Даниъл Силва
Къщата на шпионите (65)

64.
Зайда, Мароко

Беше мизерен и прашен град с ниски кафяви сгради. Капаците на магазините и кафенетата по широката главна улица бяха здраво залостени. По това време нямаше никакъв признак на живот, ако не се брояха трима мъже, които чакаха на порутена автобусна спирка. „Джип Чероки“, пълен с физиономии на западняци, си заслужи вниманието им. Мрачните им изражения ясно показаха, че външните хора не са добре дошли, особено в три и половина през нощта.

— Май това е място като за Саладин — каза Келър.

— Мислиш ли, че познават високия иракчанин, който живее в източната част на града? — попита Михаил.

— Съмнявам се.

— Нямам нищо против да огледам имота, докато минаваме оттам.

— Прекалено рисковано е. По-добре да чакаме птичето.

Дина мина през останалата част на града, без да намалява скоростта, и се озова в мрачно поле без дървета. На около два километра на север имаше черен път, който водеше към малко езеро. Беше от онези, край които мароканските семейства обичаха да постилат одеяло в хладните есенни дни и да забравят за тревогите си за няколко часа. Дина изгаси двигателя, а Келър се обади на Габриел и му обясни къде може да ги намери. След няколко минути получиха вести от Назир Бенсаид чрез есемес. Очевидно състоянието на брата се влошаваше. Кога щеше да пристигне лекарят? Скоро, увери го Натали. Иншаллах.

— Ето ги — каза Дина.

Тя включи и изключи предните фарове и приближаващата кола зави от шосето и спря. Келър и Натали отидоха при нея и се качиха на задната седалка. Кристофър провери колко е часът на телефона на Мохамед Бакар. Беше 3:45.

— Радвам се да ви видя тук. Как беше пътят?

Нито Габриел, нито Яков отговориха.

Келър се загледа през прозореца.

— Чудя се защо ли се бавят Мохамед и онзи лекар.

— Може да са имали проблеми с колата — предложи Габриел.

— Или проблеми с левия крак — пошегува се Келър. — Или пък не може да се съсредоточи.

Пак погледна колко е часът: 3:46…

— Мислиш ли, че мароканците вече са намерили лагера?

— Бих казал, че да.

— Мислиш ли, че са идентифицирали жертвите?

— Една или две.

— Доста гръмовна новина, не смяташ ли? Голям производител на хашиш и френски хотелиер намерени мъртви заедно.

— Почти колкото проваления удар с дрон на мароканска територия.

— Чудя се след колко време ще се разчуе. Защото, ако стане така…

Кристофър остави мисълта си недовършена.

3:47…

* * *

Габриел позвъни на Картър точно в четири. Минаха още десет минути, докато камерите и сензорните устройства на сателита достигнат целта.

— Имение, обградено със стени. Една масивна конструкция, две по-малки постройки.

— Колко високи са стените?

— Трудно е да се каже, особено в тъмнината. Ще трябва да преминете покрай мястото или да използвате въображението си.

— Портата отворена или затворена е?

— Затворена — каза Картър. — А реното на Назир Бенсаид определено е там.

— Колко са мъжете?

— Двама вън, трима вътре. Всички в основната сграда. Близо един до друг са.

— Грижат се за ранен.

— Така изглежда.

— Къде точно в къщата са?

— На втория етаж, в югоизточния ъгъл.

— В посока към Мека.

— В стаята има много топлина от други източници — обясни Картър. — Кайл смята, че това е компютърно оборудване.

— А бог ни е свидетел, че Кайл никога не греши.

— Възможно е да сте намерили мястото, откъдето е ръководил атаките. Съкровището е най-вероятно в тези компютри.

— Да не би да предлагаш да съберем от него колкото можем да носим?

— Може би не е лоша идея.

— Има ли нещо друго, което да ми кажеш?

— Като че ли се забелязват две кучета зад стените. Големи — добави Картър.

Габриел тихо изруга. Страхът му от кучета беше добре известен в международното шпионско братство.

