста бегло се споменаваше и за инцидент във ферма в южната част на Арма, където след разкриването му Келър бе закаран и разпитван. Точните обстоятелства около бягството му бяха неясни, макар да се знаеше, че включват смъртта на четирима корави мъже от ИРА, двама от които били буквално нарязани на парчета.

След спешна евакуация от Северна Ирландия Келър се завърна в щабквартирата на САС в Херефорд, където си мислеше, че ще си почине и ще започне работа като инструктор. Но след инвазията на Ирак в Кувейт през август 1990 година, той бе назначен в боен отряд за операцията „Пустинен меч“ и изпратен в Западен Ирак да търси смъртоносния арсенал от ракети „Скъд“ на Садам Хюсеин. В нощта на 28 януари 1991 година Келър и екипът му бяха открили пускова установка на около сто и петдесет километра северозападно от Багдад и бяха изпратили по радиостанцията координатите на своите командири в Саудитска Арабия. Деветдесет минути по-късно формирование от бомбардировачи на коалицията се бе спуснало ниско над пустинята. Но в пагубен случай на приятелски огън бяха атакували отряда на САС вместо ракетната площадка. Британските власти заключиха, че цялата бойна единица е загинала, включително и Келър.

Истината обаче беше, че оцеля в инцидента без драскотина, което той умееше да прави. Първата му инстинктивна мисъл бе да се обади до базата по радиостанцията и да поиска евакуация. Но разгневен от некомпетентността на началниците си, тръгна пеш. Скрит под робата и кърпата за глава на бедуин и добре обучен в изкуството на незабележимото придвижване, премина през силите на коалицията и се промъкна незабелязано в Сирия. Оттам вървя на запад през Турция, Гърция и Италия и накрая стигна до каменистия бряг на Корсика, където попадна в гостоприемните ръце на дон Антон Орсати, криминален тип, чиято стара фамилия от корсикански бандити бе специализирана в поръчкови убийства.

Донът даде на Келър вила и жена, която да излекува раните му. След като си почина, му даде и работа. Със своя северноевропейски вид и обучението си в САС, Келър успяваше да изпълни поръчки, които не бяха по силите на корсиканските убийци на Орсати. Като се представяше за мениджър в малката компания за зехтин на дона, Келър обикаляше Западна Европа почти двайсет и пет години и убиваше по поръчка на боса. Местните го приемаха като един от тях и той се отплати за щедростта им, възприемайки техния начин на живот. Обличаше се като корсиканец, ядеше и пиеше като корсиканец и гледаше на света с корсиканското фаталистично презрение. Дори носеше корсикански талисман на шията си — червен корал във формата на ръка, — за да се пази от уроки. Сега най-накрая се бе завърнал у дома, в старата каменна крепост с изглед към студеното гранитносиво море. Щяха да го научат как да бъде истински британски шпионин. Но първо трябваше да се научи как отново да бъде англичанин.

* * *

Останалите, пристигнали заедно с Келър, отговаряха повече на традиционните вкусове на МИ6 — бели мъже от средната или привилегированата класа. Нещо повече, всичките бяха наскоро завършили Оксфорд или Кеймбридж. С изключение на Томас Финч, който бе учил в Лондонското училище по икономика и бе работил като инвестиционен банкер в Ситито, преди най-накрая да приеме многократните покани на МИ6. Финч говореше свободно китайски и се смяташе за особено умен. При първото им събиране се оплака донякъде на шега, че си е намалил значително доходите за честта да служи на родината. Келър можеше да се похвали със същото, но знаеше, че не бива да го прави. Обясни на вербуваните заедно с него, че е работил в търговията с храни, а в свободното си време се е занимавал с планинарство, но и двете неща случайно бяха верни. А по отношение на възрастта си — той бе много по-голям от останалите, може би най-възрастният вербуван изобщо — твърдеше, че късно се е ориентирал какво иска, което изобщо не беше така.

Курсът официално бе известен като ВКНР — Входен курс за новопостъпили разузнавачи. Целта му беше да се подготвят вербуваните наскоро за работа на входно ниво във Воксхол Крос, но те щяха да преминат допълнително обучение, преди да могат да оперират на терен, иначе биха причинили непоправими щети на интересите на страната си и на собствената си кариера.

