Даниъл Силва
Къщата на шпионите (33)

32.
Раматюел, Прованс

Рейндж роувърът бе на обичайното си място, паркиран неправилно пред ресторанта на Жан-Люк на Старото пристанище. Оливия се качи зад волана и следвайки указанията, пое на запад покрай залива на Сен Тропе. На два пъти поиска от него да й обясни защо галерията й представляваше такъв интерес за британското разузнаване, че да се налага подобна сложна измама. И той на два пъти коментира пейзажа и времето с маниера на Никола Карно, приятеля на мосю Дмитрий Антонов.

— Как се научи да говориш по този начин?

— Как?

— Като корсиканец.

— Леля ми Беатрис е от Корсика. Ще изпуснеш завоя.

— Накъде?

Той посочи отбивката за Гасен и Раматюел. Тя зави рязко наляво и миг по-късно те вече се движеха на юг през неравния пейзаж, разделящ залива от Кавалер.

— Къде ме водиш?

— На среща с някои приятели на мосю Антонов, разбира се.

Тя се предаде и продължи да кара мълчаливо. Никой от тях не проговори, докато не подминаха Раматюел. Той я насочи към по-малък страничен път и после към входа на вила. Портата бе отворена, явно ги очакваха. Тя паркира в двора и изгаси двигателя.

— Не е толкова хубава като Вила Солей — каза мъжът, — ала ще видиш, че е много удобна.

Изведнъж до колата откъм вратата на Оливия се появи мъж. Тя го позна, беше го видяла тази сутрин на площад „Л’Ормо“. Помогна й да слезе от рейндж роувъра и с едно движение на ръката я насочи към входа на вилата. Мъжът, когото тя познаваше като Никола Карно — онзи, който говореше френски като корсиканец и английски с превзет акцент от Уест Енд, — вървеше до нея.

— И той ли е от британското разузнаване? — попита тихо тя.

— Кой?

— Този, който ми отвори вратата.

— Не видях никого.

Оливия се огледа, мъжът наистина бе изчезнал. Може да е бил и халюцинация. Заради жегата е, помисли си тя. От нея определено й се виеше свят.

Когато наближиха сградата, вратата се отвори рязко и от нея излезе Дмитрий Антонов.

— Оливия! — възкликна той, сякаш бе най-старата му приятелка на света. — Много съжалявам за неудобството, но се боя, че нямаше как да се избегне. Заповядай вътре и се настанявай. Всички са тук. Те нямат търпение най-накрая да се запознаят с теб на живо.

Каза всичко това на английски с руски акцент. Оливия не бе сигурна дали бе автентичен, или играеше. В този момент тя не бе сигурна дори в земята под краката си.

Последва го през входното антре и през една арка, която водеше към всекидневната. Тя бе уютно обзаведена, по стените й висяха много платна.

Всичките бяха празни.

Краката на Оливия омекнаха. Мосю Антонов я подхвана и я побутна напред.

Имаше още трима мъже. Единият бе висок, красив, изискан и без съмнение англичанин. Говореше нещо на френски на омачкан тип в сако от туид, който приличаше на изваден от магазин за антики. Разговорът им секна, когато Оливия влезе, а лицата им се обърнаха към нея като слънчогледи към зората. Третият мъж обаче сякаш изобщо не забеляза пристигането й. Той се взираше в едно от празните платна, подпрял с ръка брадичката си, свел леко глава встрани. Платното бе еднакво по размери с останалите, но бе подпряно на статив. Мъжът изглеждаше спокоен пред него, забеляза Оливия. Той бе среден на ръст, с нормална фигура. Косата му бе късо подстригана и посивяла на слепоочията. Очите му, впити решително в платното, имаха неестествен зелен нюанс.

— Мисля — каза той най-накрая, — че това е любимото ми. Рисунъкът е невероятен, а използването на цветовете и светлината са ненадминати. Завиждам на палитрата му.

Мъжът изстреля всичко това наведнъж на френски с непознат за Оливия акцент. Беше странна смесица, леко немски с малко италиански. Той все още се взираше в картината. Позата му оставаше непроменена.

— Първия път, когато я видях — продължи той, — си помислих, че наистина е уникална. Но грешах. Изглежда, че такива картини са специалитет на галерията ти. Всъщност, доколкото разбирам, ти си превзела пазара на чисто белите платна. — Зелените му очи най-накрая се обърнаха към нея. — Поздравления, Оливия. Това е голямо постижение.

— Кой си ти?

— Аз съм приятел на мосю Антонов.

— И ти ли си от британското разузнаване?

— Боже, не. Но той е — каза мъжът и посочи към изискания англичанин. — Всъщност това е шефът на Секретната разузнавателна служба, която понякога се нарича МИ6. Името му преди бе държавна тайна, но времената се промениха. Понякога дава интервюта и позволява да го снимат. Някога това би било ерес, но вече не е.