— Съжалявам, че съм носител на лоши новини — съчувствено въздъхна Ейдриън.

— Що за самоуважаващ се ислямски екстремист държи псета в дома си?

— Такъв, който няма доверие на котките да го предупредят за натрапници. И още нещо — допълни Картър. — АНС подслушва мароканската полиция и армия.

— И какво?

— Те много добре знаят, че сме провели удар с дрон на тяхна територия предната вечер. А също така, че Мохамед Бакар и Жан-Люк Мартел са мъртви.

— След колко време ще го обявят?

— Ако трябва да гадая, бих казал, че мароканският народ ще чуе за това сутринта на закуска.

— Тогава може би трябва да сменим темата.

— Ние ли?

— Кажи ми, ако има някакво движение из имота. — И Габриел затвори.

— Някакви проблеми? — попита Келър.

— Два песа и заключена порта.

— Не мога да направя кой знае какво за кучетата, ала портата не би трябвало да е проблем.

Кристофър подаде телефона на Мохамед Бакар на Натали, която написа съобщение и го изпрати на Назир Бенсаид в имението. Отговорът дойде след няколко секунди.

— Готово — каза тя.

* * *

Габриел и Яков бяха донесли много повече от компютри и сигурно комуникационно оборудване от Къщата на шпионите в Казабланка. Бяха взели също два пистолета 45-и калибър „Джерико“ и два компактни картечни пистолета „Узи“. Габриел даде на Яков по един от всеки вид, а на Натали — едното узи. Запази за себе си само пистолета „Джерико“.

— Идеалното оръжие за самозащита — отбеляза Келър.

— Също така е идеално и за елиминиране на онези, които дават непоискани съвети.

— Не искам да се меся в семейни скандали, но…

— Тогава недей — каза Габриел.

Келър се престори на замислен.

— Колко са кучетата в този имот? Едно или две?

Габриел не отговори.

— Остави ние с Михаил да се оправим с това. Или още по-добре — допълни Кристофър — да пратим Яков вътре сам. Прилича ми на човек, на когото няма да му е за пръв път.

Яков сложи пълнител в узито с отработен жест и погледна към Габриел.

— Има право, шефе.

— Недей и ти.

— Сателитът, за съжаление, не може да ни каже дали в къщата има дупки и дали тези момчета носят жилетки с експлозиви.

— Тогава ще приемем, че носят.

Яков постави ръка на рамото на Габриел.

— Вече не си обикновен шпионин. Сега си шефът. Остави ни нас тримата да се погрижим за това. Ти остани тук с…

— С жените ли?

— Не исках да кажа това — оправда се Яков. — Но някой все пак трябва да се погрижи за тях.

— Дина е била в армията, също като всички нас. Тя може да се грижи за себе си.

— Но…

— Чух те, Яков. Ти ли ще караш, или аз да се заема?

Яков се поколеба, след това седна зад волана. Михаил се настани на предната седалка, а Габриел и Келър — на задната. Натали наблюдаваше как колата поема към Зайда. След това приближи към джипа и се качи на предната седалка. Постави узито на пода между краката си и провери колко е часът на телефона на Мохамед Бакар. Беше 4 и 11 минути.

— Може би трябва да чуем новините.

Дина включи радиото и претърси ефира за нещо, което да звучи като сутрешен блок. При звука на мъжки глас спря и погледна към Натали.

— Чете стихове от Корана.

Дина продължи да върти копчето.

— Така по-добре ли е?

— Да.

— За какво говори?

— За времето.

— Каква е прогнозата?

— Горещо.

— Не се и съмнявам.

Натали тихо се засмя.

— Помниш ли онзи ден в Нахалал? — попита тя след малко. — Когато се опитах да кажа „не“ на всичко това?

Дина се усмихна на спомена.

— А виж се сега. Вече си една от нас.

По шосето мина камион. После още един. Звездите от изток започваха да избледняват.

— Какъв беше той? — попита Дина.

— Кой?

— Саладин.

— Няма значение. — Натали пак провери часа. — След няколко минути ще е мъртъв.