Главните инструктори бяха двама — Анди Мейхю, едър, червенокос и словоохотлив, и Тони Куил, слаб като хрътка бивш оперативен офицер, за когото се говореше, че можел да очарова и монахиня и да й открадне броеницата, докато го зяпа. Във Воксхол Крос бяха прегледали внимателно досиетата и на двамата, за да се уверят дали в предишния си живот не се бяха срещали случайно с офицера от САС Кристофър Келър. Не бяха. Мейхю бе работил най-вече в щаба. Куил бе специалист по страните отвъд желязната завеса и в Близкия изток. Никой от тях не бе стъпвал в Северна Ирландия.

Първата част от курса бе посветена на самата служба МИ6 — историята, успехите, епичните провали, структурата. Тя бе доста по-малка от американската и руската си посестрима, но се извисяваше над категорията си, както обичаше да казва Куил, благодарение на вроденото лукавство и естествената склонност към измама на тези, които я управляваха. Докато американците разчитаха на технологиите, МИ6 се бе специализирала в човешкото разузнаване и нейните служители се смятаха за най-добрите вербовчици и водещи офицери в този занаят. Тежката работа по убеждаването на мъже и жени да предават собствената си родина се извършваше от РК — разузнавателния клон. Към него бяха зачислени около триста и петдесет души, а повечето работеха в британските посолства по света под безопасно дипломатическо прикритие. Още към осемстотин се трудеха в службата. Те бяха специализирани в техническата област или заемаха административни длъжности в многото подразделения на МИ6 по света. Всяко подразделение се ръководеше от началник, който отговаряше пред директора.

Макар Мейхю и Куил да не знаеха, С вече бе решил, че Питър Марлоу няма да работи в никое от съществуващите подразделения. Той щеше да бъде подразделение сам по себе си. Подразделение от един.

След като бяха налели институционалните основи, Мейхю и Куил обърнаха внимание на занаята с човешкото разузнаване: поддържането на добро прикритие, забелязването и обезвреждането на наблюдението, тайнопис, тайници, контакти, мнемонични упражнения. Както казваше Куил, паметта е единственият приятел на шпионина в цял свят. А сетне последваха дълги и подробни лекции как да се откриват и успешно да се вербуват източници на разузнавателна информация. Келър имаше нечестно предимство пред останалите курсисти: той вече бе вербувал и ръководил агенти на място, където и най-малката грешка можеше да доведе до жестока смърт. Всъщност беше сигурен, че би могъл да научи Мейхю и Куил на някои неща, например как се провежда тайна среща, след която и агентът, и оперативният офицер да оцелеят. Но в учебната стая в главния корпус той се държеше като тих и старателен ученик, който нямаше търпение да научи нещо ново, без да се опитва да впечатли някого. Бе оставил това на Финч и Бейкър, студент по литература от Оксфорд, който вече си водеше бележки за първия си шпионски роман. Келър се обаждаше само когато го попитаха нещо и нито веднъж не вдигна ръка, за да пожелае сам да отговори на въпрос. Той бе възможно най-невидимият в класната стая с дванайсет ученици. Но пък и това беше част от специалната му дарба — да остава незабележим за околните.

Невероятните умения на Келър обаче трудно оставаха незабелязани по улиците на близкия Портсмът, където се провеждаха повечето им упражнения на терен. Той прибираше съдържанието на тайниците, без никой да го забележи, а срещите му бяха като по учебник. Шест седмици след началото на курса МИ5 изпрати екип, който да помогне в еднодневното обучение по наблюдение. Целта беше да се демонстрира, че правилното физическо наблюдение — професионално, а не аматьорско — е почти невъзможно да бъде забелязано. И наистина новопостъпилите не успяха да засекат нито един от хората на МИ5, които ги обучаваха, само Келър идентифицира и четиримата членове на екипа, следящи го по време на екскурзията до търговския център. Те не повярваха и поискаха втори шанс, но резултатите бяха същите. Следващият ден бе посветен не на разпознаването, а на обезвреждането на наблюдението. Келър се измъкна от преследвачите си точно след пет минути и изчезна яко дим. Намериха го по-късно същата вечер да пее с френски акцент на караоке в „Друидски оръжия“ на Бинстийд Роуд. Тръгна си от кръчмата с името, телефонния номер и адреса на всеки един в помещението, както и с предложение за брак. На следващата сутрин Куил се обади в „Личен състав“ във Воксхол Крос и попита къде са намерили мъжа на име Питър Марлоу.