— А той? — попита тя, кимайки към омачкания тип в туида.

— Французин — обясни зеленоокият мъж. — Той е шеф на нещо, което се нарича група „Алфа“. Може би си чувала името. Централата й в Париж наскоро беше взривена и няколко от служителите му загубиха живота си. Както може да очакваш, той е заинтересован да намери мъжа, който го направи. И иска да му помогнеш.

— Аз? — възкликна тя невярващо. — Как?

— Ще стигнем и до това след малко. А що се отнася до моята принадлежност — обясни той, — аз не съм един от тях. Аз съм от място, за което не искаме да говорим.

Точно тогава тя най-накрая успя да разпознае акцента му.

— Ти си от Израел.

— Боя се, че да. Но да се върнем на важната тема — добави бързо мъжът, — а това си ти и галерията ти. Тя не е истинска галерия, нали, Оливия? О, от време на време продаваш по някоя картина, като онази на Гъстън, която се опитваше да пробуташ на бедния хер Мюлер тази сутрин за неприличната цена от двайсет милиона евро. Но галерията е най-вече пералня за печалбите от истинския бизнес на Жан-Люк Мартел. А това са наркотиците.

В стаята се възцари тежка тишина.

— Сега е моментът — каза зеленоокият мъж, — в който ти ми казваш, че твоят… — Той се спря. — Извини ме, но съм маниак на тема детайли. Как наричаш Жан-Люк?

— Той е моят партньор.

— Партньор? Колко неприятно.

— Защо?

— Защото думата партньор предполага бизнес отношения.

— Мисля, че бих искала да се обадя на адвоката си.

— Ако го направиш, ще пропилееш единствената възможност да се спасиш. — Мъжът замълча, сякаш за да прецени въздействието на думите си. — Галерията ти е малка, но важна част от огромно престъпно начинание. Нейният бизнес са наркотиците. Наркотици, които идват основно от Северна Африка. И минават през ръцете на терористична група, която се нарича „Ислямска държава“. Жан-Люк Мартел е дистрибутор на тези наркотици тук, в Западна Европа. Той прави бизнес с ИДИЛ. Независимо дали е наясно, или не, помага за финансирането на техните операции. Което означава, че ти също го правиш.

— Пожелавам ти късмет да докажеш това във френски съд.

Мъжът за пръв път се усмихна. Усмивката му бе мимолетна и хладна.

— Демонстрация на смелост — каза той с подигравателно възхищение, — но все още не си отрекла бизнеса на съпруга си.

— Той не ми е съпруг.

— О, да — каза той презрително, — забравих.

Същите думи бе изрекъл и мъжът на име Никола Карно в галерията.

— А що се отнася до това да се обадиш на адвоката си — продължи израелецът, — няма да е необходимо. Поне засега. Виждаш ли, Оливия, в тази стая няма полицаи. Ние сме разузнавачи. Нямаме нищо против полицията обаче, имай го предвид. Те си вършат тяхната работа, а ние — нашата. Те разкриват престъпления, а нашият занаят е информацията. Ти я имаш, а ние се нуждаем от нея. Това е твоята пролука, Оливия. Това е единствената ти възможност. Ако бях твой адвокат, бих те посъветвал да се възползваш от нея. Това е най-добрата сделка, която някога ще сключиш.

Пак настъпи тишина, този път за по-дълго време.

— Съжалявам — каза тя накрая, — но не мога да ви помогна.

— Не можеш или не искаш, Оливия?

— Не знам нищо за бизнеса на Жан-Люк.

— Четиресет и осемте празни платна, които намерих в Свободната зона на Женева, показват, че знаеш. Те са пратени там от галерия „Оливия Уотсън“ и това означава, че обвиненията ще бъдат повдигнати срещу теб, не срещу него. И какво мислиш, че ще направи твоят партньор? Дали ще застане пред куршума заради теб? — Той поклати бавно глава. — Не, Оливия, няма. От всичко, което научих за Жан-Люк Мартел, си правя извода, че той не е такъв тип човек.

Тя не отговори.

— Е, ще ни помогнеш ли?

Оливия поклати отрицателно глава.

— Защо?

— Защото, ако го направя — обясни равно тя, — Жан-Люк ще ме убие.

Израелецът отново се усмихна. Този път усмивката му изглеждаше искрена.

— Да не би да казах нещо смешно? — попита тя.

— Не, Оливия, ти ми каза истината. — Зелените му очи се откъснаха от лицето й и се спряха пак на празното платно. — Какво виждаш, когато го погледнеш?

— Виждам нещо, което Жан-Люк ме накара да направя, за да запазя галерията си.

— Интересно тълкувание. А знаеш ли аз какво виждам?

— Какво?

— Виждам теб без Жан-Люк.

— Как изглеждам?

— Ела тук, Оливия. — Той отстъпи от платното. — Виж сама.