— Не сме го намирали — обясниха оттам. — Той е личен избор на С.

— Пратете ми още десет като него — каза Куил — и Великобритания пак ще управлява света.

Истинската работа в обучението се извършваше вечер, в бара и стола на курсистите. Те бяха окуражавани да пият: казваха им, че алкохолът играе важна роля в живота на шпионина. А по няколко пъти в седмицата им идваше специален гост на вечеря. Началници на подразделения, политически експерти, легендарни разузнавачи. Някои от тях още работеха за службата, а други изглеждаха като покрити с паяжини антики в омачкани костюми, които си спомняха за дуелите с КГБ в Берлин, Виена и Москва. Русия отново бе основна цел и главен враг на МИ6 — според един стар воин от Студената война голямата игра се била възобновила. Куил предупреди курсистите си, че руснаците ще пробват да привлекат всекиго от тях с ласкателства, с предлагане на пари или с изнудване. Начинът, по който отвърнеха на домогванията на Руската мечка, щеше да определи дали нощем щяха да спят спокойно, или да се измъчват в ада, създаден от самите тях. След това им пусна запис с прочутата пресконференция на Ким Филби от 1955 година, на която той отрече да е шпионин на КГБ. Куил вметна, че това е най-изкусната лъжа, която някога е чувал.

Джеймс Бонд можеше и да има разрешение да убива, но разузнавачите на МИ6 от истинския живот нямаха. Убийството като метод за постигане на цел беше строго забранено, а повечето британски шпиони рядко бяха въоръжени. Светът обаче ставаше все по-опасно място, а това означаваше, че новопостъпилите трябваше да преминат основно обучение по боравене с оръжие: къде се слага пълнителят, как се вкарва патрон в цевта, къде се държи кобурът, за да не простреляш себе си или колега… Тук отново уменията на Келър трудно се прикриваха. През първия ден на обучението в стрелбището инструкторът му даде 9-милиметров „Броунинг“ и му нареди да стреля по човешки силует на петнайсет метра разстояние. Келър бързо вдигна пистолета и без дори да се прицелва, изстреля и тринайсетте куршума в главата на фигурата. А когато го помолиха да повтори упражнението, той изпразни целия пълнител в лявото око на мишената. След това бе освободен от по-нататъшно обучение. От него не се изискваше да участва и в основния курс по самозащита. Не и след като почти извади рамото на инструктора, който глупаво насочи незаредено оръжие към лицето му. След това никой, дори и Мейхю, който имаше вид на ръгбист, не стъпваше на терена с него.

Държаха ги в почти пълна изолация от цивилното население около тях, но Мейхю и Куил не правеха усилия да ги държат настрани от случващото се във външния свят — даже точно обратното. Купчина британски и чуждестранни вестници ги чакаха на закуска всяка сутрин, а във всекидневната имаше телевизор с основните световни и европейски канали. Точно пред него те се струпаха във вечерта на атаката в Лондон, обзети от отчаяние и гняв, с ясното съзнание, че това бе войната, в която щяха да влязат. А един от тях щеше да го направи по-скоро от останалите.

Следващата седмица курсът свърши. Всички дванайсет курсисти преминаха с лекота изпитите, Питър Марлоу постигна най-висок резултат, а Финч остана далеч зад него на почетното второ място. Същата вечер похапнаха заедно за последен път в компанията на Мейхю и Куил. А на сутринта оставиха ключовете от стаите си на бюрото на стария Джордж Холидей и понесоха багажа си навън, където шофьорът Редж чакаше зад волана, за да закара новоизлюпените шпиони в Лондон.

Един от тях обаче го нямаше. Търсиха го навсякъде: в стаите в източното крило, в западното, в основния корпус, на стрелбището, на тенис корта, на игрището за крокет, в спортната зала… И след като не го намериха, в девет сутринта Редж пое към Лондон с единайсет вербувани мъже вместо с дванайсет.

А след това Куил намери въжето под прозореца му. После и малкото парченце плат, което се вееше като флагче от бодливата тел над оградата. Проследи и пресните стъпки по плажа, оставени от човек, който бърза под тежестта на около сто килограма мускули.

Жалко, помисли си Куил. Още десет като него и Великобритания пак щеше да управлява света.